С писателката Здравка Евтимова говорим за любовта и проявите на това съкровено чувство.
Респект, гордост, любопитство ме владееха по време на срещата ни и за пореден път се убедих, че големите личности наистина са обикновени и земни хора. Здравка Евтимова е от силните и паметни българки, които почитат предците си, отглеждат децата и внуците си, учейки ги на доброто в живота. Писателката и дългогодишен преводач (говори на английски език, немски, френски и руски, б. а.) е семейна повече от 40 години, има три деца и шест внука. Тя е от Перник, където и живее, макар от години всеки ден да пътува до София, за да работи. Завършила е „Английска филология” в университета във Велико Търново, специализира художествен превод в Сейн Луис и е превела на български език почти 30 романа на американски, канадски и английски автори.
Здравка Евтимова пише от ранна възраст, нейни разкази са публикувани в различни български издания. С разказа си „Кръв от къртица” тя стана и автор в учебниците по английски език на гимназистите в Дания през 2015 г., а четири години по-късно беше включен в антология от препоръчителни разкази за обучение по литература в прогимназиите в САЩ. Преди това творбите й „Васил”, Твоят ред”, „Златен ланец” получават признания в чужбина и у нас. Книгата й „Една и съща река” е наградена от фонд „13 века България” за най-добър роман през 2015 г. А сборникът й „Юлски разкази” е най-четената книга за 2019 г. в Софийската градска библиотека. Следващата година Здравка Евтимова става носител на голямата награда „Христо Г. Данов” за цялостен принос в националната книжовна култура. Тя оглавява и класацията на БНТ през 2021 г. за любим български автор. Нейни текстове са публикувани в близо 30 държави по света. Най-новата й творба, издадена миналата година, е „Луничави разкази”. В началото на 2024 г. стана факт, че писателката е удостоена с новоучредената награда за фантастика „Dr. T. O’Connor Sloane” в САЩ.
Пред Ladyzone.bg Здравка Евтимова се впуска в тайните на любовта.
Здравка, всеки човек има свое определение за любовта, ти имаш ли свое?
За мен най-истинското от същността на любовта са усмихнатите детски личица. Най-трайният, най-чистият, най-светлият образ на любовта е детенцето, което се е родило, вследствие на това най-силно и най-безумно чувство – любовта. Всяко дете е способно да заличи проблемите между двама влюбени. Детето дори може да създаде любов между двама души, дори и да не се обичат толкова силно. То може да се превърне в онзи мощен атом, в една блестяща молекула, която споява родителите. За мен къща пълна с дечица е най-истинското изражение на любовта! Знам, че това е много старомодно виждане, че човек не принадлежи на себе си и на другия, но по-щастлива принадлежност от детето, природата не би могла да създаде. И това ни разделя и прави различни от изкуствения интелект. Изкуственият интелект би могъл да създаде прекрасен сюжет за роман, да създаде блестящи рими, да посочи на едно съществително 29 рими – пълни, косвени и т. н. Но той не може да създаде това пространство, когато човек е готов не само живота си да отдаде, а и себе си за другия, както и да не знае ден ли е или нощ, януари ли или юли, което е любовта. А за да намери мястото си в любовта или да знае януари ли е или юли, ден или нощ, идва детенцето със своето писъче и слага и майката, и бащата на място. И те разбират, че техните капризи вървят към нула и много по-важно е да запазят здравето и усмивката на детето си, отколкото да се питат един друг - какво направи, къде са тези 300 лева...? Някои хора казват, че детето задълбочава тези битовизми, което е така, но малчуганът го прави до дакава степен, че премахва онова, което „стърчи” в единия ъгъл и добавя там, където на другия човек нещо му липсва, за да създаде една прекрасна, равна поляна, върху която да си тича на воля.
За мен любовта е именно тази красива поляна, която двама души създават за своето потомство, за да има човечество. Другото име на любовта е да го има човечеството, но не онова човечество, което е свикнало да робува и на пари, и на началници, и на една много сложна йерархия. Любовта е именно противоположното на тази йерархия или стремежът да се изкачиш по-нависоко по стълбицата. Любов е да създадеш условия за младия човек със своите нужди и гени, както и на човека до теб, за да ходи на първо място със собствените си крака, на второ – да има чувство за собствената си стойност и на трето място – да може да продължи това, което и бащата, и майката са вложили в детето. Това е любовта – продължение на силните страни на родителите, на родовете им. Затова любовта е и памет за родовата памет. И вече много хора се обръщат към корените си, за да видят коя е бабата, тъкала килимите, кой е дядо им - въглищарят, свещеникът или просякът на селото, и да се гордеят с него, дори да е бил просяк, за да намерят силното в своя род, на който са потомци. Но най-вече любовта е обърната към бъдещето – очакването на едно здраво, красиво детенце, което да озарява с усмивката си цялата къща, да ни дразни, непрекъснато да ни се спи, докато то навърши две годинки. А огромната част от любовта е, когато детето направи една картинка с две очи, една черта за нос и една черта за уста, ръка с три пръста и ти каже: „Мамо, това си ти!” И ти пазиш тази рисунка, като тя ти е по-скъпа от портрета на Мона Лиза. Дай Боже, всеки да изпита такава наслада, защото тя не може да се сравни с нищо – нито с пари, нито с издаване на книга или нарисуване на картина, както и със сложен ремонт на кола или излекуване на пациент, ако си лекар.
Говорейки за детето, което е плодът на любовта, ти си целуната от Господ, защото имаш три деца и шест внука. Така ли приемаш това?
Малко по-широко го приемам, защото има двойки, които по биологически причини не могат да имат деца, но за мен това не е пречка те да отгледат и възпитат прекрасни дечица. Важното е да са готови да осиновят деца, като по този начин осмислят живота си. Детската усмивка не се програмира, тя идва, защото е родена от любовта на детето към човека, който се грижи за него. Биологическата майка обича детето не повече от тази, която трепери за него, след като го е осиновила. Смятам, че всеки човек, който се грижи за дете и дава дните и нощите си, щастието си за него, той е богатият. А не онзи, който има милиарди и напуска семейството си, и забравя дечицата си. Нека човек е здрав, защото здравият може да промени поведението си, като здравето е пътят към децата, които е забравил. Природата не обича да позволява да забравиш онова, което те продължава. Затова нека да е здрав и добрият, и лошият, и проклетият, и усмихнатият, защото здравето е шансът отново да се обърнем към тези, които сме създали – да им подадем ръка, да им изтеглим ушите някой път, когато заслужават. Моето разбиране е, че когато глезиш детето, ти съсипваш таланта му и влошаваш съпротивителните му сили, затова нека обичта да се изразява от една страна в строгост, от друга – в много дълбока обич!
Истинската любов за мен е детето да знае, че ти няма да му простиш някоя магария или когато наругае някого, съсипе нещо скъпо, което си купил с много труд, за да спечелиш пари за него, блъсне някого или се държи нагло. Споре мен така проправяш пътя на детето към възход. Защото наглостта се издига малко над кота нула вече, а ти не искаш то да стои само на това ниво, а да стигне високо, не говоря като финансово изражение – нека да спечели пари, но да расте такова, че да носи радост и спокойствие, и да премахва свадите. Или да създадеш един човек, на който като се обадиш, да не ти каже: „Мамо, сега съм зает, не ме занимавай!” А винаги да намери време и обич за теб. Строгостта към детето и строгата финансова дисциплина са много важни. Защото, ако детето има три играчки, то ще си ги пази, дори като порасне ще си ги обича, като тази обич ще я съхрани и предаде на хората, които са около него. И аз имам внуци и внучки, с които ходя по магазините. Когато съм с най-малката си внучка, имам и по-малък внук, който още няма и два месеца, тя иска още и още, но като й кажа думата „бюджет”, се появяват две сълзи в очите й и до тук. Мога да й купя, разбира се, каквото иска, но защо да се зарине в кукли и майка й да се чуди как да ги изхвърли! По-хубаво е да знае, че трябва да се труди, за да си купи нещо. Може само два лева да изкара, но да знае, че ги е спечелила сама - например, почистила е борчето, дори си е наранила пръстчето. Но така тя, както и всяко дете, ще разбере, че борчето расте, както израства доброто в нея и това е най-ценното, на което можем да ги научим!
Плаша се от наблюденията ми как родители са готови да купят всичко, което детето поиска, само и само за да ги остави намира.
Имаме основание да се плашим от това. Родителите по цял ден са на работа, където никой не ги гали с перо, а като се приберат вкъщи и детето ги засипе с въпроси и желания, те му дават телефон да се занимава, за да им се махне от главата. Но това няма да даде резултат. Родителят трябва да е наясно, че животът е един много строг и безмилостен учител. И ако той дава всичко, което детето иска от него, да помисли как то ще постъпи утре, когато животът няма да му даде един телефон, за да се занимава, а ще очаква от него строго да изпълни задачата си, за да получи възнаграждение. Аз, когато съм много уморена, предпочитам да привлека децата ми да работят с мен.
Внуците ти са на възраст от 10 години до 1 месец, нали?
Да, така е... Като бяха двамата ми сина и дъщеря ми по-големи, имах толкова много работа, защото превеждах, за да мога с парите да им купя по нещо. В малкия апартамент, в който живеем, имаше едни възглавнички, пълни с дунапрен и като се забиеха с тях, само дунапренчета се носеха във въздуха. Затрупана с работа, ги оставях да се „бият”, защото трябваше да изкарам пари. И не се срамувам от това, че дори и дрехи втора употреба съм им взимала, защото сега големият – Иван е лекар в Германия, където живее, а Васил, с когото са породени, е програмист тук, но завърши също в Германия, а дъщеря ми е икономист. Докато бяха ученици нямах възможност да ги изпитвам и им казвах, ако искате утре хората да ви уважават, учете сега! Когато дъщеря ми, която е със седем години по-малка от по-големия ми син и с шест – от по-малкия, беше още ученичка, разпределих батковците да я обучават. Иван й помагаше по български и английски език, а Васил – по математика.
И за една грешка тя получаваше четири наказателни, а ако сбърка и при тях – шест. И за три седмици това момиче грейна по математика. И трите ми деца са много добри по математика, което е, благодарение на мъжа ми. Иван беше много милостив и винаги ме питаше: „Мамо, защо й се караш?” Казвах му, че ако проявява такава мекота, ще съсипе обучението й, защото все едно й разрязва ръката и гледа как кръвта й тече. Правеше й диктовки и ако имаше грешки, тя ги повтаряше, докато ги напише без грешка. Сега и тримата оценяват „тормоза” относно ученето (усмихва се). Те са и отговорни, и загрижени, защото непрекъснато се обаждат по телефона. А за по-малкия, който моята майка месеци не искаше да види и ме упрекваше, че толкова бързо съм го родила след големия, тъй като са породени, след години тя ми казваше, че въобще не е имало такова нещо. Защото Васко винаги й помагаше и за нея той беше доброто дете. Още докато учеше програмиране в Германия, той и финансово я подкрепяше – смени дограмата на къщата й, купи й нова пералня и хладилник, сложи паркет в къщата...
Няма спор, че много добре си отгледала трите си деца!
Не знам... Но моята майка, която беше топъл човек, много ги обичаше и защитаваше, докато мен ме строяваше. Но съм й благодарна днес, защото тя ме научи да ценя стойността на парите. Даваше ми например определена сума за седмицата и ми казваше, ако искам да ги изхарча до сряда или дори веднага, но други пари няма да получа. Мислех, че се шегува и първият път ги похарчих за един ден, след което имаше глад до края на седмицата (смее се). И да видиш как свикнах да си правя сметка на парите, които ми даваше.
Като поотраснаха моите деца, а мен ме чакаше работа - я да сготвя или нещо друго, им казвах: „Сега 20 минути се борете!” Те само това чакаха и започваха, а дъщеря ми се качваше на облегалката на някой стол и скачаше върху тях. Беше голяма веселба (смее се)! Веднъж, като баба им беше дошла, която живя до 90 години, те играеха с топка, тя започна с тях и я риташе във въздуха, те толкова се смееха. Дъщеря ми обичаше батковците да я водят на градина, защото там имаше един Захари, който я плашеше и тя, като отидеше с тях, му казваше: „Захари, виждаш ли!” Никой не смееше да я пипне заради Иван и Васил. А аз като я водех, ме караше да пеем „Коте, коте приспиванче” по улицата. Казвах й по-тихичко да пее, защото беше „страшно”, а тя ми отговаряше: „Мамо, ти си един страхливец!” (Смее се!) И сега, като се съберат всички заедно, не могат да се наприказват.
Любовта има ли начало и край?
Не тя се видоизменя като водата и може да бъде пара или лед..., но все си е вода – кислород и водород. Любовта има и тъмна страна – ревността, има и безкрайно красива – всеотдайността. Но не можеш да я разсечеш на две, както и водата не може да се раздели само на водород или само на кислород, защото тогава няма да е вода. Нека бъдем така добри и да знаем, че любовта преминава в различни форми, но може би най-красива е, когато си много, много загрижен за човека, който е до теб. Когато кажеш - грижа ме е, много ме е грижа за теб, е по-силно от това да кажеш „обичам те”! Любов е, когато можеш дори да нагрубиш и обидиш този човек, а по-късно да осъзнаеш, че е бил прав, а ти си сгрешил, защото разбираш, че той е до теб, за да ти помогне и да те издърпа от пропастта, да ти отвори очите и сърцето и да видиш, че правиш глупости. Любовта е начин и да покажеш характер, защото да има с кого да се скараш, също е лице на любовта, както и да има кой да ти прости. Съпругът ми Тодор е човек, с когото 43 години сме били заедно и в радости, и в болести, и в отглеждането на децата, и в безпаричие, и по време на земетресение, и в какво ли не. В годините, когато не е имало нищо, е носил чувал със сухо мляко и сме правили попара... И най-силната проява на любовта се превръща в грижа за другия до теб!
