“Пасиансът на архангелите” е вторият роман на писателката Мария Лалева. Авторка смята, че тази книга е по-дълбока от “Живот в скалите”. Темите, които се преплитат в нея, започват от прошката, минават през съдбата и до къде тя управлява нашия живот, и стига смирението - как приемаме всичко, което ни се случва.
“Книгата е едно своеобразно пътуване към самия себе си или поне аз я усетих така, тъй като успяваш чрез думите да накараш всеки един читател да погледне дори собствения си живот, да направи паралел отстрани и да види неща, които може би до този момент е криел или поне не е признавал дори пред самия себе си, че вижда.”
Когато написва последната страница, Лалева установява, че е пътувала наистина към себе си, предизвикала е себе си и наистина е внушила по някакъв начин не на друг, на нея самата, че движението и промяната са неминуем. Според писателката ние говорим най-трудно със себе си и познаваме най-малко себе си.
“Понякога изпадаме в абсурда да познаваме по-добре врага, да не го забравяме, да не можем да се освободим от негативните чувства, а най-малко обръщаме внимание на това, което ни кара да се усмихваме, вторачени в болката, която ни е причинена, вторачени в предателство или вторачени в някаква невъзможна за нас преграда за преодоляване.”
Авторката смята, че най-хубавото е човек да открие истината, без значение дали тя е безполезна или болезнена. Когато човек не се страхува да види колко се е отклонил от съдбата си, той е спасен, защото има изборът да се върне, да промени и да осъзнае смята Лалева.
“Любовта е единствената сила, която може да ни покаже, че Вселената има само сегашно време… Любовта е навсякъде, но за да те доближи и да те прегърне, е нужно да разпознае себе си в теб, да надуши любовта в сърцето ти, да я усети.”
Мария смята, че хората имат много пагубна представа за любовта.
”Ти не можеш да обещаеш на никого, че ще го обичаш вечно. Можеш да му обещаеш, че ще му дадеш най-доброто от себе си сега, защото не знаеш утре какво е и в това е цялата магия на тоя живот. Ние ако знаехме какво е, нямаше да изживяваме нещата в пълния им обем, в пълния им блясък и в пълната им драма и болка.”
За Лалева любовта не е просто чувства, тя е отношение, нагласа и ракурс, през който човек гледа на света, на любимата, на семейството. Това е начинът, по който човек избира да се отнася към света – към морето, към планината.
“Аз мисля, че имаме още малко време като нация, така да го кажа, още малко време в калта. Нужна ни е още кал, за да изваем идеята за оня човек и онова общество, което искаме да бъдем.”
Според авторката на “Пасиансът на архангелите”, първо трябва да се разберем накъде вървим и после да разберем, че вървим всички заедно.
“Животът тече като една пълноводна река, рано или късно ако не спреш бента, той ще влезе в твоя двор и това е нещо, което се възпитава. Ние сме влюбени в собствения си нихилизъм, обичаме да се иронизираме, обичаме да се клеймим един друг, но всъщност ние сме прекрасна сплав от много индивидуалности, а там трудно се получава спойката. Ето това е, на нас ни е трудна спойката, тази сплав да стане проводник.”
Липсата на вяра обзела обществото днес е вирусът, който разяжда спойката според Лалева. За нея е важно всички да разберат най-големият урок от пандемията - какво е свободата за всеки. Истинската трагедия от пандемичната ситуация не са кръчмите и моловете, а това, че децата стават асоциални, че хората се мразят и разделят на ваксинирани и неваксинирани.
“Изгражда се свят, в който отново нарушаваме равновесието. Ние преди пандемията го бяхме нарушили, а сега благодарение на този вирус отново го нарушаваме. Как ще минем през него е въпросът. Колко човеци ще бъдем след тая пандемия и изобщо дали всъщност светът не върви към това да не се върнем никога към това, което сме били.”
