На 10 юли 1871 г. в Париж е роден големият френски писател Марсел Пруст, един от най-видните представител на модернизма в литературата от началото на 20 век. Използвайки повествователния стил "поток на съзнанието", Пруст става световноизвестен с "По следите на изгубеното време", които издава между 1913-1927 г.
Днес се навършват 152 години от рождението на Марсел Пруст, а ние почитаме френския писател с уводен откъс от "На път към Суан" от монументалния многотомен роман.
Първа част
Комбре
I
Дълги години съм си лягал рано. Понякога, едва загасил свещта, затварях така бързо очи, че нямах време да си кажа: "Заспивам." Но само след половин час мисълта, че е време да спя, ме разбуждаше и въобразявайки си, че все още държа книгата в ръце, посягах да я оставя и да духна свещта; в съня си продължавах да размишлявам върху току-що прочетеното, само че мислите ми вземаха малко странен обрат. Струваше ми се, че самият аз съм това, за което се говори в книгата: църква, квартет, съперничество между Франсоа I и Карл V. Тази илюзия се запазваше няколко секунди и след събуждането ми. Тя не ми изглеждаше безсмислена, но притискаше като с люспи очите ми и ми пречеше да видя, че свещта вече не гори. После тя избледняваше, подобно на мислите за предишното съществуване след превъплъщението - сюжетът на книгата се отделяше от мене и аз бях свободен да се отъждествя или да не се отъждествя с него. Зрението ми тутакси се възвръщаше и с учудване забелязвах тъмнината около себе си, мека и отморяваща не само за очите, но може би още повече за ума ми: тя ми се струваше необяснима, непонятна, истински тъмна. Запитвах се колко ли е часът. Чувах изсвирвания на влакове; по-близки или по-далечни, подобни на птичи песни в гора, даващи представа за разстоянията, те чертаеха пред мисления ми взор безлюдната полска шир, такава, каквато се простираше пред бързащия да пристигне на следващата гара пътник. Докато влакът я прекосява, този кратък преход щеше да се отпечатва в неговите спомени ведно с вълнението от новата местност, непривичните жестове току-що прекъснатия разговор в купето и сбогуването под бледата лампа, които ще го съпътстват известно време в мълчанието на нощта, и сладката радост от близкото завръщане в къщи.
Аз притисках нежно лице до хубавите бузи на възглавницата, пухкави и свежи като бузите на нашето детство. Драсвах клечка кибрит, за да погледна часовника си. Още малко и ще настъпи полунощ. Час, в който принуденият да пренощува в непознат хотел болен пътник, разбуден от пристъп, се радва на ивицата светлина под вратата. Какво щастие! Съмнало се е вече! Само след миг прислугата ще стане, той ще може да позвъни, страданията му ще бъдат облекчени. Надеждата, че скоро някой ще му се притече на помощ, му вдъхва сили да изтърпи мъките. Ето, като че ли се чуват стъпки, те приближават, после пак се отдалечават. И ивицата светлина под вратата му изчезва. Полунощ, минали са да загасят газа; и последният прислужник си е отишъл, сега пътникът ще трябва да се мъчи цялата нощ и никой няма да облекчи болките му.
Пак заспивах и понякога се събуждах само за миг, колкото да чуя изскърцването на дървените мебели, и вперил очи в калейдоскопа на мрака, да възприема в кратък проблясък на съзнание потъналите в дълбок сън предмети около мене, цялата стая; аз бях само мъничка нейна част и скоро щях да стана безчувствен като нея.
Понякога пък на заспиване се пренасях без никакво усилие в някой завинаги отшумял период от ранните ми години и изживявах отново детинските си страхове, например да не би братът на дядо да ме дръпне за къдриците. Този страх се беше разсеял в деня, когато отрязаха косите ми, ден, открил нова ера в живота ми. По време на съня си забравях напълно това важно събитие, събуждах се тревожно, мъчейки се да се отскубна от ръцете на стареца, и тутакси си спомнях, че вече нямам букли, но въпреки това, за повече сигурност, преди да потъна отново в царството сънищата, притисках плътно глава до възглавницата.
Случваше се, както Ева се е родила от едно ребро на Адам, насън да ми се яви жена поради необичайното положение на бедрото ми. Макар и възникнала от наслаждението, което изпитвах в момента, тя ми създаваше илюзията, че го е породила. Тялото ми, усещащо в нейното тяло собствената си топлина, се устремяваше към нея и аз се събуждах. Целият останал човешки род ми се струваше съвсем далечен в сравнение с тази жена, с която само преди миг се бях разделил. Бузата ми още гореше от нейната целувка, тялото ми тръпнеше под тежестта на снагата й. Ако тя приемеше, както това се случваше от време на време, чертите на някоя жена, която действително познавах, бях готов да се посветя на една-единствена цел - да я намеря отново, както някои предприемат пътешествие, за да видят със собствените си очи града на мечтите си, въобразявайки си, че действителността може да им предложи обаянието на бляна. Малко по малко споменът за изживяната наслада избледняваше и аз забравях присънилата ми се жена.
Когато човек спи, върволиците часове, години, светове се нареждат около него. Събуждайки се, той се допитва инстинктивно до тях и в миг разбира на коя земна точка се намира и колко време е минало, откакто е заспал. Но тези редици могат да се разбъркат, да се нарушат. Ако призори, след дълга безсъница, го налегне дрямка, докато чете в необичайна за него поза, достатъчно е да вдигне ръка, за да спре и да върне назад слънцето, и в първата минута след събуждането си няма да има представа за часа ще бъде сигурен, че току-що си е легнал. Или пък, ако задреме в още по-неестествено положение, например след вечеря в креслото, излезлите от орбитата си светове съвсем ще се разбъркат и вълшебното кресло ще го понесе така вихрено през времето и пространството, че в първия миг, след като вдигне клепачи ще има чувството, че си е легнал няколко месеца по-рано на съвсем друго място.
Достатъчно беше да потъна в собственото си легло в по-дълбок сън с напълно освободена от всяко напрежение мисъл и загубвах представа за плана на стаята, в която бях заспал; разбуден посред нощ. Не знаейки къде се намирам, в първия момент не съзнаваш дори кой съм. Останало ми беше само чувството за съществуване в неговата първична простота, каквото навярно трепка в гърдите на животното. Бях по-нищ и от пещерния човек. Но тогава споменът, все още не за истинското ми местонахождение, а за някои обитавани от мен места, където бих могъл да се намирам, ме осеняваше като помощ свише и ме изтръгваше от небитието - сам не бих съумял да изляза. Прелитах за секунда над векове цивилизации и неясно откроилата се петролна лампа, а малко по-късно и ризата с обърната яка постепенно сглобяваха отново отличителните белези на моето "аз".
Може би самите ние налагаме на нещата около нас да стоят неподвижно с нашата увереност, че това са именно те, а не някои други, с неизменното си отношение към тях. Както и да е, когато се събудех в подобно състояние, с тревожна мисъл, бъхтеща се безуспешно да открие къде съм, всичко около мене се въртеше в мрака - мебели, страни, години. Тялото ми, толкова изтръпнало, че не можех да се помръдна, се мъчеше да разпознае по умората как са разположени крайниците ми, да отгатне накъде се простира стената, как са подредени мебелите, за да възсъздаде й назове жилището, в което се намирах.
Паметта на моето тяло, паметта на моите ребра, колене, рамене му показваше последователно няколко стаи, в които бе спало, а невидимите стени около него, измествайки се според формата на въображаемата стая, кръжаха в мрака. И преди още мисълта ми, спряна колебливо пред прага на времето и формите, да отъждестви жилището, като съпостави обстоятелствата, то, моето тяло, си спомняше леглото във всяка една от тези спални, мястото на вратата, изложението на прозорците, наличието на коридор, като извикваше и мислите, които са се въртели в главата ми, когато съм заспивал там, мисли, изплували отново при събуждането ми. В домогванията си да отгатне в каква посока лежа, изтръпналият ми хълбок ме виждаше например в голямо легло с балдахин точно срещу стената и аз тутакси си казвах: "Гледай ти! Заспал съм без да дочакам мама, да ми каже лека нощ!" Бях на село у дядо, умрял преди много години. Тялото ми, страната, на която лежах, верни пазители на минало, което никога не би трябвало да се заличи от съзнанието ми, ми припомняха пламъка на нощната лампа от чешко стъкло във форма на урна, закачена с верижка на тавана, както и камината от сиенски мрамор у родителите на майка ми през ония далечни дни, които в този миг си представях като мое настояще, макар и все още неточно, за да си ги припомня по-ясно след малко, напълно разбуден.
