Какво наистина мисли детето, когато казва “Виж какво направих!”, “Не ми се спи” и “Смущаваш ме”? Превеждайки ви през над 100 ежедневни ситуации, книгата "Как мисли детето?" ви помага да дешифрирате детското поведение, да вникнете в психологическия му подтекст и уверено да прилагате най-добрите решения. Ще откриете през какви повратни точки минава детето от 2 до 7 години и как да се справяте с главоблъсканици като гневните пристъпи, съперничеството между децата в семейството, онлайн безопасността и много други. В съзвучие със съкровените мисли на детето, бъдете родител какъвто искате да сте.
Да бъдеш родител е едно от най-предизвикателните, приятни, трудни, забавни и невероятни изживявания, които разделят живота на преди детето и след като се появи. Никой не знае как да бъде родител преди да стане такъв и даже не подозира колко малко се опознава и колко много има да се учи на търпение, приемственост, отговорност, всеотдайност, емпатия.
Докато отглежда детето си, родителят има и шанса отново да изживее детството си: да прочете любимите си детски книги, да скача в локви с гумени ботуши, да прави ангели в снега… Но и да се справя с гневните изблици и страхове на малкия човек; да му е опора, когато плаче и е тъжно; да го забавлява, разбира, изслушва; да преоткрива света, защото “родителите са цялата му вселена и начинът, по който те се отнасят към него, се отразява на себеоценката му”. Да, от родителя се очаква да бъде и приятел. Балансът е труден.
Затова наръчникът “Как мисли детето?” предлага 100 от най-често срещаните сценарии през първите седем години на детето и какво се крие зад поведението му. Тя превежда неговите реакции на езика на възрастния, учейки го да ги тълкува по-добре. Изданието е цветно, с много илюстрации и инфографики, и с подходящо оформление на разиграните сценарии, а това ви помага асоциативно да запомните предложените решения. Друго удобство е, че наръчникът “Как мисли детето?” може да се чете избирателно, по теми, или да потърсите решение на конкретна възникнала ситуация.
Целта на “Как мисли детето?” е да усъвършенства общуването между родител и дете. Благодарение на развитието на невропсихологията, никога не се е знаело толкова за детското развитие колкото днес. Дадените препоръки са в реален контекст и макар събраните съвети да не обхващат всички възможни ситуации, двамата съавтори (които общо имат пет деца) подсказват на съвременните родители “правилните” думи и действия в определени ситуации, за да се открие най-полезната стратегия. Изданието се позовава на задълбочени изследвания по детска психология и невропсихология и ни припомня как да види света през очите на детето.
Авторите, Танит Керет и д-р Ангард Ръдкин, правят паралел между преживяванията на всеки родител като дете, изискванията и отговорностите му, доколко се е привързвал към другите, как е изразявал чувствата си. Според тях това е път към откриването на собствен родителски модел. “Как мисли детето?” изследва и ценностите на всеки родител, за да е наясно какви принципи ще следва при възпитанието на детето – как и кога да отговаря на нуждите му, защо емпатията е толкова важна за развитието на малкия човек.
Много родители се питат дали са добри родители и се стремят към съвършенство, усещайки натиск от очакванията и укорите на близки и роднини. Съветът, който книгата дава, е да не се стремят към съвършенство, а да се научат да тълкуват езика на детето и да разбират себе си по-добре през опита, споделен в разглежданите сценарии.
Според спецификата на всеки отделен етап и възрастовите особености книгата е разделена на: 2–3 години, 4–5 години и 6–7 години.
Към всяка ключова фраза имате предполагаем сценарий на ситуация. С инфографика е показани репликата на детето, какво си мисли то и как родителят приема думите му. Авторите на книгата дават решения как да откликнете в момента и в дългосрочен план, какво трябва да му обясните, как да го мотивирате с похвала и т.н. Следва и кратко описание на характерната реакция на детето за съответната възраст и причината за нея. Така например не трябва да се притеснявате, че ако детето ви е на 3 г., често проявява собственическо чувство и не желае да споделя. Психолозите обясняват, че в тази “егоцентрична възраст” детето току-що е открило идеята за собственост. След година-две с радост ще споделя с другите, но просто трябва да му трябва време да усвои това умение. В момента на случката е важно родителят да не настоява детето да сподели, тъй като това не става с принуда. Нито пък е правилно да вземете играчката насилствено от ръцете му, това ще го разтревожи. Важно е да му обясните как се чувства другото дете и да го похвалите, ако предприеме да отстъпи играчката. Разбира се, най-голямо влияние оказва личният пример и да му покажете, че самите вие споделяте. А най-любимите вещи могат да бъдат предварително прибрани преди гостуване.
Съветите на Танит Кери и д-р Ангард Ръдкин повеляват да позволявате на децата да опитват и градят увереност и самостоятелност, да избягвате битката за власт, да оценявате помощта му, като разбира се, не пренебрегвате безопасността и задавате разумни граници на действие. Обръща се внимание и да не предлагате подкупи на детето, за да свърши нещо, или обратното – да го лишите от нещо любимо
Всяка възраст е свързана с различни поведенчески прояви от развитието на малкия човек. Чували сте за “бебешкия пубертет” на двегодишните и до болка познатото “Не!”, което наистина може да ви влуди в комбинация с тръшкане в магазина или докато се опитвате да му сложите грейка и гумени ботуши, защото навън е мокро и студено. Периодът между 2-3 години е свързан и с първите опити на детето да се социализира, учейки се да споделя играчките си с други деца, както и да връща вещите, които не са негови. “Споделянето се учи, затова покажете на детето как да го прави. То е ключово умение за сприятеляване”, съветват авторите.
Вторият период, който се разглежда, е 4-5-годишните. Тогава детето се впечатлява от всичко наоколо и е способно да зададе невероятно количество въпроси, на които веднага трябва да получи отговор, като “Защо небето е синьо?”, “Дървото има ли си майка?”, “Защо възрастните не се катерят по дърветата?” и много други.
Изисквайки вниманието и одобрението ви, то доста често извиква: “Виж какво направих!”, а вие си мислите: “Толкова работа ме чака. Защо иска пак да ми показва това”. В тези моменти книгата ни учи, че “нашето внимание, похвала и безусловна обич оказват най-значимо влияние върху детето”. Други важни ситуации, коментирани в книгата, са: страхът от тъмното, нуждата от одобрение, изпитване на границите, които му поставяте, проявите на агресия.
Последният етап от “Как мисли детето?” разглежда общуването с 6–7-годишни деца, от които можем да чуем ужасяващи реплики, като: “Мразя те”, “Искам друго семейство” и “Никой не ме харесва”. Често пъти бързаме да се обидим от някоя от тези реплики, без да осъзнаем какво се крие зад тях. Авторите съветват да подходим емпатично, с разбиране, защото зад всяка една толкова зловеща фраза се крие обида, огорчение, разочарование – чувства, които книгата ни учи как да умеем да разпознаваме и назоваваме в диалог с детето. Как да ги приемeм в живота си, без да ги отричаме, а и да помогнем на детето да ги открива и назовава.
Родителството е път, който извървяваме заедно с детето. Не забравяйте да се радвате на моментите, докато учите заедно, защото “нищо не вдъхва по-дълбока сигурност на детето от усещането за свързаност с родителя”.
Прочетете откъс от "Как мисли детето?", която излиза от издателство "Книгомания". >>>
Дай ми телефона!
С цветния си екран телефонът очарова детето, затова е разбираемо защо ви се приисква да му го дадете, когато е раздразнително или отегчено. За развитието на познавателните и социалните му умения обаче е добре от ранна възраст да ограничавате времето пред екрана.
Сценарий I: Докато чакате да ви сервират в сладкарницата, детето пита дали може да си поиграе на телефона.
Детето казва: Дай ми телефона!
Независимо дали в момента използвате телефона, детето е забелязало, че възрастните се вглъбяват често в екрана, и иска да е като вас. За него телефонът е най-страхотната високотехнологична играчка. Позволяват ли му да си играе с него, постепенно ще започне да го възприема като неотменна част от всяко забавление.
Вероятно си мислите: Телефонът ще ангажира вниманието мум докато ни сервират храната. Откажа ли, ще предизвикам нервен изблик.
Изкушавате се да отстъпите, вместо да се справяте с пристъпи на раздразнение. Блазни ви навярно мисълта да си осигурите време за себе си или мислите, че образователните приложения са полезни. Дадете ли телефона обаче, му казвате, че джаджите са по-интересни от хората, и охотно му предоставяте заместител на вашето време и внимание.
Какво си мисли детето: “Забавно е да си играя с телефона на татко. Харесва ми.”
Ярките цветове и изображенията, откликващи на леко плъзване с пръст, включват нервните пътища на удоволствието в мозъка на детето. Незабавната обратна връзка е причина то да предпочита да се занимава с телефона, вмести да играе и да общува в реалния свят.
КАК ДА ОТКЛИКНЕМ
В момента…
1. Дръжте телефона извън полезрението
Давайте пример за здравословно ползване на телефона и в присъствието на детето свеждайте до минимум проверките на социалните мрежи и телефонните разговори. Мозъкът на детето все още е пригоден да учи най-добре от взаимодействие лице в лице.
2. Казвайте “не”
Покажете ясно, че телефонът ви не се предлага свободно. Макар да успокоява сякаш чудодейно раздразнителни деца, поставянето на ясни граници за използване на екрана е правилният път.
3. Бъдете в настоящето
Детето ви е в период на забележително когнитивно развитие. Покажете му колко много неща за наблюдение и обсъждане има наоколо. Заместете самотното взиране в екрана с разговори, игри за двама и рисуване – важни занимания за упражняване на говорните и двигателните му умения.
В дългосрочен план…
Не позволявайте телефонът да се превърне в играчка
Връчвате ли му телефона винаги когато се отегчи, детето няма да се научи да разчита на своите способности – да използва въображението си и любознателно да изучава околния свят.
Не вярвайте, че детето поумнява благодарение на телефона
Няма данни телефонните приложения да поощряват познавателните способности на децата на тази възраст. Много изследвания обаче показват, че недостатъчното общуване с възрастните забавя усвояването на говорните и социалните умения.
