Откъс от „Момичето от Дания”

ПЪРВА ГЛАВА

ЖЕНА МУ РАЗБРА ПЪРВА.
– Ще ми направиш ли услуга? – провикна се Грета от спалнята през онзи следобед. – Имам нужда от помощта ти.
– Разбира се – отвърна Айнар, без да откъсва очи от платното. – Каквото поискаш.
Денят бе хладен заради студения вятър, който духаше от Балтийско море. Намираха се в апартамента си във Вдовичи дом, а Айнар, дребен мъж почти на трийсет и пет години, рисуваше по памет протока Категат през зимата. Черната вода бе бурна и злокобна, погребала стотици рибари, завръщащи се в Копенхаген с осоления си улов. Съседът им на долния етаж беше моряк – мъж с яйцевидна глава, който непрекъснато ругаеше жена си. Докато рисуваше сивите извивки на вълните, Айнар си представяше как морякът се дави, вдигнал отчаяно ръка, и крещи с дрезгав от водка глас, че жена му е пристанищна курва. Така преценяваше как точно да смеси боите: достатъчно сиво, че да погълне подобен човек, да удави хрипливия му крясък.
– Идвам след минутка – каза Грета, по-млада от съпруга си и красива, с широко, кръгло лице. – Тогава ще започнем.
Айнар и по това се различаваше от жена си. Той рисуваше пейзажи – малки правоъгълници, огрени от кљсата юнска светлина или слабото януарско слънце. Грета рисуваше портрети, често в цял ръст, на местни влиятелни особи с розови устни и лъскави зализани коси. Хер И. Глюкстет, финансистът на Копенхагенското свободно пристанище. Кристиан Делгор, придворен кожар. Ивар Кнудсен от корабостроителната фирма “Бурамайстер и Вейн”. Днес трябваше да рисува Анна Фонсмарк, мецосопрано от Датската кралска опера. Директори и индустриалци поръчваха на Грета портрети, които след това окачваха в кабинети, над шкафове с документи или по коридори, олющени от преминаването на колички.
Грета се появи на вратата.
– Нали не възразяваш да прекъснеш работа за малко? – попита тя. – Нямаше да те моля, ако не беше важно. Анна отново отмени уговорката. Ще обуеш ли чорапите й? И обувките?
Априлското слънце осветяваше Грета в гръб и сияеше върху копринените чорапи в ръката й. През прозореца Айнар зърна Кръглата кула, извисяваща се като огромен тухлен комин, и пърпорещия над нея самолет на Германските аеролинии, отправил се на ежедневния си обратен курс към Берлин.
– Грета? За какво говориш? – Капка маслена боя се стече от четката и капна върху обувката му. Едвард IV се разлая и започна да върти бяла глава ту към Айнар, ту към Грета.
– Анна отново отмени уговорката – отговори Грета. – Имала допълнителни репетиции за “Кармен”. За да довърша портрета й, ми трябват чифт крака, иначе няма да успея да приключа. Хрумна ми, че твоите биха свършили работа.
Грета пристъпи към него. В другата си ръка държеше жълти обувки с метални катарами. Беше облечена с мантия с копчета отпред, в чиито големи джобове прибираше неща, които не искаше Айнар да вижда.
– Но обувките на Анна няма да ми станат – каза той. Вперил поглед в тях, Айнар си помисли, че обувките всъщност може и да му станат, тъй като стъпалата му бяха малки, с извити сводове и меки възглавнички. Пръстите на краката му бяха деликатни, само с по някой черен косъм тук-там. Представи си как набръчканият дамски чорап се плъзва по белия му глезен. По мекия му прасец. Представи си как го закачва с кукичката на жартиера. Наложи се да затвори очи.
Предишната седмица бяха видели същите обувки на витрината на универсалния магазин “Фонесбек” върху краката на манекен с тъмносиня рокля. Айнар и Грета се бяха спрели да се полюбуват на украсената с венец от нарциси витрина, а Грета каза:
– Красиви са, нали? – Когато той не й отговори, прикова поглед в стъписаното си отражение в стъклото, Грета го подръпна да продължат напред и докато минаваха покрай магазина за лули, го попита: – Айнар, добре ли си?
Просторният хол на апартамента им служеше за ателие. Сводестият таван с тънки греди приличаше на обърната рибарска лодка. Соленият морски въздух бе деформирал черчеветата на мансардните прозорци, а подът имаше едва доловим наклон на запад. Следобед, когато слънцето огряваше директно Вдовичи дом, от стените се носеше лек мирис на херинга. През зимата капандурите течаха, а студените струйки вода надуваха боята по стените. Айнар и Грета поставяха триножниците си под двата еднакви прозореца на тавана между кутиите със стари маслени бои, поръчани от Мюнхен, и етажерките, отрупани с бели платна. Когато не рисуваха, покриваха всичко със зелените платнища, които морякът от долния етаж изхвърляше на площадката.
– Защо искаш да обуя обувките? – попита Айнар. Той седеше на плетения стол, който бе изровил от бараката във фермата на баба си. Едвард IV скочи в скута му; кучето трепереше заради виковете на моряка отдолу.
– За портрета на Анна – отвърна Грета и след миг добави: – Аз бих го направила за теб.
Тя имаше на бузата си малък белег от дребна шарка и се¬га прокара неволно пръсти по него, както правеше когато е нервна.
Грета коленичи, за да развърже обувките на Айнар. Косата й бе дълга и руса, с жълтеникав оттенък, по-типичен за датчаните от цвета на неговата коса. Грета я прибираше зад ушите си винаги когато се заемаше с нещо ново. Сега косата падаше върху лицето й, докато тя се опитваше да разплете възела на едната връзка. Ухаеше на портокалово масло, което майка й изпращаше веднъж годишно в сандъче с кафяви шишенца и етикет “Чист екстракт от Пасадена”. Майка й си мислеше, че го използва за печене на сладкиши, но Грета си слагаше по една-две капки зад ушите като парфюм.
Грета започна да мие краката на Айнар в легена, като прокарваше гъбата с нежни, но чевръсти движения между пръстите. Айнар нави крачолите си още по-нагоре. Изведнъж му хрумна, че прасците му имат красива форма. Той изпъна деликатно ходило, а Едвард IV се приближи и облиза водата от едното му кутре, върху което по рождение нямаше нокът.
– Това ще си остане наша тайна, нали, Грета? – прошепна Айнар. – Нали няма да кажеш на никого? – Чувстваше се едновременно уплашен и въодушевен, а сърцето му биеше бясно в гърлото като размахано детско юмруче.
– Че на кого ще кажа?
– На Анна.
– Анна няма да разбере – отвърна Грета.
Още повече, че Анна бе оперна певица, помисли си Айнар. Бе свикнала да вижда мъже, облечени с женски дрехи. Както и жени с мъжки за така наречените Hosenrolle. Това бе най-старата заблуда на света. А на оперната сцена не означаваше нищо – само всяваше объркване. Объркване, което винаги се разрешаваше в последното действие.
– Никой няма да разбере – каза Грета и Айнар, който имаше чувството, че се намира под светлината на мощен прожектор, се успокои малко и започна да опъва чорапа нагоре по прасеца си.
– На обратно е – каза Грета и завъртя ръба. – Дърпай по-нежно.
Вторият чорап се скъса.
– Имаш ли друг? – попита Айнар.
Изражението на Грета застина, сякаш току-що бе осъзнала нещо; след което отиде до гардероба от ясен и отвори едно от чекмеджетата. Горната част на гардероба имаше врата с овално огледало, а долната се състоеше от три чекмеджета с кръгли месингови дръжки; най-горното чекмедже Грета заключваше с малко ключе.
– Тези са по-плътни. – Тя подаде на Айнар нов чифт чорапи. Сгънати на спретнат квадрат, те приличаха на късче плът, късче от кожата на Грета, почерняла от слънцето след лятната ваканция в Мантон. – Моля те, внимавай, смятам да ги обуя утре.
Пътят, на който бе разделена косата на Грета, разкриваше ивица сребристобяла кожа и Айнар за зачуди какви ли мисли се въртят под нея. С присвити очи и стиснати устни, тя, изглежда, си бе наумила нещо. Айнар бе неспособен да попита какво; имаше чувството, че е вързан, а устата му е запушена с изцапан с боя парцал. Тъй че продължи да се чуди мълчаливо за жена си с известно негодувание, от което бялата му й гладка като праскова кожа леко поруменя. “Колко си красив”, бе казала Грета преди години, когато останаха насаме за пръв път.
Грета явно забеляза смущението му, защото постави ръка върху бузата му и рече:
– Това не означава нищо. – А после добави: – Кога ще спреш да се тревожиш какво мислят хората?
Айнар много обичаше начина, по който Грета правеше подобни изявления – махваше с ръце, напълно убедена в правотата си. Според него това бе най-американската й черта, заедно с любовта й към сребърните бижута.
– Добре че нямаш много косми по краката – каза тя, докато смесваше маслени бои в малки керамични купички, сякаш забелязваше за пръв път. Бе завършила горната половина от тялото на Анна, което след години хранене със сьомга с масло бе покрито с тънък слой тлъстина. Айнар остана най-впечатлен от начина, по който Грета бе нарисувала ръцете, хванали букет лилии. Пръстите бяха изобразени прецизно, кокалчетата изпъкнали, ноктите реалистично прозрачни. Лилиите изглеждаха прекрасно с перления си цвят и червеникавия прашец. Грета непрекъснато менеше стила си, но Айнар никога не й го бе казвал. Вместо това я хвалеше доколкото може, вероятно прекалено много. Но й помагаше и се опитваше да й показва техники, които според него тя не владееше, особено светлосенките и перспективата. Айнар не се съмняваше, че ако Грета открие подходящия модел, ще стане чудесен художник. Навън слънцето проби през облаците и огря недовършения портрет на Анна.
За подиум, върху който да стъпват позиращите модели, Грета използваше лакиран сандък, който бе купила от китайската перачка, която минаваше да събира пране през ден и даваше сигнал, че е пристигнала, не с вик от улицата, а с иззвънтяване на златните цимбали, завързани за пръстите на ръцете й.
Покачен върху сандъка, Айнар се почувства замаян и му стана горещо. Погледна надолу към краката си – коприната бе гладка с изключение на няколкото косъма, пробили навън като поникнали кълнове. Жълтите обувки изглеждаха твърде фини, за да издържат тежестта му, но му се стори напълно естествено краката му да са повдигнати на токове, сякаш използваше отдавна закърнял мускул. В главата му се зароди някаква мисъл, подобна на лисица, преследваща полска мишка: риеше с острия си червен нос в пръстта.
– Не мърдай – каза Грета. Айнар погледна през прозореца и видя набраздения купол на Кралския театър, където понякога рисуваше декори за оперни представления. В момента Анна репетираше там “Кармен”, вдигнала предизвикателно пухкави ръце пред платното, върху което Айнар бе изобразил севилската арена за борба с бикове. Понякога, докато рисуваше в театъра, гласът на Анна се извисяваше в залата като меден водопад и така го разтреперваше, че четката му зацапваше декора и той разтриваше очи с юмруци. Гласът на Анна не бе изящен – дрезгав и печален, малко износен, някак си мъжки и женски едновременно. И въпреки това бе по-чувствен от гласовете на повечето датски певци, които обикновено бяха тънички, безлични и твърде повърхностни, за да предизвикат тръпки. Гласът на Анна притежаваше горещината на Юга и стопляше Айнар; сякаш гърлото й бе пълно с нажежени въглени. Той често слизаше от стълбата зад сцената и отиваше зад кулисите: гледаше Анна по бяла вълнена туника как отваря квадратната си челюст, докато репетира с диригента Дювик. Когато пееше, тя се привеждаше напред; твърдеше, че гравитацията на музиката притегляла брадичката й надолу към оркестъра. “Представям си как брадичката ми е вързана със сребърна верижка за диригентската палка, ето тук”, казваше тя и посочваше изпъкналата бенка върху брадичката си. “Имам чувството, че без тази верижка няма да знам какво да правя и как да се изразявам.”
Когато рисуваше, Грета прибираше косата си назад с гребен с формата на костенурка; така лицето й изглеждаше по-голямо, все едно го гледаш през купа с вода. Грета бе най-високата жена, която Айнар бе виждал, толкова висока, че можеше да надзърне над дантелените пердета, които обитателите на приземния етаж окачваха на прозорците откъм улицата. До нея Айнар се чувстваше малък все едно й бе син, когато вдигаше очи, за да срещне погледа й, или понечеше да я хване за ръка. Мантията й бе ушита по поръчка от побелялата шивачка на ъгъла, която измери гръдния кош и ръцете й с шивашки метър, възхитена и учудена, че такава едра, здрава жена не е датчанка.
Айнар се възхищаваше на начина, по който Грета умееше да рисува и заедно с това да върши други неща. Тя можеше например да мацне петънце за блясък в лявото око, след което да отвори входната врата и да приеме доставен колет, а после без проблем да се върне и да нанесе малко по-приглушения отблясък върху дясното око. Докато рисуваше, тя обичаше да пее “лагерни песни”, както ги наричаше. Разказваше на моделите си за детството в Калифорния, където сред овощните градини на баща й се разхождали пауни; а ако бяха жени, им споделяше – както Айнар веднъж бе дочул от входната врата на върха на тъмното стълбище – за все по-дългите периоди между моментите им на интимност: “Той винаги го приема толкова лично. Но аз не го виня”. Това бяха думите й и Айнар си представи как прибира косата зад ушите си, докато говори.
– Смъкнали са се – посочи Грета към чорапите с четката. – Вдигни ги.
– Наистина ли е нужно?
Морякът на долния етаж затръшна вратата, а жена му се изкикоти.
– О, Айнар, няма ли да се отпуснеш? – Усмивката не Грета помръкна. Едвард IV изприпка в спалнята, зарови се в завивките на леглото и въздъхна доволно като бебе. Той беше старо куче, родено във фермата в ютландските блата; майка му и останалите кученца се бяха удавили в рядката кал.
Апартаментът се намираше на тавана на сграда, която държавата бе построила през миналия век за вдовиците на рибари. Прозорците гледаха на север, юг и запад и, за разлика от повечето градски къщи в Копенхаген, осигуряваше на Айнар и Грета достатъчно пространство и светлина, за да рисуват. За малко да се нанесат в една от бюргерските къщи в Кристианхавн от другата страна на Вътрешното пристанище, където покрай цеховете за пакетиране на цимент и търговските фирми редом с проститутките и пияните комарджии започваха да се установяват и художници. Грета заяви, че може да живее навсякъде, че никое място не й се струва прекалено долнопробно; но Айнар, който бе спал под сламен покрив през първите петнайсет години от живота си, реши, че кварталът не е подходящ, и намери апартамента във Вдовичи дом.
Фасадата бе боядисана в червено, а самата къща се намираше на една пресечка от канала Нихавн. Мансардните прозорци изпъкваха от скосения, покрит с керемиди и почернял от мъх покрив, а капандурите бяха изсечени високо, точно под върха. Другите сгради на улицата бяха варосани в бяло и имаха масивни резбовани врати с цвят на кафяви водорасли. Отсреща живееше доктор на име Мьолер, когото викаха по спешност нощем да изражда бебета. По задънената улица, която излизаше на Вътрешното пристанище, рядко минаваха автомобили и бе достатъчно тихо, за да се чуе дори детски плач.
– Трябва да довърша моята картина – каза накрая Айнар, тъй като се умори да стои прав с обувките, впили метални катарами в краката му.
– Това означава ли, че не искаш да пробваш роклята?
Когато Грета изрече думата “рокля”, в корема му се разля топлина, след което в гърдите му се надигна срам.
– Не, не искам – отвърна той.
– Дори за няколко минути? Трябва да нарисувам шева около коленете. – Грета седна на плетения стол до него и погали прасеца му през коприната. Движението на ръката й го хипнотизираше, докосването караше клепачите му да натежават. Не чуваше нищо освен тихото дращене на нокътя й по чорапа.
Но тогава Грета изведнъж спря.
– Извинявай – рече тя. – Не биваше да те карам.
Сега Айнар видя, че вратата на гардероба от ясеново дърво е отворена, а вътре виси окачена роклята на Анна. Тя бе бяла, дълга до коленете, а ръбът й бе осеян с мъниста във формата на капки. Един от прозорците бе открехнат и роклята се полюшваше леко на закачалката. Нещо в матовия блясък на коприната, в дантелата по бюстието, в разкопчаните копчета на ръкавите, зейнали като малки усти, изпълни Айнар с желание да я докосне.
– Харесва ли ти? – попита Грета.
Той понечи да отрече, но щеше да излъже. Роклята му харесваше и това го накара да се изчерви силно.
– Тогава просто я облечи за малко. – Грета донесе роклята и Айнар я притисна до гърдите си.
– Грета... ами ако...
– Просто си съблечи ризата.
Той я съблече.
– А ако...
– Затвори очи.
Той изпълни и това.
Дори със затворени очи, застанал гол до кръста пред съпругата си, Айнар имаше чувството, че прави нещо неприлично. Сякаш Грета го бе хванала да върши нещо, което бе обещал да не прави – не като изневяра, а по-скоро все едно се бе върнал към стар лош навик, от който бе дал дума да се откаже. Като например да пие аквавит1 в баровете край каналите на Кристиансхавн, да яде фрикадели в леглото или да разбърква разсеяно колодата карти с момичета на гърбовете, която бе купил през един самотен следобед.

1 Скандинавска високоалкохолна напитка. – Бел. прев.

– А панталонът? – попита Грета и извърна вежливо глава. Прозорецът в спалнята бе отворен и от студения, миришещ на риба въздух кожата му се наежи.
Айнар бързо нахлузи роклята и оправи полите. Под мишниците и по кръста му бе избила пот. Заради горещината му се искаше да затвори очи и да се завърне в отминалите дни, когато беше още дете и онова, което висеше между краката му, бе малко и безполезно като бяла репичка.
Грета каза само “Добре”, след което вдигна четката към платното, присвила съсредоточено сините си очи.
Странно чувство се разля по тялото на Айнар, докато стоеше върху лакирания сандък под слънчевите лъчи, сред изпълнения с мирис на херинга въздух. Роклята му бе широка навсякъде освен в ръкавите и го обгръщаше като топло лятно море. В главата му лисицата гонеше мишката, а едно уплашено момиченце проплака.
Айнар едва държеше очите си отворени, но гледаше как с бързи и плавни като на риба движения ръката на Грета се стрелка по платното, след което се отдръпва и сребърните й гривни проблясват като пасаж кефали. Айнар се опита да си представи как Анна пее в Кралския театър, привела брадичка към палката на диригента. Но мислите му непрекъснато се връщаха към копринената рокля обгърнала кожата му като лековита превръзка. Да, това изпита първия път: коприната бе толкова фина и лека, че сякаш бе напоена с балсам марля, положена внимателно върху заздравяваща рана. Дори срамът, че стои пред жена си, постепенно се стопи, защото тя бе започнала да рисува съсредоточено с непознато, напрегнато изражение на лицето. Айнар се потопи в нереален свят като от сън, където роклята на Анна можеше да принадлежи на всеки, дори на него.
И тъкмо когато клепачите му започнаха да се притварят, а в ателието да се смрачава, тъкмо когато въздъхна и отпусна рамене, а Едвард IV похъркваше в спалнята, точно в този момент иззвънтя медният глас на Анна:
– Я виж ти, Айнар!
Той отвори очи. Грета и Анна сочеха с оживени лица и полуотворени усти. Едвард IV дотича, застана пред него и се разлая. А Айнар Вегенер се вцепени.
Грета взе от Анна букета лилии, подарък от почитател, чакал я пред театъра, и го постави в ръцете на Айнар. Вдигнал глава като малък тромпетист, Едвард IV затича в кръгове около него като куче пазач. Двете жени се разсмяха, а очите на Айнар засмъдяха и се наляха със сълзи от обида и от аромата на белите лилии, чиито ръждивочервени тичинки оставиха петънца от прашец по полите на роклята върху голямата издутина на чатала му, по чорапите и по влажните му отворени длани.
– Ти си курва! – извика нежно морякът долу. – Ти си една страшно красива курва.
От тишината, която последва на долния етаж, можеше да се заключи, че морякът е получил целувка на опрощение. Тогава Грета и Анна се разсмяха още по-силно, а тъкмо когато Айнар се канеше да ги помоли да излязат от ателието, за да съблече роклята на спокойствие, Грета каза тихо, със странен тон.
– Ще те кръстим Лили.

ВТОРА ГЛАВА

ГРЕТА ВЕГЕНЕР БЕШЕ двайсет и девет годишна художничка. Родом бе от Калифорния. Моминското й име беше Уод, дядо й се казваше Апсли Хейвън Уод и бе забогатял от стопанисване на федерални земи, а баща й, Апсли-младши, бе натрупал още по-големи богатства от отглеждане на портокалови овошки. Преди десетгодишна да замине за Дания, най-далечното й пътешествие бе до Сан Франциско. Там един ден си играеше с търкалящ се обръч пред дома на леля Лизи в Ноб Хил и без да иска бутна близнака си пред преминаващ автомобил. Карлайл оцеля, но му остана дълъг лъскав белег, вдълбан в пищяла; някои хора разправяха, че това го променило завинаги. Когато порасна малко, Грета казваше, че Карлайл не притежава, както тя се изразяваше, “западняшки гръбнак”. “Някои членове на семейство Уод се раждат с такъв, а други не”, бе отбелязала тя, докато учеше датски език на палубата от тиково дърво на кораба, който ги отведе в Дания. Датчаните определено нямаха гръбнак на западняци, а и защо да имат? Тъй че Грета им прощаваше – поне през повечето време. Най-много прощаваше на Айнар – първия й преподавател по рисуване и втори съпруг. През пролетта на 1925 г. бяха женени вече повече от шест години: на Грета понякога й се струваха като шест седмици, а друг път като шест пълноценно изживени живота.
Айнар и Грета се запознаха в Кралската художествена академия на първи септември 1914 г., само няколко седмици след като Кайзерът нахлу в Люксембург и Белгия. Айнар бе на двайсет и няколко години и вече преподаваше изобразително изкуство. Със студентите бе срамежлив и плах и все още беше ерген. По онова време Грета вече имаше широки рамене и изправена стойка, останала й от уроците по езда в детството. Косата й стигаше до кръста, което изглеждаше малко провокативно по няколкото останали улици в Копенхаген, които се осветяваха с газени фенери. Датчаните й прощаваха, защото беше от Калифорния, място, което почти никой от тях не бе виждал, но където вероятно си представяха, че хора като Грета живеят в просторни къщи под сенките на фурми, а от черната пръст в градините стърчат златни камъни.
Един ден Грета си изскуба веждите и те така и не пораснаха отново, което й се стори най-вече дребно неудобство. Всяка сутрин тя ги рисуваше с молив, купен от козметичния щанд на магазин, където споходени от подобни неволи жени пазаруваха дискретно. Грета имаше неизменния навик да стиска черните точки по носа си винаги когато отвореше книга и по кожата й се бяха образували няколко дупчици, които я притесняваха. Мислеше, че е най-високото момиче в Копенхаген, което едва ли беше вярно, особено като се вземеше предвид Грете Янсен, стройна красавица и любовница на кмета, която обикаляше магазините във фоайето на хотел “Англетер”, облечена с дълга, осеяна с кристални мъниста рокля дори посред бял ден.
Във всеки случай Грета мислеше, че е малко вероятно да се омъжи. Когато някой младеж – широколик датчанин от западащ аристократичен род или сина на американски стоманодобивен магнат на обиколка из Европа – я поканеше на балет или да плават по каналите на Кристиансхавн, първата й мисъл винаги беше: “Няма да ме хванеш”. Тя искаше да е свободна: вечно млада жена, която рисува по цял ден под прозореца и излиза в полунощ да се срещне с приятели в “Себастианс”, любимия й локал, за по един-два черешови ликьора преди начумерените полицаи да пристигнат и да затворят заведението.
Но сама знаеше, че това е не само глупава, но и невъзможна приумица. На младата госпожица Грета Уод никога нямаше да й позволят да води такъв живот.
Като малка пишеше неуморно в тетрадката си по краснопис “Грета, Грета, Грета” и нарочно пропускаше “Уод”, сякаш за да провери какво би било да е просто Грета – както никой не се обръщаше към нея. Не искаше другите да знаят фамилията й. Не искаше да разчита на никакви връзки. Презираше онези, които се осланяха единствено на роднините си. Какъв бе смисълът?
Дойде в Дания като малка, когато баща й, мъж с дълги ръце и рунтави бакенбарди, пристигна да заеме поста си в посолството. “Защо прие?”, попита Грета, когато разбра за новото назначение. “Грета, дръж се прилично. Не говори така на баща си”, смъмри я майка й. Грета бе забравила, че баба й Герда Карлсен, на която самата тя бе кръстена, била датчанка с руса като мед коса. Израснала на Борнхолм и била прочута с кървавочервените макове, които закичвала в косите си – както и с това, че била първата от семейството, напуснала острова в Балтийско море не за да отплава за Копенхаген като повечето любопитни младежи, търсещи самостоятелност, а за да замине за Калифорния, което в онези дни било все едно да се премести да живее на луната. След няколко години къртовски труд в едно ранчо, привлякла вниманието на Аспли Уод-старши и скоро високото момиче от Борнхолм с дълга до бедрата коса, украсена с макове, се превърнало в матрона на калифорнийски род. Когато баща й каза, че цялото семейство ще се премести да живее в Дания, бе крайно нетактично от страна на Грета – дори самата тя го осъзнаваше – да не се досети, че това е начинът на баща й да се реваншира в известен смисъл на майка си, синеоката Герда Карлсен Уод, която загинала, когато синът й Аспли-младши, тогава още младеж, я завел до ръба на каньона Аройо Секо в Пасадена, за да я снима на фона на красивия пейзаж, но пред ужасения му поглед разровената от мравки пръст започнала да се рони и майка му полетяла надолу и намерила смъртта си в клоните на чепат чинар.
През есента на 1914 г. в Художествената академия Грета предполагаше, че повечето хора, и особено администрацията, говорят основно за две неща: за войната и за нея. Където и да отидеше, тя винаги бе повод за шушукания с дългата си, развяваща се на вълни коса. Особено в Южна Калифорния. Миналата година например, когато се прибра в Пасадена за лято, прекарано в игра на тенис и уроци по езда, момчето, което разнасяше стоката на месаря, привлече погледа й. То имаше къдрава черна коса и с топла длан й помогна да се качи на капрата, след което двамата поеха по булевард “Уилшир”. Грета го наблюдаваше как борави с железните щипки и разтоварва печените ребърца и агнешки котлети по домовете в Ханкок Парк. На връщане момчето не понечи да я целуне нито веднъж, което разочарова Грета и за пръв път я накара да се усъмни в очарованието на дългата си руса коса. На раздяла младежът й каза само “Довиждане”, а Грета сви рамене и се прибра в стаята си. На другата сутрин на закуска майка й стисна устни и каза: “Грета, скъпа, би ли обяснила какво е това?”, след което разгъна бележка върху лист хартия с логото на вестник “Американ Уикли”, която гласеше: “Младата госпожица Грета Уод месарка ли възнамерява да стане?”. Седмици наред върху имението тегнеше опасността от светски скандал. Всяка сутрин пронизителното изсвирване на вестникарчето караше всички в къщата да настръхват. Така и не публикуваха историята, но въпреки това клюката се разнесе. В продължение на два дни телефонът в коридора на втория етаж не спря да звъни. Бащата на Грета вече не можеше да обядва спокойно в Калифорнийския клуб в центъра, а майка й едва успя да намери друг месар, от когото да пазаруват. Малко след това родителите й решиха да прекратят преждевременно ваканцията си в Калифорния и Грета се върна в Копенхаген навреме за августовското северно сияние и за фойерверките в парка “Тиволи”.
Същата година през септември, когато черният облак на войната се приближаваше безмилостно, Грета се записа в Кралската художествена академия. През първия учебен ден тя се изненада, когато Айнар, застанал пред черната дъска, я попита: “Как се казвате, госпожице?”.
Когато Грета отговори, Айнар – или професор Вегенер, както се бе представил тогава – си записа в дневника и продължи с лекцията. Кафявите му, големи като на кукла очи често се спираха върху нея за миг, след което той веднага извръщаше поглед. Съдейки по свенливото му държание, Грета реши, че той вижда американка за пръв път, и преметна дългата си коса през рамо, сякаш развяваше знаме.
Малко след това, още в началото на учебната година, някой явно бе разказал на Айнар за работата на баща й в посолството и може би дори за колата на месаря – клюките прекосяваха дори Атлантическия океан, – защото Айнар започна да се държи още по-сковано в нейно присъствие. Грета се разочарова, че той е поредният мъж, който се чувства неловко в компанията на богато момиче. Това я изпълни с възмущение, защото не бе искала да е богата; е, не че възразяваше, но все пак... Айнар не можа да й препоръча кои изложби да разгледа и се оказа неспособен да й обясни как се стига до магазина за художествени материали край Копенхагенската общинска болница. Покани го на прием в американското посолство по случай пристигането на корабостроител от Кънектикът, но Айнар отказа. Отказа и поканата й за опера. Когато разговаряха, той не смееше дори да я погледне. Но тя го наблюдаваше и отблизо, и отдалеч през някой прозорец, докато той прекосяваше двора със ситни бързи крачки. Айнар беше слаб, с кръгло лице, бяла кожа и толкова тъмни очи, че Грета не можеше да разбере какви мисли се въртят в главата му. Щом го заговореше, цялото му лице се изчервяваше – от врата чак до слепоочията. Той я заплени с детинския си вид, отчасти защото самата Грета бе толкова висока и пряма, че още от малка всички се държаха с нея като с възрастен човек. Веднъж го попита:
– Женен ли сте, професоре?
При въпроса й клепачите му затрепкаха тревожно и той стисна устни в опит да произнесе сякаш непозната му думичка “Не”.
Другите студенти шушукаха какво ли не за професор Вегенер. “Произхожда от семейство на джуджета”, разправяше едно момиче. “Прогледнал чак на петнайсет години”, твърдеше друго.
– Родил се е в блато – заяви едно момче, което се опитваше да привлече вниманието на Грета. Младежът рисуваше старогръцки статуи, което й се стори безкрайно отегчително. Когато я покани да се возят на виенското колело в парка “Тиволи”, тя го изгледа с досада.
– Ако се надяваш, че професор Вегенер ще те заведе там, има да чакаш – каза той, докато подритваше дънера на един бряст.
Винаги когато се прибереше у дома, майка й, която не бе забравила за случката с месарската кола, я наблюдаваше внимателно на светлината от огъня в камината, но изражението на Грета не разкриваше нищо.
Една вечер майка й рече:
– Грета, миличка, ако не си намериш кавалер за празненството по случай рождения ти ден, ще трябва аз да помоля някого. – Бродираше край огнището в гостната, а на горния етаж Карлайл тупаше топка за тенис в стаята си. – Сигурна съм, че синът на графиня Фон дер Реке с радост ще те придружи. Е, не го бива в танците, но е хубаво момче, като изключим грозната гърбица, не си ли съгласна? Грета? – Майка й вдигна ъгловатото си лице. В камината огънят догаряше в червено, а от тупкането на Карлайл полилеят се клатеше.
– Няма ли да спре с проклетото тупкане? – ядоса се госпожа Уод. Тя сгъна ръкоделието, стана и изпъна гръб, сякаш се готвеше да изстреля недоволството си към стаята на Карлайл. – Е, Кралайл винаги е на разположение – въздъхна тя. След миг, сякаш огънят в камината изведнъж припламна и освети стаята по-силно, госпожа Уод рече: – Точно така. Карлайл винаги е на разположение. Защо не отидеш с него? И той още не си е намерил дама. Можете да отидете заедно, двамата рожденици.
Но Грета, която още стоеше на вратата, махна с ръка и отвърна:
– Карлайл? Няма да ходя с Карлайл! Ще умра от скука. Освен това и сама мога да си намеря кавалер.
Майка й вдигна сивите си като гълъбови пера вежди.
– О, така ли? Кой е той?
Грета заби нокти в дланите си и заяви:
– Само почакай. Ще доведа когото си поискам. Няма да ходя с брат си. – Играеше с кичур от косата си и се взираше в майка си, а на горния етаж тупкането не спираше. – Ще видиш. Все пак навършвам осемнайсет.
Следващата седмица Грета сгащи Айнар на стълбите в Академията. Той се вкопчи в белия парапет, а тя постави длан върху китката му и попита:
– Може ли да поговорим?
Толкова късно наоколо нямаше жива душа и на стълбището беше тихо. Професор Вегенер носеше кафяв костюм с износена бяла яка. Държеше голямо колкото книга празно платно.
– Организираме вечеря по случай рождения ми ден – каза Грета. – С брат ми ставаме на осемнайсет години. Искате ли да дойдете?
Айнар пребледня и сякаш му прилоша.
– Госпожице, моля ви – каза той накрая. – Може би трябва да се прехвърлите в друг курс. Така ще е най-добре. – Той докосна гърлото си, все едно там висеше скъп на сърцето му малък медальон.
И тогава Грета осъзна, че професор Вегенер в някои отношения е дори по-млад от нея. Имаше момчешко лице с малка уста и вечно червени уши. Светлокафявата му коса бе разрошена на челото. В този миг нещо я накара да обгърне лицето му с ръце. Той подскочи малко, когато пръстите й докоснаха бузите му, но след това застина. Грета държеше лицето на преподавателя си; слепоочията бяха топли между дланите й. Не свали ръце, но той не възрази. И тогава го целуна, с малкото платно притиснато между тях. В този момент Грета разбра, че иска Айнар Вегенер не само да я придружи на празненството за осемнайсетия й рожден ден, но и да стане неин съпруг.
– Колко си красив – каза тя.
– Може ли? – Айнар се отдръпна.
– Да дойдеш на празненството ли?
– Не, нямах предвид...
– Разбира се, че може. Нали затова те поканих.
И тогава, за изненада и на двамата, Айнар приведе лице към нейното за втора целувка.
Но преди рождения ден, преди Грета да навърши осемнайсет години, баща й реши, че в Европа става твърде опасно. Малко след като германците поеха към Франция, бащата на Грета изпрати семейството у дома в Америка.
– Щом Кайзерът превзе Белгия, какво би го спряло да дойде и тук? – каза той на масата от светло дърво в трапезарията.
– Така е – отвърна майка й, докато обикаляше из стаята с наръчи слама за опаковане на сандъци.
Грета, която се чувстваше като бежанка, се качи на “Принцеса Дагмар” само с кратка бележка от Айнар в джоба си, която гласеше: “Забрави за мен. Така ще е най-добре”.

СЕГА, СЛЕД ПОВЕЧЕ ОТ ДЕСЕТ ГОДИНИ, през влажната пролет на 1925 г. Грета имаше чувството, че пази тайна, свързана със съпруга й. През първите няколко седмици след като Айнар позира с роклята на Анна двамата не казваха нищо по въпроса. Рисуваха всеки пред триножника си и внимаваха да не си пречат. Грета завърши портрета на Анна и търсеше нова поръчка. На няколко пъти, докато вечеряха или четяха до късно, Грета се сещаше за роклята и за малко да се обърне към него с “Лили”. Изпусна се само веднъж. Той каза нещо, а тя попита “Какво каза, Лили?”, но веднага се извини. Разсмяха се и Грета го целуна по челото. Повече не се сети за това, все едно Лили беше просто героиня от пиеса, която бяха гледали в театъра.
Но една вечер, докато Грета четеше за социалния либерализъм във вестник Politiken на окъпания от светлината на лампата фотьойл, Айнар седна в краката й и положи глава в скута й. Тя го галеше по косата, като от време на време вдигаше ръка, за да прелисти страницата. Когато приключи с четенето, сгъна вестника, за да реши кръстословицата, и извади молив от джоба на мантията си.
– Мислех си за нея – каза Айнар.
– За кого?
– За малката Лили.
– Искаш ли да я повикаме отново? – попита Грета и прокара изцапан с печатарско мастило пръст по белега от шарка на бузата си, без да вдига очи от кръстословицата.
Грета често казваше разни неща просто ей така, заради вечния импулс, който я подтикваше да противоречи, да бъде крайна. Откакто се ожениха, бе предлагала и други, също толкова нелепи идеи: Хайде да се преместим в Пасадена и да гледаме портокали. Искаш ли да превърнем апартамента в клиника за проститутките от района край гарата? Защо не се преместим на някое неутрално място като Невада, където никой не ни познава? В голямата пещера на брака се изричаха неща, на които, за щастие, често не се обръщаше особено внимание и оставаха да висят безобидно с главата надолу като заспали прилепи. Поне такава бе философията на Грета; какво мислеше по въпроса Айнар, тя нямаше представа.
Веднъж тя се опита да нарисува спящ прилеп – тяло на мишка, обгърнато от черна ципеста кожа, – но не успя. Липсваше й умението да изобрази издължените пръсти и малките палци, завършващи с нокти, както и да предаде деликатната сивота на разперените криле. Не се бе учила да рисува животни. Айнар, който понякога включваше в пейзажите си прасе, врабче и дори Едвард IV, бе обещал да я научи. Но винаги когато седнеха за урок, нещо се случваше: пристигаше телеграма от Калифорния, перачката иззвънтяваше с цимбалите на улицата, по телефона се обаждаше някой от клиентите на Айнар, които най-често бяха белокоси и съсухрени и живееха в къщи с вечно затворени зелени капаци на прозорците.
Няколко дни след това Грета се прибираше към Вдовичи дом от среща с галерист, който в крайна сметка отказа да изложи картините й. Красивият млад мъж с бенка, подобна на петънце от шоколад на гърлото, не й го каза директно, но от начина, по който потупваше с пръсти брадичката си, личеше, че не е особено впечатлен.
– Само портрети ли рисувате? – попита той.
Цял Копенхаген знаеше, че е омъжена за Айнар Вегенер, и Грета имаше чувството, че заради това галеристът бе очаквал от нея причудливи пейзажи.
– Не мислите ли, че картините ви са прекалено... – той потърси подходяща дума, – екзалтирани?
Това преля чашата. Грета пламна от възмущение и роклята с ревери започна да я задушава. Прекалено екзалтирани? Че как може нещо да е прекалено екзалтирано? Тя дръпна папката си от ръцете на галериста и се обърна да си върви. Докато изкачваше стълбите до апартамента във Вдовичи дом, мокрото й лице все още пламтеше.
Когато отвори вратата, видя на плетения стол да седи момиче, което в първия момент не разпозна. Момичето бе с лице към прозореца, с книга в ръка и Едвард IV в скута. Носеше синя рокля с бяла яка, а на врата й висеше една от златните верижки на Грета. Непознатата – или я познаваше отнякъде? – ухаеше на мента и мляко.
На долния етаж морякът крещеше на жена си и всеки път, когато от дъските на пода долиташе думата “курва”, вратът на момичето поруменяваше. След което руменината се отдръп¬ваше.
– Luder! – не спираше да вика мъжът и руменината прииждаше и се отдръпваше от тила на момичето.
– Лили? – промълви най-накрая Грета.
– Книгата е прекрасна. – Лили й показа историята на Калифорния, която бащата на Грета бе изпратил в колет заедно със захаросани лимони, шишенцата с портокалово масло и торбичка с евкалиптови семена, за да си прави парна баня на лицето.
– Не исках да те прекъсвам.
Лили прошепна нещо. Едвард IV изръмжа лениво и наостри уши. Входната врата все още стоеше отворена, а Грета не си бе съблякла палтото. Лили продължи да чете и Грета се вгледа в белия врат, обгърнат от плетената яка. Не знаеше какво очаква съпругът й от нея. Каза си, че това е важно за Айнар и че ще го остави да поеме инициативата, макар да противоречеше на природата й. Грета стоеше в антрето с ръка зад гърба, хванала дръжката на входната врата, докато Лили седеше тихо на стола, окъпана от светлина. Не обръщаше внимание на Грета, която се надяваше, че Лили ще стане и ще я повика при себе си. Но това не се случи и накрая Грета осъзна, че Лили иска да остане сама. Затова затвори вратата на апартамента след себе си и слезе по тъмните стълби на улицата, където срещна перачката и я отпрати.
Когато отново се прибра във Вдовичи дом, Айнар рисуваше, облечен с кариран панталон от туид, елек и риза с навити до лактите ръкави. Главата му изглеждаше малка над яката и възела на вратовръзката. Бузите му руменееха, а с малката си изваяна уста бе захапал дръжката на четката си.
– Получи се – каза той ведро. – Най-накрая успях да забъркам подходящия цвят за заснежената степ. Искаш ли да видиш?
Айнар рисуваше толкова малки пейзажи, че платната се побираха в дланите. Тази картина бе мрачна – блато по здрачаване през зимата; единствено тънка линия сивкав сняг разделяше рохкавата пръст и небето.
– Това блатото в Синия зъб ли е? – попита Грета. Напоследък пейзажите на Айнар започваха да я отегчават. Не разбираше как може да рисува все едно и също. Тази вечер щеше да довърши изгледа от степта и на сутринта да започне нов.
На масата имаше ръжен хляб. Айнар бе ходил на пазар, което бе нетипично за него. Имаше и кутия със замразени скариди, както и чиния с телешко месо. Купата с мариновани лукчета й напомни за мънистата, които двамата с Карлайл нижеха на връв, когато той още куцаше тежко и не можеше да играе навън.
– Лили ли е идвала? – Трябваше да повдигне въпроса, защото знаеше, че Айнар няма да го направи.
– За около час. Може би по-малко. Не усещаш ли парфюма й? – Той плакнеше четките в буркан с терпентин, побелял като разреденото мляко, което се продаваше в Дания след войната.
Грета не знаеше какво да каже; не знаеше и какво съпругът й очаква от нея.
– Тя ще идва ли пак?
– Само ако си съгласна – отвърна Айнар през рамо.
Раменете му бяха тесни като на подрастващо момче и беше изключително слаб. Понякога Грета си мислеше, че може да го обгърне два пъти с ръцете си. Дясното му рамо потреперваше, докато миеше четките, и нещо я подтикна да застане зад него, да го хване за лактите и да му прошепне да не мърда. Искаше да го остави сам да реши как да живее, но в същото време я изпълваше непреодолимо желание да го прегърне и да му каже как да постъпи с Лили. Двамата стояха в смрачаващия се мансарден апартамент във Вдовичи дом, Грета прегърнала скования Айнар. Накрая й хрумна как да отговори:
– Нека оставим Лили да реши.