Петър Станимиров - майсторът на илюстрациите и един от хората, оформили облика на жанровата литература в България, е познат с работата си по комиксите "Дъга", кориците на повечето книги на Стивън Кинг и Дийн Кунц, както и редица книги-игри.
След няколко десетилетия, посветени на илюстрацията, легендарният художник публикува своята първа приказно-страшна повест за възрастни, вдъхновена от българския фолклор.
Илюстрованото издание "Денят, в който мама отиде на небето" е вече на пазара и представлява смайваща смесица между мрак и светлина, приказка за самовили, демони и две деца, зaчeнaти в грях, които трябва да оцелеят въпреки всичко.
Това е историята на Ичо и Раца. Сами и привидно беззащитни, лутащи се в пущинака, те са принудени да бягат от собствения си коравосърдечен баща – свиреп, безмилостен, жаден за кръв и подвластен на древен демон, обсебил душата му. А майка им Славута е cвръхecтecтвeнo cъздaниe, кoeтo cъщecтвувa мeжду тoзи и oнзи cвят. И само нейната светлина може да се изправи срещу вечния мрак.
Вдъновена от славянската митология и родния фолклор, наситена със старобългарски думи и легенди, тази повест е забележителна приказка за възрастни, а стилните черно-бели илюстрации изграждат един магичен и шокиращ свят, в който всичко е възможно.
Странна смесица между тъмната страна на Нийл Геймън и славянски Стивън Кинг, "Денят, в който мама отиде на небето" пренася читателя на онова митично място между Небето и Земята.
Прочетете откъс от „Денят, в който мама отиде на небето“ от Петър Станимиров, която излиза от издателство "Сиела". >>>
Предговор
Когато през 2011-а най-безотговорно нарисувах цикъл от три странни рисунки, свързани тематично с история, дето тогава ми се е въртяла в главата, за две деца, които остават без майка, кръстих първата „Денят, в който мама отиде на небето“, и понеже заглавието ми харесваше, останалите две също се казваха така, просто добавих 2 и 3. Изобщо не си представях как всичко това ще ме преследва цели девет години. От време на време се сещах за нея, като винаги съм си мислел, че е една весела и забавна историйка, но през 2014-а най-неочаквано добавих още три, доста по-страховити рисунки, и тогава усетих, че съм обсебен от тази история. Споделих я с приятели писатели и издатели с надеждата някой да я хареса и да ми напише разказ по картинките, но уви, нямаше мераклии. Така всичко потъна отново в чекмеджето чак до 2018-а, когато нарисувах седмата рисунка с двете деца, излизащи от мрачна гора. Знаех, че с нея слагам край на поредицата рисунки. След това седнах, прилежно описах какво точно съм нарисувал на всяка от седемте и ги разпратих на петима автори. Идеята ми беше да нарисувам комикс. Ето какво ми отговори Сотир Гелев:
„Това само ти можеш да го напишеш. Но не е за комикс, а за литература. От този материал става дълъг разказ, а може и повест. Просто трябва да опишеш отделните герои и да разкажеш тяхната история. Ако го напишеш така, както си го почнал, без да се опитваш да бъде „литературно“ написано, ще стане доста необичайно“.
И с това проблемите ми с тази история приключиха, просто седнах и я написах, като първо описах финала, защото си го представях още докато рисувах седмата картинка.
Сега остана само едно недоизказано нещо, което ме чопли през цялото време – самовилите.
Да, това е история за самовили. В българския фолклор това са красиви женски същества с човешки облик, родствени на самодивите, вилите и юдите. Най-старите сведения за тях идат от западните райони и Странджа. С утвърждаването на новата християнска религия езическите божества на древните българи се забравят, а накрая се запазват само като поетични образи в народното творчество. Йосиф Брадати, книжовник от XVIII в., пише:
Но и да реку вам благословене християне: по много земли ходих, толко не сам видел по много бродници и самовили и магесници, колку у болгарска земя…
Животът на самовилите е волен и безгрижен. Те са ефирни, красиви, стройни, с дълги коси и чародеен поглед. Хората са казвали, че не трябва да ги гледаш в очите. Грижат се за животните, децата и природата, но най-много обичат музиката (особено мелодиите на кавал) и свободата. Легендите и песните ги описват като духове, обитаващи места в близост до вода, които нощем придобиват плът, танцуват и се къпят на лунна светлина. Дошла от фолклора, представата ни за самовилите поражда неизбежна аналогия с Великата богиня-майка. Те са покровителки на здравето и господарки на живота. Те са божества на раждането и росят хлебородие върху цъфналите ниви, та да завързват хляб (поради връзката на водата с плодородието), на майките, защото отглеждат децата и ги възпитават да станат герои, но пък магията им понякога води хората до лудост и загуба на личността. Тях можели да ги виждат само съботниците (родени в събота срещу Задушница и преди Великден), родените в полунощ преди Бъдни вечер и през Мръсните дни, повтараците (отбити и отново засукали бебета), мешаните деца (деца на самовила и простосмъртен мъж). Разказва се, че от песента на самовилите по-хубава няма, и от танца им няма по-красив, че обичали да помагат на болни хора и изпаднали в беда, особено на майки с деца. Ето как Теофан Рилски (XVIII в.) осъжда безверниците: Како-ви християне есу, които говорат: „Болен бех и отидох на самовила и оздравех…“ „По велика почъст имат на самовили и на магесници, нежели на светии и на духовници“.
За лечителните способности на самовилите се пее и в една песен за Марко Кралевити и неговия побратим Иве, самодивата воин Вида Баздарджийка казва на юнаците:
Тука има Магда самовила,
тука има Магдини градини:
секакво е цвеке посеяла,
от секакви билки цвеке има.
Че наберем цвеке самовилско,
че свариме цвеке самовилско,
че запоим Иве, че окъпем
и веднага Иве че да стане,
ем по боле юнак че да биде.
В повечето случаи обаче самовилите са враждебно настроени към хората заради това, че унищожават природата – наказват ги, като заключват водните извори, безжалостно преследват и убиват овчарите, задето опустошават пасищата им, отвличат хубави момци, моми и невести заради изсечена гора или им причиняват злини заради неспазване на различни празници.
Но в много от преданията се споменава, че са живели и сред хората, омъжвали са се и са раждали деца. Приставали по собствено желание, но обсебвали мъжа, когото са избрали без остатък, до смърт, готови по-всяко време да го напуснат и да се завърнат в своя свят заедно с децата си. Ако самовилата избягала от хората и се окъпела, тя добивала отново моминството си.
Нал’ знаеш, Стояне,
самовила къща не върти,
дири ме, Стояне,
навръх планината,
край самовилското езеро.
Митичното място между небето и Земята, в което живеели, се наричало Змейково. Но това бил свят без мъже и единственият начин да има деца в него, е да струват оброк с човеците, а на самовилите се налагало поне за малко да живеят и да страдат в този гаден, глупав човешки живот.
Това е почти всичко, което исках да ви кажа, освен още два пъти „понеже“.
Понеже самовилите са древни същества, включих в речника им някои старобългарски думи, за което се извинявам на тези, дето не обичат бележките под линия.
Понеже историята се е случила някога, доста отдавна, предпочетох да не използвам думи като „левитация“, „телепортиране“ и „паралелен свят“, но мисля, че ще се оправите и без тях.
Започнах безотговорно цялата тази история, но след това се взех в ръце и съвсем съвестно я описах и пренарисувах, а с горното писание запълних и всичко недоизказано. Приятно пътуване някъде, някога, но заедно – аз и ти.
