Лятото на 1890 г. Маргьорит Гаше намира повод да излезе от дома си и се запътва към гарата. И ето го и него – с бяла риза, разкопчана жилетка и широкопола сламена шапка. От влака слиза Винсент ван Гог. Художникът пристига в Овер сюр Оаз – идилично френско селце, което от векове привлича парижките артисти. Тук е израснала и двайсет и една годишната Маргьорит Гаше, която се грижи за баща си и брат си.

Тук и Ван Гог ще прекара последното лято от живота си, оставяйки се на грижите на доктор Гаше – хомеопат, любител художник и колекционер. През тези месеци Ван Гог ще нарисува над 70 картини, две от тях са портрети на Маргьорит. Художникът обаче не подозира, че не само ще улови образа й в картините си, но ще плени и сърцето й.

Това е историята, в която ни пренася „Последната картина на Ван Гог“ от писателката Алисън Ричман, която е родена в Ню Йорк в семейство на художници. Завършва история на изкуството в престижния Уеслиански дамски колеж в щата Масачузетс. Двайсет и пет годишна, амбициозната Алисън си съставя план да се омъжи, да има деца и да напише първата си книга, преди да навърши трийсет.

Две години по-късно на пазара се появява дебютният й роман, но истинският успех идва с четвъртата й книга – „Изгубената съпруга“. Историята на Ленка и Йозеф за няколко месеца се превръща в международен бестселър, преведен на четиринайсет езика. „Изгубената съпруга“ печели ежегодната награда на читателите за най-добър роман на автор от Ню Йорк за 2012 г. 

3 любопитни факта за "Последната картина на Ван Гог":

1. Маргьорит Гаше е реално съществувала личност.

През 1890 г. Ван Гог прекарва 3 месеца в дома на лекаря и ценител на изкуството д-р Пол Гаше в Овер сюр Оаз, където се запознава и сприятелява с децата му Маргьорит и Пол. Този период се оказва изключително благодатен за художника, а сред многобройните творби, които създава тогава, са портретите на Маргьорит и д-р Гаше.

2. Даниъл Силва споменава Маргьорит Гаше в един от романите си.

Почитателите на шпионските трилъри знаят, че Габриел Алон – популярният герой от книгите на Силва, е не само шпионин, но и изкусен реставратор. В романа си „Пратеникът“ писателят разказва за последните дни на Ван Гог в Овер сюр Оаз и картината „Маргьорит Гаше пред тоалетката си“. Оказва се обаче, че такава картина не съществува, но това не прави сюжета по-малко любопитен за читателите.

3. Писмо, което Винсент ван Гог пише в последната седмица преди смъртта си, вдъхновява уникален за света на киното филм.

„Да обичаш Винсент“ е първият в историята на киното пълнометражен филм, осъществен чрез анимиране на картини. В него над 62 000 маслени рисунки оживяват на екрана, за да разкажат историята за живота и смъртта на Винсент ван Гог. Филмът е озвучен от известни актьори, избрани според приликата си с персонажите от картините на Ван Гог, като в ролята на Маргьорит Гаше влиза Сърша Ронън. И още един интересен факт...

И днес бихте могли да проследите стъпките на Ван Гог в Овер сюр Оаз.

Къщата на д-р Гаше е превърната в музей, в който, освен картини на Ван Гог, може да се видят и творби на Писаро, Сезан, Реноар и др. Запазена е и странноприемницата, която става свидетел на последните мигове на твореца. Само на 30 км от Париж, Овер сюр Оаз все още носи едновремешния си чар. Китното селце всъщност е един своеобразен музей на открито, в който можете да се разхождате с часове и да се почувствате част от картината на художник.

Прочетете откъс от "Последната картина на Ван Гог", която излиза на 25 февруари от издателство "Хермес" в превод на Дори Габровска.

 

Този следобед бях облечена с нова рокля. Бледосиня, с малки бели цветя, бродирани покрай подгъва и около деколтето. Помня, че в последния момент, точно преди да тръгна надолу по стълбите, се върнах да взема една бяла панделка за косата си. Не връзвах обичайно косата си с панделка, тъй като не си правех сложни прически вкъщи и я покривах с кърпа. Но днес съвсем целенасочено взех тънката ивица коприна и си я вързах. Наместих единия край така, че да пада върху ключицата ми, а другия - на рамото. Копнеех да бъда забелязана сред колекцията от картини на баща ми и тънещите в сенки черни мебели.

Докато запарих чая и подредих малките жълти кексчета, които бях изпекла по-рано, папа́ и Винсент бяха излезли в градината. Винсент седеше до папа́ на голямата червена градинска маса. Надвисналите клони на двата ни лимона бяха като рамка за лицата им. Папа́ изглеждаше някак облекчен, докато говореше за изкуство, за радостта, която му носеше печатната машина, и за собствените му опити с маслени бои и пастели. А Винсент сякаш също се чувстваше непринудено в компанията на папа́. Как ми се искаше в онзи ден да ме поканят да се включа в разговора им! Но те се бяха изолирали сред цветята и сенките на дърветата, а аз продължих да снова между градинската порта и кухнята.

Бях запозната с фактите. Знаех, че Винсент е дошъл в Овер като пациент на папа́, но това не помрачаваше интереса ми към него. Той не изглеждаше болен. Беше блед, но не болезнено. Може би имаше нещо леко нехайно във външността му, което само засилваше привлекателността му. Сега можа да ви кажа, че той притежаваше нещо, което не срещнах никога повече: рядка смесица от уязвимост и дързост. Как завиждах на пчелите, кацащи в розовите храсти, че можеха да чуят всичко, което папа́ и Винсент си говореха. Исках да се вгледам в лицето му, да видя на кои от цветята ми се задържа погледът му. Дали смяташе, че виолетовите ми съсънки са красиви и заслужават да бъдат нарисувани? Дали беше заинтригуван от лечебните растения, които папа́ отглеждаше близо до входната врата? Дали беше забелязал покритата с бръшлян стена на една от двете изби в имота ни? Тази, в която папа́ държеше виното и сиренето? По-късно, по време на войната, там щяха да се пазят най-ценните картини от колекцията му: тези на Винсент.