На 23 юли 1942 г., в един от най-тъмните моменти на Втората световна война, Софийският военен съд осъжда на смърт шестима души за подривна дейност. 

Един от тях е Никола Вапцаров, поет, чиято единствена издадена книга „Моторни песни“ (1940) оставя незаличим отпечатък върху българската литература. Същият ден, малко след 21 часа, на Гарнизонното стрелбище в София, присъдата е изпълнена - Вапцаров е разстрелян....

В последните си часове, тогава на 32 години, написва прощалното си писмо и последните си думи, които и до днес отекват в сърцата на българския народ. 

На стената на килията, малко преди разстрела в 9:00 часа на 23 юли 1942 г., той оставя прощалното послание, което отразява не само собствената си трагедия, но и надхвърля личното, достигайки до общочовешкото и исторически значимото:

„Борбата е безмилостно жестока.

Борбата както казват, е епична.

Аз паднах. Друг ще ме смени и…

                           толкоз.

Какво тук значи някаква си личност?!

Разстрел, и след разстрела – червеи.

Това е толкоз просто и логично.

Но в бурята ще бъдем пак със тебе,

народе мой, защото те обичахме!“

Десетилетие по-късно, през 1952 г., Вапцаров получава посмъртно „Международната награда за мир“. Признанието е предадено на майка му Елена Вапцарова на Втория конгрес на мира през декември 1953 г., знак за международното признание на поета като символ на мир и човечност.

 

ЖИВОТЪТ НА ПОЕТЪТ, КОЙТО ВЯРВАШЕ

Роден на 7 декември 1909 г. в Банско, Никола Вапцаров израства в семейство с дълбоки корени в българската история. 

Баща му, Йонко Вапцаров, е войвода на ВМРО, а майка му, Елена Везюва, завършва американския колеж в Самоков и става протестантска мисионерка и учителка. 

Снимка: Уикипедия

Влиянието на белогвардейския емигрант д-р Борис Майлер, който живее в къщата им, оставя траен отпечатък върху младия Никола, за който се смята, че го насочва към комунистическата идеология.

Вапцаров учи в гимназията в Разлог, след това в Морското машинно училище във Варна, което по-късно носи негово име. След дипломирането си постъпва на работа във фабриката на „Българска горска индустрия“ АД в село Кочериново – като огняр и после механик. 

ЛЮБОВТА НА БОЙКА

Съдбовната среща между Вапцаров и Бойка се състои на 28 август 1932 г. в ресторант „Картината“ в село Бараково. 

Между тях пламва първата искра на любовта. На сбогуване „Кольо“ (както тя го нарича) грабва ръката ѝ и с лека усмивка задава въпроса: „Сега ние сме другари, нали?“, на който тя кимва утвърдително с глава. Две години по-късно, през 1934 г., Бойка се омъжва за Никола и заедно живеят в Кочериново и София, до разтрела на поета. 

Семейството преминава през множество изпитания, включително загубата на двете им деца. Ражда им се син Йонко, който се разболява и умира на 8 месеца, тъй като тогава семейството живее много бедно. В края на 1941 година Бойка отново забременява, но в началото следващата година ражда преждевременно и бебето живее само половин ден.

На 23 юли 1942 г., при последното си свиждане с Никола, Бойка получава от него стихотворенията „Борбата е безмилостно жестока“ и „Прощално“.

„Прощално

На жена ми

Понякога ще идвам във съня ти

като нечакан и неискан гостенин.

Не ме оставяй ти отвън на пътя –

вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,

ще вперя поглед в мрака да те видя.

Когато се наситя да те гледам –

ще те целуна и ще си отида.“

След смъртта му, Бойка пази стихотворенията в скривалище в мазето, за да ги съхрани от влагата и заплахите.

Снимка: Редакторски екип

 

Тя посвещава живота си на изследване и популяризиране на делото на Никола Вапцаров, като става важен пазител на неговото наследство.

ТВОРЧЕСТВО И НАСЛЕДСТВО НА ВАПЦАРОВ

Вапцаров редактира вестник „Литературен критик“ (1941) и публикува в различни издания. Неговите стихове, разкази, пътеписи и критики са публикувани в периодичния печат, но най-много са издавани след смъртта му. 

Стихосбирката „Моторни песни“ (1940) остава неговата най-известна творба, която продължава да вълнува и вдъхновява.

Продължи да четеш