Ако и вие искате да споделите свое лично преживяване, текст, или просто емоция, пишете ни. Стран(н)ците имат място при нас.
Преди 40 години бях момиче, което се усмихваше със слънцето, бягаше с вятъра, пееше с дъжда и тичаше боса по поляните. Момиче, което мечтаеше в тишината на зимната вечер, заслушано в магията на дядовите приказки, омагьосано от мъдростта и красотата на бабините шевици, безмълвно приковано в света на неизказания огън, тишината на свещената белота...
Преди 30 години бях момиче, което сънуваше с отворени очи, вярваше в чудеса и знаеше, че трябва само да протегне ръка, за да докосне дъгата... Преди 30 години бях момиче, което знаеше, че няма невъзможни неща!
Преди 20 години бях принцеса, която имаше всичко: стабилно, известно семейство зад гърба си; най-очарователния съпруг; стара, известна и многоуважавана фамилия; най-доброто образование в България; най-невероятно красивата и умна дъщеря; най-престижната професия и най-сигурното и предначертано бъдеще!
Преди 10 години бях бизнес дама, която беше постигнала всичко, за което дори не беше мечтала: бизнес, пари, престиж, слава, известен любовник... най-прекрасния син, продължител на рода!
Преди 5 години бях в Ада.... сама на улицата, продавах пластмасови дрънкулки, за да храня децата си и съпругът ми да си купува водка. Косите ми замръзваха, пръстите ми се вкочаняваха, вятърът разпръсваше подредената стока; гръмотевици раздираха небето, а аз бързах да прибера кашоните с моето объркано ежедневие... Бях изгубена в себе си...
Преди 3 години изгубих всички близки - почина съпругът ми, почина майка ми, почина баща ми. Останах сама с децата, с кучето и котката. Останах сама, за да намеря себе си!
Това е писмо до мен самата и до всички, които търсят себе си: за нас, които постигаме мечтите си, които изкачваме върхове и искаме да споделим своите звездни мигове! За всички нас - огрени от слънцето и брулени от вятъра, които вървим по пътя си изправени и с много любов в сърцата си!
