Една нощ връзката се скапа. Все едно, че ми изскубнаха сърцето.

Кварталният нет беше още нов, несигурен. Звънях и пращах есемеси на собственика му, но без полза, само дето се скарахме. Имали технически проблем, отстранявали го. Моят проблем не беше технически и не можех да го отстраня. Нямах никаква утеха и нямаше рамо, на което да поплача. И тогава написах:

Не ти прощавам

не успях да те видя и по най-безобидния начин
още изтръпвам от името ти
боде ме под гръдната кост
любов
омраза
желание
жажда
не знам
живот
боли ме челото от безсмислици
изстива

(къде си)

не ми върна нищо в подкрепа
нямаше и какво
загубил си го на прибиране
ключ на врата ти провесен
а думите са изпитание
което не сме издържали
празно е между редовете
не ми казвай обичам те
нито извинявай
някакви хора някъде спят
връзката се разпада
само с теб мога да мисля
не ти прощавам
като те няма
не се надявай

Всъщност адски несправедливо спрямо човека. На 3 хиляди километра от мен, уморен след дълъг работен емигрантски ден, той си легнал и заспал, разбира се. Не и аз.

Познавахме се от месеци, от един литературен сайт. Не слагам кавички, познавахме се повече от наистина. Всяка дума на единия беше за другия катализатор на мисъл и емоция. Написахме не един текст заедно, този ми е любимият:

Краят на предсказанията

исках да не е, а то излезе тъжно
над пустите улици прелита
и мята опашка от кадри
моята лента с носталгия
след дългата битка
крепостта се разсипа
и зарови нападатели
бранители и предатели
Касандра мълчи сред руините
в един забравен град
на изгорели любови
олющен ненужен декор
за Края на предсказанията
не спя, но сънувам
съзерцавам нашето щуреене
вятърът ще се втурне полудял
ще издуха прахта от улиците
после дъждът ще ги измие изцяло
със сълзите от един нов сериал
искам да те скрия под бялото
цветна - само за мен
егоизмът ме погубва
аз трудно говоря и със себе си
има хиляди начини за ободряване
но нито един не е подходящ за тебе
разстоянието е проблем понякога


Разстоянието е проблем... добавихме „понякога“ като контрапункт заради общото ни разбиране, че иначе ще звучи прекалено драматично. Мисля, че читателят усеща идеята – разстоянието е проблем винаги, когато между двама души има емоционална и духовна връзка. Чудя се и сега как да разкажа тази история, без да изпадна в сантименталност. Ние се срещахме вечер и говорехме с часове - докато той заспи. Пишехме си в скайпа, с други думи. Не използвахме камера и микрофон. Опознавахме се на ментално равнище. Флиртувахме и си разкривахме собствените житиета, възгледи, предпочитания, интереси, разменяхме снимки, вдъхновявахме се взаимно, измисляхме стихчета и ги публикувахме в нашия литературен сайт. Аз даже го ревнувах от нахални юзърки, които го сваляха пред очите ми с коментари в сайта. Ревнувах от духове, обаче може ли някой да каже, че не е било наистина. Беше дори по-силно от наистина заради пълната липса на контрол върху ситуацията и заради тоталната неприложимост на известните женски оръжия.

Хайде...

… ревнивке. Имам проблем с комуникацията. Ох, не те ревнувам. Знам, ама ми се иска. Но те ревнувах, помниш. Помня. Някой ден ще ти кажа какво си за мен. Само когато съм до теб. Бих предпочела по-малко възпитание. Тогава те целувам по устните… и по устните. Ще ти целувам очите - не клепките. С език нежно под клепачите. Да, Атлантида. Ще те потъна и няма да кажа къде си. Аз няма и да питам. Само един ключ ще може да те открие - егоистично само за мене. И си представи колко и какви деца можеш да ми родиш. Не, не аз. Знам, но само си представи. Раждане… на любов, идеи. Неща. Думичките, с които ще те оплождам, ще се превърнат в Неща. Боже, само ти можеш да го кажеш! Обичам да ме обичат, но нали знаеш, че съм песимист. Аз съм обикновен мъж… мрън-мрън… но трябва да опитам. Ти си девиация, не си обикновен мъж. Това е ситуацията, в която съм много безпомощен, а всичко е толкова просто. Нищо не е просто. Да, така е. Но ако пред една вълна почнеш да мислиш за състава на водата, структурата и турбуленциите… потъваш като ютия. Затова просто махай с ръце и плувай. Тъжен си, май? Знаеш, това е естествено за мен, но не съм, честно. Целувам те. Ще се целуваме двупосочно. На магистралата? Шегувам се. Обичам да опитвам всичко на вкус и аромат. Както е хубаво за двамата. И забравям добрите обноски. Ох. И... се разстройвам сега от този разговор. Ок, жрай! кай! fuck! - край! Пиш имам. Недей без мене. Преди година някой ми го каза, пак беше ти. От мен какво да излезе… само последствия. Боже, не говориш сериозно? Ми не, но ми е пусто. Пусто ти е, защото ти е Пусто. Нищо сериозно. Винаги можеш да разчиташ на мен. Ще ти го върна. Ще си връщаме тъпкано. Разсмей се!!! 10 инча. :))))))) С теб можем да чакаме дълго. Но важно е да дочакаме. Ще дочакаме. Искам да те вкуся. И ти – мен, това, което съм. Да разбера. Искам.

Бяхме така близки, както рядко биват хората, делящи обща спалня. След време си дадох сметка колко добре съм направила, че не отидох на гости при него. Защото идеята не ми беше никак чужда. Но се страхувах. Да не се разочароваме, или по-лошо – да се влюбим и физически, и тогава... Въпреки копнежа аз все отлагах (развод, дете), мина време и накрая неговата жена ме изпревари и замина с двете им дъщерички. Той много страдаше за децата и аз се зарадвах за него. Промените преобърнаха живота му.

Ние не се вкусихме. Но нека някой ми каже, че не е било любов. Беше любов - дълбока, проникновена, завладяваща, любов-муза, любов-близост. И безнадеждност, която тъмнееше в цялата ни връзка и в нея емоциите резонираха опасно. Но никога не разрешихме да се взривят. На три хиляди километра разстояние човек размишлява по-лесно.

Ако някога се наложи да се изповядам, ще трябва да си призная, че преживях греховна платоническа страст (чували ли сте подобна глупост?). За собствено успокоение, че не съм за връзване, веднага се сещам за поне 4-5 приятелки и познати, които изстрадаха подобни истории, някои и на бездната на седем-осем хиляди километра и един океан. А едно от децата ми почти две години е на режим „скайп“ с любимия. Вярно, те първо живяха почти пет години заедно, докато учеха по чужбините, но именно заради това аз не преставам да се удивлявам на стоицизма им, на чувствата им, устояващи на повече от 10 хил. километра.

От цялата история на човечеството Преди Интернет (Пр. Ин.) особено ме интригуват Средните векове с кръстоносните походи. Едновременно галантни и дивашки, тези времена въвеждат (или техните менестрели я поетизират) институцията на Единствената Голяма Любов. Знаем приблизително как се структурират събитията: походът се обявява, рицарите се събират и потеглят към Йерусалим, любимите им дами остават да ги чакат. Е, тогавашните 10 хиляди километра са пъти повече от днешните. Минават години. Дамите чакат. Някои дочакват, други не. Но любовта, твърдят менестрелите, е толкова голяма и единствена, че оцелява. Може и да е било вярно. От друга страна – колебая се. Чак пък години, без никакви контакти, само с редки вести... Не знам. Практичните французи са извадили една поговорка (знаете я), която е жива и днес, Сл. Ин.

Изпитания... ако е истинска, ще оцелее, бла-бла... Много е бърз днес животът, много са изкушенията, много е свободата ни. Това е нашето време, Сл. Ин. Понякога в него любовта оцелява независимо от разстоянията. По-често не оцелява и в непосредствена близост, уви.

Но можем поне да напишем нещо за нея, нали...

Колко е просто всъщност

Koгато ми липсваш
липсваш ми като

слънце за цветето ми
въздух за кръвта ми
дъжд за нивата ми
сняг за пистата ми
дърва за огъня ми
вино за чашата ми
хляб за масата ми

като ми липсваш
винаги е толкова

липсваш ми