В началото дори да е любов от пръв поглед и двамата може да се страхувате. Ще трябва да се осмелите да се опознаете, да се доверите един на друг – без преструвки. Невъзможно е да излъжете, всяка ваша емоция и мисъл ще бъде разчетена. В големите влажни очи се отразявате самите вие, но срещу вас има характер с когото трябва да се научите да общувате. Емоциите са свързващото звено между човека и коня. Тези прелестни създания не могат да говорят, но това не им пречи да ни разбират напълно. Много по-добре отколкото често ние може да разберем тях. Разбира се, има и хора, които говорят техния език.

Като Ралица, която го владее впечатляващо. Само на 18 години тя има купища умения и таланти. Конете са част от нейния живот от самото й раждане. Нейните родители Красимира и Зарко Георгиеви отдавна са се посветили както на отглеждането и възпитаването на коне, така и на обучаването на истински отдадени ездачи - не просто "возещи се" (както Зарко би определил доста ентусиасти).

Семейството има свое ранчо "Конникът" в село Макоцево, на 40 км от София. През лятото там се провеждат детски лагери, традиционно и няколкодневни походи с коне (като например "По стъпките на Бенковски"), а целогодишно много заклети почитатели на прелестните създания са редовни посетители на Георгиеви. Зарко и Красимира са завършили хореография и след няколкомесечно танцово турне в САЩ се завръщат с идеята, вдъхновена от американските традиции при конете, да развият и у нас едно по-каубойско отношение (чрез преживяване) към тези животни. Така създават ранчото от нищото.

И така години наред успешно работят за създаването на специална връзка между хората и конете, която променя характера, мисленето и малко или много дори живота в по-добра посока. Дори на съвсем начинаещи ентусиасти никога не се предлага просто "разходка с кон", а безценен урок по общуване.

И понеже самите ние сме много вдървени пред кобилата Карина, която се оказва алфа (доминира) в стадото, на помощ идва Ралица, която веднага започва да "говори" със своенравната и по-възрастна Карина (името означава - "обичана").

Ралица е възхитителна на седлото, на което я качват още на шестмесечна възраст. Преди пет години се ражда нейната най-добра приятелка на четири крака – Айрис. Още щом вижда малкото конче за първи път, Ралица разпознава своята сродна душа. Двете дори си имат собствено подсвиркване. То им е запазена марка и Айрис го разпознава и реагира дори да го чуе само по телефона, ако нейната стопанка е твърде ангажирана, но иска да я поздрави. Ето какво споделя още Ралица в интервю за Ladyzone.bg.

Снимка: Борис Борисов

Как "проговори" езика на конете?
Времето е най-добрият учител в това отношение. Конете са наши огледала. Каквато енергия им даваме, с такава ни отвръщат. Има много теория при ездата, но по-дългият процес е човек да се научи да усеща коня, как реагира, от какво се плаши и от какво не. От баща ми знам, че човек трябва да язди всякакви коне, а не само един, за да се научи да ги разбира в разнообразни ситуации. То е като при танците, през колкото повече стилове преминеш и колкото повече движения въприема тялото ти, толкова по-добър ставаш. Смятам, че за моята възраст съм доста по-зряла. Безспорно конете те обогатяват. Покрай тях постоянно се запознавам с нови хора. Приличам на баща ми в това отношение - много съм общителна и инициативна. Да можеш да разбираш конете, помага да разбираш по-добре и хората. Ставаш по-разбран, по-толерантен. И нещо като минипсихолог.

Какво усети, когато видя Айрис за първи път?
Казах си: "Това е моят кон". Тя приличаше на бебе, но порасна промени се. Точно, както един човек. Сега е на пет години. Дълго се чудех дали наистина тя ще е моят кон винаги, дали ще си омръзнем. В момента не мога да си представя живота без нея. Знам, че ще се случи един ден, но не искам да мисля за него. Двете си имаме нашето подсвиркване, което аз измислих и още от малка, когато я видех, го правех и тя го научи. Реагира с подмънкване, което в превод е: "познавам те". Това е специфично при конете. Ако е между два от противоположни полове, които са се разгонили, така започва тяхното любовно преживяване.

Снимка: Борис Борисов

Тя позволява ли на други да я яздят?
Айрис е много приятелски настроена. Може да се довери на всеки, стига човек да не й навлезе твърде в личното пространство. По това си приличаме. И аз съм много комуникативна. Колкото повече сме заедно, толкова повече откривам и други прилики. Много е приятно да усетиш как кон, който тежи стотици килограми, се държи с теб като с най-близко същество. Понякога се улавям, че ако се унеса за минута дори в училище, си мисля как галопирам с нея.

 

Как разбираш, че е щастлива?
Става игрива. Винаги при ездата се започва с работа от земя. Не е нужно това да продължи дълго. Сведе ли конят глава и гледа с респект към теб, значи е готов да приеме всяка информация, която му подадеш. С Айрис много бързо можем да минем директно на следващ етап. Винаги в началото започвам по-нежно, докато ме усети, че съм аз. Ходим назад - виждам, че тя прави нещата по нейно желание. После започва да подтичва след мен, което значи, че наистина се забавлява. Това се случва при много малко коне - да тичат след ездача. До такава степен е дълбока връзката ни, че тя ме следи през цялото време и ме чака да й задам следващия ход.

Снимка: Борис Борисов

Айрис усеща ли, ако ти си тревожна или напрегната?
Да. Когато съм по-припряна, не е окей. Случвало се е да съм по-рязка и тя да се изправи на два крака или да свие рязко назад ушите, което не е добър знак от нейна страна. Какво чувства в момента конят, винаги се разчита най-вече по ушите. Ако са напред, е нащрек, регистрирал е нещо. Ако са нагоре - спокоен, ако са назад - нещо не е наред. Също така той може да задава въпроси с тялото си. Например - да спре сам. Да прави това, което не искам. В случая пита: "Искаш ли да спра?" Задам ли отново посоката, отговарям: "Не. Не съм ти казала да спираш." Ако човек с тялото си е ясен, конят няма да има въпроси. Ако няма никакъв сигнал, просто пък няма да те разбере. Нашето тяло е това, което "говори" на коня. В случая и самоувереността е важна.

Имала ли си екстремни ситуации?
Падала съм доста пъти. Това не ме спря. Веднъж тичахме в галоп и се наложи да спрем рязко в една коприва понеже стана супер висока. Конете се скупчиха един в друг. Айрис още беше по-млада. Конят пред мен започна да я рита, тя скочи на два крака, а аз паднах назад, тя се преобърна и падна върху мен. И всъщност си бях изкарала въздуха. Тя ме беше настъпила също леко по ребрата. Нямаше ми нещо сериозно. Това е най-стресиращото ми преживяване. Веднага след това пак се качих на седлото и се прибрахме спокойно. Човек се учи от всичко.

Снимка: Борис Борисов



Как самата ти се стараеш да запалиш децата по ездата?
По-малките деца подхождат към конете като към плюшена играчка. На най-малките в началото не може да им се обяснява за същинската работа с конете, а повече - как да са внимателни. Всеки кон си има характер и не се интересува дали си дете или възрастен. Иначе, когато разхождам една идея по-големи и готови деца, ги предразполагам да се чувстват добре, задавам им въпроси за тях, така че да се отпускат и да не мислят, че са върху 500-килограмово животно. Така конят също е спокоен.

Какви други страсти имаш?
Доста активен човек съм. Не си позволявам просто да спра. От съвсем малка спортът е част от всеки мой ден. Освен ездата, 10 години съм тренирала плуване. Три години и половина - волейбол. Танцувам от десет години хип-хоп. Разбира се, минавам и през други стилове. Народните танци са заложени у мен, това ми е от мама и тате. Обичам да пиша, да рисувам. Ходя на групови тренировки по фитбол също така при една треньорка, която много ме вдъхновява, защото някак си виждам себе си в нея. Много зарежда със своето присъствие. И е била националка по волейбол.
Ставам сутрин рано, отивам на тренировка, после винаги гледам да закусвам здравословно, отивам на училище, а вечер от 20 до 22 часа на танци. През уикендите съм в ранчото. Тук-там, ако остане време и за гаджето... не е лесно. Определено много обичам и танците, с които бих искала да се занимавам и в бъдеще. Понякога вечер си мисля и как ще се развива ранчото. Как мога да правя там и уъркшопи по танци.

Снимка: Борис Борисов

След завършването накъде?
Не съм решила категорично. Но бих записала специалност, свързана с треньорство или стопанско управление. Авантюристка съм. Искам да се включа и в програма "Еразъм", за да поживея в друг свят, да натрупам опит. Уча испански и ми се ще да е в Испания. Задължително да посетя някое местно ранчо, за да видя какво се случва там. Все пак и баща ми се е вдъхновил от американското отношение към конете за нашето ранчо. Ето че днес в него създаваме толкова хубави спомени за много хора и е прекрасно да виждаш усмивките им, когато са в синхрон с коня. Искам да продължа всичко това най-вече. Имам много идеи за бъдещето. Времето толкова бързо лети, че не можем да го губим в бездействие.