Мариан Пауър е пристрастена към книгите за самопомощ. Трупа ги в библиотеката си, под леглото, навсякъде из дома си – все книги със съвети как да живееш пълноценно и да постигаш най-доброто. Тя има успешна кариера и на пръв поглед добър стандарт на живот, а приятелите ѝ са готови да я подкрепят във всяко начинание. Но един ден открива, че мечтаният живот е на светлинни години от нея. Затова решава да направи промяна. Да направи всичките промени.

Мариан иска да провери дали обещаваният в книгите за самопомощ идеален живот е постижим. Има само един начин да разбере! Тя предприема начинание – решава всеки месец в рамките на година да следва съветите от една книга за самопомощ. Книгата, с която започва приключението й, е добре познатата й от младините "Страхувам се... и все пак ще го направя". Експериментът й започва ударно и през първия месец тя:

  • позира гола;
  • скача с парашут;
  • влиза в ледените води на езеро.

Постепенно преминава през световни бестселъри като “Тайната”, книгите на Тони Робинс и Дорийн Върчу. Процесът по постигане на съвършеното „Аз“ се превръща във влакче на ужасите, което се издига високо и после слиза рязко надолу. Всички предизвикателства, през които Мариан Пауър преминава, променят ежедневието й, променят нея самата, отношенията й с околните и представата й за себе си. Разказът й за трагикомичните и напълно реални премежедия е забавен, откровен, пълен със самоирония и е близък до читателя със своята неподправеност.

И така, в крайна сметка, каква е присъдата? Помагат ли наистина книгите за самопомощ, или съвършенството не съществува в реалния живот?

Ами ако се окаже, че най-добрият начин да промените живота си е като откриете кое не искате да променяте?

Книгата вече е преведена на 20 езика. Предстои и нейното филмиране.
Проектът на Мариян Пауър привлича вниманието на медии от цял свят, включително Guardian, Washington Post, NBC, NPR, France 24, Irish Independent. Financial Times включи книгата й в класацията най-добри Wellness книги на 2019.

Следва откъс от книгата.

 

„Помощ!“ от Мариан Пауър

(издателство Locus Publishing) 

Датата е първи януари, сряда, а аз стоя на дървена платформа и гледам към едно кално езеро. Леденият вятър блъска краката ми, започва да вали.

Върху една черна дъска виждам изписана температурата на водата – 5 градуса по Целзий. Близо до точката на замръзване. Всеки сантиметър от кожата ми е настръхнал.

– Плувала ли си в Дамските езера  досега? – пита ме матроната, която стои до водата. Гласът ѝ е леден като времето, а по акцента ѝ съдя, че вероятно притежава половин Хемпшир.

– Не – отвръщам.

– По това време на годината водата може да е много опасна. Изключително студена е.

– Добре – отвръщам.

– Когато влезеш, трябва да издишаш продължително.

– Добре.

– Така няма да хипервентилираш.

О, божке.

Поглеждам към групата жени на средна възраст, косите им са влажни, а в ръцете си държат чаши горещ чай. Щом те могат да го направят, и аз ще успея. Нали така?

Пристъпвам върху леденото метално стъпало първо с единия, а после и с другия как. Слизам още едно стъпало надолу. Десният ми крак се допира до водата. Прорязваща болка.

– Мамка му! – възкликвам.

Левият крак се потапя. Пак изпищявам.

Не искам да продължавам. Това беше ужасна идея. Аз не съм от хората, които плуват посред зима. На мен ми става студено само като отворя хладилника.

Обръщам се и виждам, че зад мен се е образувала опашка. Не мога да се откажа сега – всички са ме зяпнали.

Потапям се до кръста. Дъхът ми секва. След това разбирам какво е усещането да те пронижат милиони миниатюрни ледени висулки.

 

Висулките бяха идея на Сара. Тя не си пада по самопомощта, но каквото и да правя, винаги ме подкрепя. Ако ѝ кажа, че съм решила да стана сциентолог, тя би възкликнала: „Супер, ще срещнеш Том Круз!“.

– Обмислях какви страхотии би могла да извършиш през януари – съобщи ми тя, когато преди Коледа се срещнахме в един пъб на „Шарлот Стрийт“.

– Снощи гледах „Кошмари в кухнята“. Помислих си, че може да работиш в една от кухните на Гордън Рамзи и той да те овиква – продължи тя, като се надвикваше с тонколоните, от които „Слейд“ пожелаваха на всички Весела Коледа.

– Това наистина би било страшничко – съгласих се само за да ѝ угодя. Нямаше начин да се навия да го направя наистина.

– А пък Стийв предложи да тичаш гола на футболен мач…

– Аха…

– Или пък да си обръснеш главата…

– Не искам да си бръсна главата! – възкликнах, неспособна да понеса още подобни идеи.

Сара погледна в телефона си и прочете още предложения от някакъв списък:

– Зарежи някой приятел и му кажи защо го мразиш. Естествено не мен… А, да, ето и най-доброто! Напиши еротичен разказ и го изпрати на майка си!

– Боже Господи. Защо ми е да го правя?

– Защото е страшно, нали така?

– Не, не е. Гнусно е.

– Страшно гнусно е.

– Откъде изнамираш всички тези идеи? – поинтересувах се.

– Знам ли, вчера просто си лежах в леглото и те ми хрумваха една след друга – отвърна Сара.

– Целта е да се преборя със страховете в ежедневието си, а не да извърша куп странни неща и да ме арестуват накрая. А и как изобщо ще се набутам в кухнята на Гордън Рамзи?

– Ще намериш начин – нали си журналист – рече Сара.

– Пиша статии за спирали за очи.

– Е, какво ще направиш в такъв случай?

– Ами не знам – например ще отворя банковите си извлечения, ще започна да си вдигам телефона, ще си подам данъчната декларация… нещата, от които наистина се страхувам.

– Целия януари само ще вдигаш телефона? – Тонът на Сара ми даде да разбера, че няма да ми позволи да го направя.

– Мисля, че трябва да започнеш със скок в езерата в Хампстед на първи. Изправи се срещу страха си от студа!

Това всъщност не беше лоша идея. Наистина се страхувах от студа. Със Сара отидохме на гости на най-добрата ми приятелка Джема в Ирландия през един февруари. Беше ми толкова студено, че си легнах с абсолютно всички дрехи от багажа си, включително и палтото. Прекарах по-голямата част от седмицата в страх да се отделя от радиатора.

Ето защо реших да поплувам навън в един от най-студените дни от годината – първи януари.