Какво е общото между Роджър Федерер, Чарлз Дарвин, Майкъл Крайтън, Ван Гог, Харуки Мураками и Джанго Райнхард? И има ли наистина тайна на успеха?
В бестселъра на "Ню Йорк Таймс" – „Размах“ – уважаваният журналист Дейвид Епстийн развива темата за съвременните прийоми за придобиване на едно или друго умение и доказва защо според него истинската сила на човешкия ум не е в заучаването на някакъв занаят, спорт или метод до съвършенство, а в експериментирането – придобиването на собствен опит и често разширяване на кръгозора с наглед странична информация.
Противно на общоприетата културна нагласа, че ако човек иска да развие едно умение – да свири на инструмент, да стане лидер в дадена област, той трябва да започне своята подготовка още от дете, по-внимателният поглед към биографиите на успешните хора показва, че твърде често се случва точно обратното. Ранната специализация по-скоро е изключение, а мнозина Нобелови лауреати, шампиони, световноизвестни музиканти и милиардери са преминали през много различни области, експериментирали са с различни професии и са се учели от своите грешки, като именно този разностранен опит им е дал основата и вдъхновението да разгърнат потенциала си.
Дейвид Епстийн се фокусира върху биографиите на спортисти, музиканти, художници, лекари, IT специалисти, инженери и учени от НАСА, а техните истории са доказателство, че т.нар. „повеля за стандартизация“ не само не води винаги до добри резултати, но твърде често става причина за трагични катастрофи – като тази на совалката „Чалънджър“, а вероятно е и причина за значително забавяне на темпото на научния прогрес.
Базирайки изследването си на редица проучвания и документи, журналистът се опитва да открие отговор на въпроса как да натрупаме и култивираме широкообхватен, разнообразен опит и интердисциплинарни проучвания в свят, който все по-настойчиво изисква свръхспециализация и принуждава човек да реши какъв трябва да бъде, преди да е разбрал кой е.
Провокативна, рационална и безкомпромисна, „Размах“ от Дейвид Епстийн доказва, че всеки един от нас може би стои на прага на голямата промяна в живота си. Защото целите, които някога са изглеждали ясни и сигурни, впоследствие могат да се окажат „абсурдни“, когато се преосмислят. А нашите професионални и житейски предпочитания се променят, защото ние се променяме.
„Тази книга ме накара да разбера колко много съм грешал по един въпрос и да изпитам удоволствие от това. Обикнах „Размах“, споделя Малкълм Гладуел.
„Мисля, че идеите в „Размах” обясняват отчасти успеха на „Майкрософт”, защото назначавахме хора с наистина широк поглед в своята област и отвъд нея. Ако и вие сте многостранно развита личност и се чувствате засенчени от своите тясно специализирани колеги, тази книга е за вас", казва Бил Гейтс, който обяви „Размах” за една от петте книги на 2020 г.
Прочетете откъс от „Размах“ от Дейвид Епстийн, която излиза от издателство "Сиела". >>>
Увод
Роджър срещу Тайгър
Нека започна с две истории от света на спорта. Първата сигурно ви е добре позната.
Бащата на момчето отрано забелязва, че в него има нещо различно. На шест месеца то може да пази равновесие върху дланта на баща си1, докато той се разхожда из стаята. На седем месеца бащата дава на момчето стик за голф да си играе с него. Накъдето и да се запъти с малката си кръгла проходилка, детето влачи стика след себе си. На десет месеца то се смъква от детското столче, затътря се до стика за голф, скъсен така, че да му пасва, и имитира замаха, който е виждало баща му да прави в гаража. Тъй като бащата все още не може да разговаря със сина си, той рисува картинки, за да покаже на момчето, как точно да държи стика. „Много е трудно да обясниш на едно дете как се изпълнява замахът, когато то още не може да говори“, отбелязва бащата по-късно2.
На две годинки – възрастта, в която „ритане на топка“ и „изправяне на пръсти“ са описани като „следващ етап във физическото развитие на детето“ в указанията на Центъра за контрол и предотвратяване на заболяванията – момчето се появява по националната телевизия и използва стик, който стига до рамото му, за да отпрати топката покрай възхитения Боб Хоуп. През същата година то участва в първия си турнир и става победител в групата до десет години.
Няма време за губене. На три годинки момчето се научава как да изкарва топката от пясъчна яма, а бащата вече планира бъдещата му съдба. Той знае, че синът му е роден за това и негов бащин дълг е да го направлява. Представете си: ако вярвате толкова силно в предначертания път, може би и вие ще започнете да подготвяте тригодишния си син да се справя с неизбежните и ненаситни медии, които се задават на хоризонта. Бащата препитва момчето, правейки се на репортер, учи го как да отговаря сбито и никога да не казва нищо повече от това, за което го питат. Същата година момчето прави 48 удара, 11 над пара[1], на игрище с девет дупки в Калифорния.
Когато момчето е на четири, бащата често го оставя на голф игрището в девет сутринта и се връща да го вземе осем часа по-късно, понякога прибирайки и залозите, спечелени от онези, които са били достатъчно неблагоразумни да се съмняват в думите му.
На осем години момчето за първи път бие баща си. Бащата няма нищо против, защото е убеден, че момчето е изключително талантливо и че единствено той е в изключителната позиция да му помогне. Той самият е забележителен атлет, постигнал всичко в трудни обстоятелства. Играл е бейзбол в колежа, когато е бил единственият чернокож играч в цялата университетска лига. Разбира от хора и от дисциплина; завър-шил е социология, служил е във Виетнам, в елитните части „Зелени барети“, и впоследствие обучава бъдещите офицери на принципите на психологическата война3. Знае, че не е направил достатъчно за трите деца от първия си брак, но осъзнава, че сега, с четвъртото дете, му се дава втори шанс да изпълни дълга си. И всичко се движи по план.
Дори преди да стигне до Станфорд, момчето вече е известно и бащата не крие мнението си за неговата изключителност. Синът му ще стане по-прочут от Нелсън Мандела, от Ганди, от Буда, настоява той. „Той има по-широка платформа от всички тях – твърди бащата. – Той ще бъде мостът между Изтока и Запада. За него няма граници, защото той се движи в правилната посока. Още не знам точно в каква форма ще се прояви. Но той е „Избраникът“4.
***
Втората история сигурно също ви е известна, но може да не я разпознаете веднага.
Майка му е треньорка, но никога не го е тренирала. Когато проходил, ритали топка с нея. Като момче в неделните дни играел скуош с баща си. Пробвал се в ските, сноуборда, борбата, плуването. Играл баскетбол, хандбал, тенис, тенис на маса, бадминтон със съседа през оградата и футбол в училище. По-късно казва, че широкият обхват от спортове, с които се е занимавал, му е помогнал да развие атлетическите си качества и координацията око – ръка.
Той стига до извода, че видът на спорта няма особено значение, достатъчно е да се играе с топка. „Винаги ми беше много по-интересно, ако играехме с топка“ – спомня си той впоследствие5. Бил е дете, което просто обича да играе. Родителите му не са имали някакви спортни амбиции за него. „Не сме имали нито план А, нито план Б“ – казва майка му по-късно. И тя, и баща му го насърчавали да опитва различни видове спорт. Всъщност това станало наложително, тъй като, по думите на майката, момчето „ставало непоносимо“6, ако се наложело да стои твърде дълго на едно място.
Макар че майката е треньорка по тенис, избира да не работи с него. „Щеше само да ме ядосва – казва тя. – Опитваше всякакви странни удари и със сигурност никога не върна нормално нито една топка. Нямаше да е особено удоволствие за една майка.“ По наблюденията на журналист в сп. Sports Illustrated, родителите му не само не били „натегачи“7, а по-скоро точно обратното. С навлизането в тийнейджър-ската възраст момчето започва да гравитира все повече към тениса и ако въобще са се опитвали да му влияят, то е било да не приема тениса толкова на сериозно. По време на мачовете майка му често се отплесвала в приказки с приятелки. Баща му имал едно-единствено правило: „Само не лъжи“. Момчето го спазвало и започвало да става наистина добро.
Като тийнейджър бил достатъчно добър, за да го интервюират в местния вестник. Майка му се ужасила, като прочела, че на въпроса, какво би си купил с първия чек от тениса, синът ѝ отговорил: „Мерцедес“. Успокоила се чак когато репортерът ѝ дал да прослуша записа и разбрали, че са направили грешка: момчето било казало Mehr CD’s на швейцарски немски. То просто искало да си купи „повече сидита“.
Без съмнение, момчето имало състезателен дух. Но когато треньорът решил да го премести в група с по-големи играчи, то помолило да се върне обратно, за да бъде с приятелите си. Все пак част от удоволствието била да висят с приятелите и да си говорят за музика, кеч или футбол след тренировките.
Когато най-после се отказал от другите спортове – най-вече от футбола – за да се съсредоточи върху тениса, другите младежи вече отдавна работели с фитнес инструктори, спортни психолози и диетолози. Но това съвсем не попречило на развитието му в дългосрочен план. На тридесет и пет, възраст, когато дори легендите на тениса отдавна са се оттеглили от спорта, той продължава да е номер едно в света.
През 2006 г. Тайгър Уудс и Роджър Федерер се срещат за първи път, когато и двамата са на върха на спортната си форма. Тайгър идва с частния си самолет да гледа финала на Откритото първенство на САЩ по тенис. Присъствието му малко напряга Федерер, но той печели титлата за трета поредна година. След мача Уудс отива в съблекалните, където поливат победата с шампанско. Откриват много общо помежду си, достъпно единствено на тях. „Никога не бях разговарял с друг човек, който така дълбоко познава усещането, че е непобедим“8 – така по-късно описва срещата Федерер. Двамата бързо стават приятели, но също така се превръщат в център на дебата кой е най-великият спортист в света.
Контрастът между тях обаче не убягва на Федерер. „Неговата история е съвсем различна от моята – казва той на един биограф през 2006 г. – Дори като дете целта му е била да бие рекорда по спечелване на най-много от големите голф турнири. А аз мечтаех поне веднъж да се срещна с Борис Бекер или някога да играя на Уимбълдън.“
Изглежда твърде необичайно, че дете с неамбициозни родители, което първоначално приема спорта доста безгрижно, се превръща в мъж, който доминира както никой друг досега. За разлика от Тайгър, хиляди деца са имали по-ранен старт от Роджър. Невероятното възпитание на Тайгър е в основата на редица бестселъри върху развитието на експертиза и умения, един от които е ръководството за родители, написано от бащата на Тайгър, Ърл. Според Ърл Тайгър не просто играел голф. Той бил подложен на „целеви тренировки“. Само подобни тренировки се броят в общоприето правило за „десетте хиляди часа“, необходими за усвояването на висши умения и експертиза. Това правило внушава идеята, че броят на часовете, посветени на високоспециализирана подготовка, е единственият фактор за развитието на експертиза в която и да било област. Според изследването на тридесет цигулари9, което стои в основата на въпросното правило, „целева практика“ означава „на обучаваните да се дават изрични инструкции в съответствие с най-добрия метод; да бъдат наблюдавани индивидуално от инструктор; това да се съпътства с непосредствена обратна експертна информация и анализ на резултатите им“. Има купища изследвания върху развитието на експертиза, които сочат, че елитните спортисти прекарват седмично повече време в много технични, целеви тренировки от онези, които достигат тавана си на по-ниско ниво.
Тайгър Уудс се превръща в символ на идеята, че обемът на целевата практика е определящ за успеха – и произтичащият от това извод, че практиката трябва да започне колкото се може по-рано.
Натискът за ранно и тясно ориентиране се простира далеч отвъд спорта. Често ни внушават, че колкото по-конкурентен и сложен е светът, толкова по-тясно (и по-отрано) трябва да се специализираме, за да се реализираме успешно в него. Най-прочутите примери на успеха са възхвалявяни заради преждевременното си развитие и ранен старт – Моцарт на клавишите; Марк Зукърбърг на едни други клавиши. При безкрайното разрастване на човешкото знание в един все по-взаимосвързан свят отговорът на всяка област е да превъзнася все по-тясното профилиране. Онколозите все по-често не са онкоспециалисти, а специалисти по рак на определен орган и тази тенденция непрекъснато се задълбочава. Хирургът и писател Атул Гауанде разказва, че когато един колега се пошегувал, че сигурно вече има хирург на ляво ухо, „трябваше да проверим дали наистина не съществува“10.
В бестселъра си „Отскок“ британският журналист Матю Сайед изказва мнение, че провалите на британското правителство се дължат на факта, че не следва непоколебимия път на Тайгър Уудс към тясна специализация. „Да се разместват високопоставени правителствени служители между различните министерства – пише той, – е не по-малко абсурдно от това да местим Тайгър Уудс от голфа към бейзбола, футбола или хокея.“
Само че огромният успех на Великобритания на последните летни олимпийски игри, след десетилетия посредствено представяне, се дължеше на програми, създадени специално да насърчат зрели спортисти да опитат силите си в нови спортове и да създадат „пътека“ за онези, чиито таланти разцъфтяват по-късно, или както се изрази един от създателите на програмата, „пекат се най-добре на бавна фурна“11. Това е доказателство, че дори да иска да стане елитен състезател, един спортист може да следва пътя на Федерер и да се пробва в различни спортове, и идеята съвсем не звучи абсурдно. Елитните атлети на върха на силата си наистина прекарват повече време в много технични, целеви тренировки, отколкото не толкова елитните им колеги. Но когато учените изследват цялостния път на развитие на атлетите, започвайки от ранното детство, графиката изглежда така:
В типичния случай през ранните етапи от живота си бъдещите елити посвещават по-малко време на целево практикуване на дейността, в която по-късно ще станат експерти. Вместо това те преминават през етап, който изследователите наричат „период на пробване“. Те се пробват в различни спортове, обикновено в неструктурирана или слабо структурирана среда; натрупват широк кръг от физически умения, на които впоследствие се опират; опознават собствените си възможности и склонности и чак по-късно се фокусират и засилват техническите тренировки в една област12. Заглавието на едно изследване на състезатели в индивидуалните спортове гласи: „Късната специализация като ключ към успеха“; друго твърди: „За да стигнеш до върха в колективните спортове: започни късно, увеличавай интензитета и бъди мотивиран“.
Когато започнах да говоря за тези изследвания, бях посрещнат не само с умерена критика, но и с пълно отрицание. „Може да е вярно за другите спортове – казваха феновете, – обаче за нашия спорт не важи.“ Почитателите на най-популярния спорт в света – футбола – бяха най-гръмогласни. И после като по поръчка в края на 2014 г. екип от германски учени публикува изследване, което показа, че играчите от националния им отбор, току-що спечелил Световната купа, са преобладаващо късни специализанти, които до навършване на двадесет и две години, а дори и до по-късно, не са се занимавали по-организирано с футбол от играчите в аматьорската лига. Те са прекарали детството и юношеството си, играейки неорганизирано футбол и други спортове. Друго футболно изследване, публикувано две години по-късно, проследява развитието на уменията на младите играчи в продължение на две години, от единайсет до тринайсет. Тези, които са играли повече спортове и неорганизиран футбол, но не са правили повече „структурирани, целеви тренировки“, към тринайсетата си година показват по-голям напредък. Днес подобни находки се потвърждават в много спортове, от хокея до волейбола.
Прословутата необходимост от свръхспециализация стои в основата на огромна, успешна и понякога добронамерена маркетингова машина в областта на спорта и извън него. В действителност пътят на Роджър към спортната слава е доста по-разпространен от пътя на Тайгър, но историите на тези спортисти не се разказват толкова шумно, дори въобще не се разказват. Може би знаете имената на някои от тях, но със сигурност не сте чували нищо за тяхното развитие.
Започнах да пиша това въведение веднага след Супербол 2018 (финала на първенството на Националната футболна лига на САЩ), в който един куотърбек, който е бил повикан в професионалната бейзболна лига, преди да бъде поканен във футболната лига (Том Брейди), се изправи срещу футболист, играл футбол, баскетбол, бейзбол и карате и направил избор между баскетбола и футбола чак в университета (Ник Фолс). По-късно през същия месец чешката атлетка Естер Ледецка стана първата жена, спечелила злато в два различни спорта (ски и сноуборд) на една и съща Зимна олимпиада. Като по-млада Ледецка играла множество спортове (тя все още играе плажен волейбол и кара уиндсърф), но била фокусирана върху образованието си и нямала амбиции да става номер едно в тийнейджърските спортни категории. След втория ѝ златен медал „Уошингтън Поуст“ оповести: „В ерата на спортна специализация Ледецка стана мисионер на идеята за насърчаване на многостранността“13. Малко след нейния триумф украинският боксьор Васил Ломаченко постави рекорд за спечелването на световните титли в три различни категории с най-малък брой мачове. Ломаченко, който като дете изоставя бокса за четири години, за да се занимава с украински народни танци, размишлява: „Като момче играех толкова различни спортове – гимнастика, баскетбол, футбол, тенис – и смятам, че в крайна сметка опитът от тези различни занимания се събра в едно и силно подобри работата ми с краката“14.
Изтъкнатият спортен учен Рос Тъкър обобщи изследванията в тази посока в едно изречение: „Вече знаем, че „периодът на пробване“ е от ключово значение, както и разнообразието“.
През 2014 г. включих някои от откритията за късната специализация в спорта в послеслова към книгата си „Спортният ген“. На следващата година ме поканиха да говоря за тези изследвания пред съвсем неочаквана публика – не спортисти и треньори, а военни ветерани. Подготвяйки се за срещата, прегледах научните списания за публикации върху специализацията и смяната на кариерата извън света на спорта. Бях шокиран от това, което открих. Едно проучване показваше, че тези, които се насочват рано към определена кариера, след колежа получават преднина в заплащането, но тези, които се ориентират по-късно, компенсират тази преднина, като си намират работа, която съответства по-добре на уменията и личността им. Открих маса изследвания, доказващи, че изобретателите на технологии подобряват творческите си способности, като натрупват опит в различни сфери, в сравнение с колегите им, които се задълбават само в една; всъщност съзнателното жертване на известна дълбочина в полза на по-широк обхват се оказва полезно за развитието на кариерата им. Почти идентични бяха заключенията в едно изследване на хора на изкуството.
Също така започнах да осъзнавам, че някои от хората, от които се възхищавах отдалече – от Дюк Елингтън (който като дете зарязал уроците по музика, за да рисува и да играе бейзбол), до Мариам Мирзахани (която мечтаела да стане писателка, но вместо това става първата жена, спечелила най-престижната награда за математика, Филдсовия медал) – изглежда, приличаха повече на Роджър отколкото на Тайгър. Продължих да дълбая и се сблъсках със забележителни личности, които са постигнали успех не въпреки, а именно поради диапазона на опита и интересите си: президентка на компания, получила първата си работа, когато връстничките ѝ се готвели за пенсия; художник, преминал през пет кариери, преди да открие призванието си и да промени света; изобретател, който се придържал към личната си философия за антиспециализация и превърнал малка компания, основана в края на XIX в., в едно от най-известните имена днес.
Едва бях нагазил в морето от изследвания върху специализацията, затова на срещата с ветераните говорих главно за спорта и само бегло засегнах другите сфери, но аудиторията откликна моментално. Всички те бяха „късни специализанти“ или бяха сменили професията си, и когато след срещата се подредиха, за да ми се представят, забелязах, че повечето бяха малко притеснени, а някои почти се срамуваха от този факт.
Бяха организирани от Фондация „Пат Тилман“, която в памет на националния играч, изоставил професионална футболна кариера, за да стане рейнджър, предоставяше стипендии на ветерани, военнослужещи и съпруги/съпрузи на военнослужещи, които искат да сменят кариерата си или да се върнат обратно на учебната скамейка. Всичките тези хора бяха стипендианти, бивши парашутисти и преводачи, които бяха напът да станат учители, инженери, учени, предприемачи. Бяха изпълнени с ентусиазъм, но под повърхността се усещаше известен страх. Техните профили в LinkedIn не показваха постъпателно развитие към определена професия, за което, както бяха чули, следят работодателите. Тревожеха се, че започват магистратурите си заедно с по-млади (понякога много по-млади) колеги или че сменят лентата по-късно от връстниците си, и то само защото са били заети с натрупването на незаменим опит и лидерски качества. Това уникално предимство се беше превърнало в главите им в недостатък.
Няколко дни след беседата във фондацията бивш морски тюлен ми изпрати имейл: „Ние всички сме в състояние на преход от една кариера към друга. След като си тръгнахте, няколко души се събрахме и поговорихме за облекчението, което изпитахме от думите ви“. Бях леко изненадан, че бивш морски тюлен с бакалавърска степен по история и геофизика, който прави магистратура по бизнес и обществена администрация в Дартмут, Харвард, има нужда от мен, за да затвърди житейския си избор. Но на него, както и на всички останали в залата, им е било казано или подсказано, че смяната на посоката е нещо опасно.
Отзвукът от беседата беше толкова ентусиазиран, че фондацията ме покани да изнеса основната лекция на годишната им конференция през 2016 г. и след това пред по-малки групи в различни градове. Преди всяка среща се запознавах с все повече изследвания, разговарях с повече учени и откривах още доказателства, че е необходимо по-дълго време – и често пропускане на ранния старт – за да се развие личният и професионален обхват на човека, но че това време не е загубено напразно.
Потопих се в проучвания, които доказваха, че високо препоръчвани експерти могат да станат толкова едностранчиви и ограничени, че натрупването на опита ги прави по-лоши в тяхната област, въпреки че в същото време самоувереността им нараства, което е опасна комбинация. Бях шокиран, когато когнитивни психолози ме насочиха към огромен, но често пренебрегван обем от трудове, доказващи, че самото научаване се постига най-добре бавно, за да се натрупа трайно знание, дори когато това означава лошо представяне на изпитни тестове, които измерват моментния прогрес. С една дума, най-ефективното научаване изглежда неефективно; изглежда като изоставане.
Започването на нещо ново на средна възраст може също да изглежда така. Марк Зукърбърг се прочу със забележката си, че „младите хора просто са по-умни“15. Въпреки това петдесетгодишен основател16 има два пъти по-голям шанс да създаде суперуспешна технологична компания, отколкото един тридесетгодишен, а тридесетгодишният има по-добри шансове от двадесетгодишния. Изучавайки новите технологични компании, изследователите от Северозападния университет, Масачузетския технологичен институт (MIT) и Щатския център по преброяване на населението (US Census Bureau) показват, че средната възраст на основателите на най-бързо развиващите се стартъпи е 45 години (при създаването им).
Зукърбърг е бил на двадесет и две, когато прави горното изказване. В негов интерес е да популяризира посланието си, така както е в интерес на хората, които организират младежките спортни лиги да твърдят, че целогодишното отдаване на един-единствен спорт е необходимо за успеха, независимо че фактите сочат обратното. Но натискът за ранна специализация отива по-далеч. Той заразява не само индивидите, но и цели системи, след като всяка една от специализираните групи в системата вижда все по-малка и по-малка част от общата картина.
Едно от нещата, които се разкриха след глобалната финансова криза през 2008 г. беше степента на сегрегация вътре в самите банки. Легиони специализирани групи, оптимизиращи рисковете в своите малки ъгълчета на голямата система, създадоха едно катастрофално цяло. За да се влошат нещата още повече, реакциите на кризата издаваха зашеметяващо скудоумие, също предизвикано от крайната степен на специализация. През 2009 г. стартира федерална програма, стимулираща банките да намалят месечните ипотечни плащания на собствениците на имоти, които се затрудняват с вноските, но все пак могат частично да си изплащат месечните задължения. Добра идея, но ето какво стана на практика: отделът на банката, специализиран в даването на заеми, намалява месечната вноска на собственика; друг отдел в същата банка забелязва, че собственикът изведнъж започва да плаща по-малко, обявява го за неплатежоспособен и му отнема имота. „Никой не си е представял, че вътре в банките има такива ями“17, каза по-късно един правителствен съветник. Свръхспециализацията може да доведе до колективна трагедия, дори когато всеки индивид поотделно предприема най-разумния ход на действие.
Високоспециализирани здравни работници са развили своя версия на проблема „ако имаш единствено чук, всичко ти прилича на пирон“. Сърдечните хирурзи толкова са свикнали да лекуват всяка болка в гърдите със стентове – метални тръбички, които разширяват кръвоносните съдове – че автоматично ги поставят дори в случаите, когато многобройни изследвания са доказали, че са неподходящи или опасни. Едно скорошно проучване откри, че сърдечните пациенти имат по-малък шанс да умрат, ако са постъпили в болницата по време на национални кардиологични конференции, когато повечето кардиолози отсъстват от клиниките18; изследователите предполагат, че това е защото тогава има по-малка вероятност да се прилагат утвърдени методи с неясен ефект.
Международно признат учен (с когото ще се срещнете в края на тази книга) ми каза, че засилващата се специализация е създала „система от паралелни траншеи“ в търсене на иновации. Всеки копае все по-дълбоко в своята траншея и рядко се изправя да погледне какво става в съседната, макар че решението на проблема му може да се намира точно там. Този учен си е поставил задачата да се опита да деспециалиазира обучението на бъдещите изследователи; той се на-дява, че накрая тази тенденция ще се разпространи във всички области. Той смята, че е имал огромна полза от разгръщането на собствения си диапазон, въпреки натиска да се специализира. Сега той отново разширява обхвата си, като разработва тренировъчни програми, които да дадат шанс на останалите да не следват пътя на Тайгър. „Това може би е най-важното нещо, което някога ще направя в живота си“ – ми каза той.
Надявам се, че тази книга ще ви помогне да разберете, защо наистина е така.
Когато стипендиантите от Фондация „Тилман“ говореха за усещането си за несигурност и се безпокояха, че може би правят грешка, ги разбирах по-добре, отколкото показвах. След колежа започнах работа на изследователски кораб в Тихия океан и тогава реших, че със сигурност искам да стана писател, а не учен. Никога не съм си представял, че пътят ми от науката към писането ще премине през работата ми като нощен криминален репортер в жълт вестник в Ню Йорк, нито пък че скоро след това ще стана старши автор в сп. Sports Illustrated, работа, която, за моя изненада, скоро щях да напусна. Бях започнал да се тревожа, че съм непостоянен, че се плаша от застояване и че цялата работа с кариерата съм я подхванал накриво. Осъзнаването на предимствата от широтата на погледа и забавената специализация промени начина, по който виждам себе си и света. Проучванията се отнасят до всеки етап от човешкия живот – от развитието на децата в математиката, музиката и спорта, до току-що завършилите студенти, които се опитват да намерят своя път, до професионалистите на средна възраст, които имат нужда от промяна, и бъдещите пенсионери, които търсят ново занимание, след като напуснат старото.
Предизвикателството, с което се сблъскваме всички, е как да запазим предимствата на широкия обхват, многостранния опит, интердисциплинарното мислене и забавената специализация в свят, който все по-настойчиво ни тласка и дори изисква от нас свръхспециализация. Макар че несъмнено има области, които имат нужда от индивиди с преждевременната ориентация и ясните цели на Тайгър Уудс, когато светът става все по-комплексен, когато технологиите оплитат планетата във все по-обширни мрежи от взаимосвързани системи, от които всеки индивид вижда само една малка част, ние имаме не по-малка, а по-голяма нужда от повече Роджъровци: хора, които започват нашироко, които са отворени за различни преживявания и посоки в развитието си. Хора с размах.
[1] Пар в голфа са определеният брой удари, с които играчът трябва да вкара топка в дупката. – Бел.ред.
