След изключителния успех на „Живот в скалите“, Мария Лалева зарадва четящите сърца с нова книга - „Пасиансът на архангелите“. За срещата ни влетява както само тя може - цялата е енергия. И докато реди късметите от кафетата също като пасианс, си мисля как тази топка статично електричество от думи може да се смири. „Пасиансът на архангелите“ е книга за смирението, съдбата и човешкия избор. Затова и /не/смирено започвам разговора така...
Как да се смирим, като ежеминутно някой ни ядосва, крещим, изнервени сме? Хората не са извън ежедневието си...
Ти може да викаш и пак да си ужасно смирен. Външната изява на емоциите няма нищо общо с вътрешното усещане. Хората бъркат емоции и чувства. Външната изява е реакция на външния свят и е атрибут на егото.
Емоцията е его. Само егото може да се гневи. Душата не се гневи, защото тя знае всички причини за това да си ядосан.
Тя седи отстрани, гледа те и си вика – „Човеко, спри! Няма за какво да се ядосваш!“. Точно тази част от човека търся в книгата „Пасиансът на архангелите“. Този дух, който минава от земята през тялото, а след това си отива. Ние се раждаме с амнезия в този много красив затвор – земния живот. И е смирение да приемеш волята на душата да влезе в този затвор с ясното съзнание, че тук имаш малко свобода. Въпросът е какъв ще излезеш от този затвор.
Смирението е вътрешно състояние. Ние не сме оперирани от човешките прояви в себе си, човешките емоции и реакции. Въпросът е бързо да ги овладееш, за да не те владеят те. Те са твой инструмент. Ти с тях показваш на другите кой си.
Защо избра архангелите? Свикнали сме сякаш да делим света на ангели и дяволи, за другото забравяме...
Архангелите са 7 велики енергии и служат на човека. Хората мислят, че те управляват живота му, но голямата тайна е, че той сам си го управлява. Тях може да ползва като инструменти. В книгата съм направила точно този паралел – 7 големи архангела, 7 енергии, които отговарят за различни неща. Над архангелите има други, които не ни е дадено да знаем. Седем са, защото човек има 7 чакри, според източната религия, 7 смъртни гряха според християнството... Всяка чакра си има демони и архангели, едната страна и другата. Но стига сме говорили за битка между доброто и злото. Ние не можем да преборим злото, защото без него нашият свят ще се разпадне.
Времената са съвсем различни от енергийна и духовна гледна точка. Лошото става все по-черно, светлото става все по-светло. В такива времена ти сам трябва да си счупиш черупката на яйцето. Може да не виждаш, да си в яйцето, зазидан, но вътре в теб душата ти знае, че идва време да строшиш това яйце. Защото чуваш отвън, извън тая черупка, че нещо се случва и е време да я счупиш и да прощъпулиш. И да запееш.
Включваш и друг елемент – карти за пасианс. Какво могат да ни кажат те?
Юстина е тази, която реди пасианса. Но тя не гледа на карти. Хората си представят как една жена реди картите и говори – „Висок рус мъж ще срещнеш, ще те обича...“ Не, няма такива неща! В „Пасианса на архангелите“ тя реди 7 карти на един ред горе и 7 на един ред долу. След това слага по още две върху всяка карта. Общо картите са 42. Има и една невидима карта, която се появява само когато последните карти са специални - обърнати към небето. Това означава да ти излезе пасиансът. Това е кралският пасианс според Юстина. Горният ред е това, което душата е решила да изживее тук, на Земята. Да се родиш такава красива жена, да срещнеш мъж, да му родиш деца, някой да ти разбие сърцето, ти да разбиеш три, да претърпиш инцидент – всичко това е гръбнакът на душата ти. Долу на Земята играта е такава - забравяш за какво си дошъл, иначе няма как да го изживееш.
Когато почнеш да боледуваш, да си нещастен, да не познаваш себе си и живота си – отиваш при Юстина. Тя ти нарежда пасианса и ти казва – „Отишъл си много далеч от душата си! Направил си избор против нейната воля.“ Нейната воля може да е била да живееш 3 години с един мъж, да му родиш дете и да се разведеш, а ти си живяла 9 години. Всичките тези години отгоре те отдалечават от пътя на душата ти. Ти започваш да искаш да се върнеш – душата, вселената иска да те върне там, защото ти нарушаваш общия план.
Твоят път е само частица, щрих в една огромна картина – големия план, както съм го нарекла в книгата. И когато ти се отклониш, ти не само започваш да висиш и да скърцаш, но нарушаваш нещо много важно – пътя на хората, които са свързани с твоя път.
Ако е трябвало да срещнеш друг мъж, но си стояла при първия по-дълго – ти объркваш и плановете на другия мъж да те срещне.
А как да се върнеш при душата си, ако си се отдалечил?
Вселената никога не те оставя без помощ. Тя никога не те оставя без ангелска ръка, от дума, от стихотворение, от тоя разговор, от някой да срещнеш на улицата и да ти каже нещо. Не си чуваме знаците. Крачката е вярата. Вярвай, че ти се дава решение и отговор. То не винаги е по вкуса на човек, но в този живот винаги имаш избор.
Времето не е мерило за качество. Връщаш се при душата, когато поискаш да се върнеш. И тогава започваш да чуваш знаците. Заставаш като първия идиот и пред това небе казваш -Аз избирам да живея живота на душата си. Това е смисълът на библейското „Да бъде волята ти!“
Как откри съдбите на героите си? Откъде дойдоха имената им?
Юстина е истинското име на истинския прототип. Аз просто се влюбих в името, после се влюбих в историята. Тя наистина е една реално съществуваща жена, която гледа на карти, но обикновени. Гледала е и на кафе. В реалността е изключително свободен дух, но не толкова мистична. Върху истинския образ насложих история, която знам от баба си за част от пътя й.
Любовният триъгълник между двете момичета и мъжа Петър пък е проявление на онзи феномен, когато един подчинен човек изчезва, защото друг го е налял със себе си. Петър е мъжът, който се подчинява на жена си и обезличава себе си. Той е неин придатък. Те стават едно голямо ТЯ. Той изчезва. Тогава се появява другата сестра, в която той се влюбва. Има и магии... Ние тази дума не я разбираме точно. Това е вмешателство в енергийната цялост на човека, промяна на общия план. Вселената реагира много сериозно там, където е нарушено равновесието. Не, няма възмездие, има уравновесяване, следване на закони, които не се доказват, те са ни дадени по рождение. Те са шифърът.
Има и куче. То разказва една огромна част от книгата. Кучето живее до кофите, в глутницата и наблюдава човешкия живот.
Юстина ли е новата баба Настасия в мъдростта си?
Баба Настасия от „Живот в скалите“ беше последна инстанция. Над нея – небе. Тя беше извън времето и пространството, тя беше абсолютната мъдрост, която идва, за да свети като фар и после я няма. Юстина е човек от плът и кръв.
Няма по-красиво нещо от това да си човек. Ето това искам читателят, като затвори книгата, да си каже - „Господи, аз постъпих като изрод, обаче намерих сили да се извиня. Отклоних се от любовта на душата си, обаче намерих начин да се върна. Или не, не намерих сили, но се извиних, простих си, простих на предателя. И всичко това е великолепно, дори и лошото , което ми се случи.“ И искам човек да затвори книгата с усещането, че е великолепен!
Юстина казва, че светът се държи на напрежението между черното и светлото. Напрежението – не битката! Така както, за да произведеш ток, ти е нужно напрежение между плюса и минуса – така тече животът. Ако махнеш минуса – няма да имаш живот. Това е другата голяма линия в книгата – на напрежението се дължи животът.
Защо черното и светлото, а не тъмното и светлото?
Черното съдържа всички цветове. Бялото също. Логично е да кажа светлото и тъмното, но има една хубава българска дума – чернилка. Ще я кажеш за човек, за характер, за ситуация, това изчерпва всичко.
Чернилка! Там е кално, засмуква те, пречи ти да ходиш. Чернилка е дума, в която съм влюбена.
Чернилка изчерпва всичко – тя има мелодия, тя е дума дефиниция, аксиома. Затова е черно и светло.
В книгата пишеш „думите са енергия и не трябва да ги пилеем“. Какво си казваш сама на себе си, когато си в чернилката, но не искаш да пилееш думи?
„Марийо, това ти ли си?“ – това се питам, когато се разкрещя. И продължавам - „Хайде влез си, влез си в това, което си ти“.
Всеки човек, и най-гадният дори, има душа. Има светли души, замърсени души, но има и черни души. Има хора заразени от зло, но има хора служители на злото – осъзнато. Има тъмно, дадено от Бога, за да държи равновесието, но има черно, родено от черното. То вече не се подчинява. Дошлото от Бога знае, че има задачи и знае, че е дошло от източник, в който има светлина, затова то винаги се подчинява.
Докато Юстина е светлината, черната Босила, циганската врачка, която прави магии, е нейната противоположност. Накрая тя иска да си тръгне от земята опростена. Когато Юстина умира, Босила й казва - „И ти сега, Юстино, ще си идеш при твоите архангели и ще ме оставиш мен сама. Докато ти беше жива, беше лесно, ти беше светлината, а аз тъмнината. Сега ще трябва да играя и тъмното, и светлото. Откъде сега да търся ангели в себе си?“ Босила знае, че има мисия. Макар и черна, тя познава истината за конструкцията на света. И всъщност това е мигът, в който се пречупва.
Играта на черно и светло е любимата игра на твореца – ад и рай, демони и ангели.
„Навярно играта на черно и светло, на демони и ангели, на ад и рай е любимата игра на Твореца.“ Има ли правила в играта на Твореца?
Ако ние вярваме в Бог толкова много, колкото той вярва в човека, ще направим чудеса. Той ни е дал всички инструменти да сътворим великолепен свят, както и свободната воля да унищожим тези инструменти или да вярваме, че сме само едни тела и един разум...
Душите, които са осъзнати и израсли, не изпитват чувство за превъзходство заради нищо, което притежават, или са постигнали. За тях няма пиедестали. Пиедесталите са паянтовата конструкция на егото. Ако Бог е в човека, значи Бог обича в доверие.
Какво научи ти самата за любовта във времето между двете книги? >>>
Какво научи ти самата за любовта във времето между двете книги?
Надявам се в „Пасиансът на архангелите“ да спрем да подчертаваме абзаците за любовта и да започнем да подчертаваме свързаните с това кой съм аз. Това, което съм написала в „Живот в скалите“ не е беше разбрано. Хората продължават да мислят за любовта като за „Аз обичам Пешо. Пешо обича мен.“ Те бъркат любовта с връзка.
Любовта между мъжа и жената е само проява, форма на любовта, която човек изпитва. А всъщност човек Е любов. Любовта е материалът, от който е изграден и единственият път, който му е даден свише. Почти съм убедена, че когато се е случило това със създаването на човека, първата фраза, произнесена към него, е била – „Върви и обичай“.
Но обичай всичко, а не - обичай Пешо. Ексклузивна любов между мъж и жена няма. Затова бракът е най-измислената институция. Някой има мисия, свързана с теб – да те накара да се почувстваш обичана, красива, да ти даде най-хубавото от себе си за 2-3-5 години да си тръгне, защото не може непрекъснато да дава. Пълниш, пълниш една дупка, накрая я напълваш. Какво ще правиш.... ще я разкопаеш отново, за да доливаш ли? Стига вече! Стига сме искали хората завинаги и стига сме говорили за любов, обвързана с вярност. Няма такова нещо. Няма – не е естествено. Човекът не е естествено моногамен. Той обича всичко и всеки, защото душата му обича всичко и всеки.
Ние искаме ревниво другия и затова връзките ни приключват грозно. Защото нямаме мъдростта да кажем – аз съм ти много благодарен, но моят път завива. И това да не бива прието като трагедия. Човек, който си отива, не винаги е спрял да те обича. И не е задължително да си перете гащите в една и съща пералня, за да е доказателство това за любов. Има хора, които не са се виждали от 5 години, и се обичат много повече от тея, дето си перат гащите в една пералня. Душата на един човек е свързана с душата на другия. Но ти си го застопорил във веригите, защото имате дете, обща ипотека, извървели сте много път заедно. И имате обща пералня! В един миг спираш да живееш твоя живот, защото живееш живота на теб с Пешо. Изобретили сме хиляди начини да избягаме от свободата на изборите си.
Човек не си задава въпроса защо съм болен. Ти си болен, защото си нещастен. Хората, които са щастливи, ама наистина щастливи и са си на мястото, те не са болни. Светът е пълен с нещастни хора, а не с болни хора.
Затворите са пълни с палачи, които са били жертви, с хора, които не са избрали да срещнат светлината или когато са я срещнали – са я заплюли.
Книгите ти са като изповед. Ти самата чувстваш ли се като изповедник?
Не, аз не изповядвам никого и никой не се изповядва пред мен. И никой никого не спасява. Човек ако не си го свърши сам, никой не може да го направи вместо него.
Юстина стига до революционното твърдение, че няма друг освен теб. Аз съм ТИ. Ти просто си друго мое аз. Аз съм Бог и ти си Бог. Дори човекът, който те е наранил, пак си ти. Твоята задача е да си зададеш въпроса защо съм извикала този човк в живота си да ме нарани. Защото обикновено този, който те е разпарчетосал, ти е показал това, върху което трябва да работиш и заради което си дошъл да живееш.
Ако прекалено много се привързваш към хората - примерно влюбиш се като коза в някого, залепиш се като вендуза и си представяш, че той трябва да ти пише сутрин обед и вечер, значи си мислиш, че ТОЙ ще стане ТИ. Няма и не е нужно!
Хората имат нещо като мембрана. Всеки е увит в един пашкул, може да доближите пресечните си точки, но той да си остане той, ти да си останеш ти. А ние искаме да разрушим тази мембрана и вътре да плуваме в една илюзорна любов. Да не знаем ти ти ли си, той той ли е. Това не е замисълът на вселената. Замисълът е ти да си останеш ти – цял човек.
Двама нецели човеци не могат да имат хубава връзка. Или единият ще надделее, или другият. Само целите хора мога да дават и получават свободно. Ето тези хора се разделят красиво. Другите се разделят с претенции, с очаквания.
Това, че обичам теб, не означава, че не мога да обичам и Пешо. Мога и заставам и ти го казвам. Но хората не могат да си представят такава ситуация. А такава ситуация в книгата има, защото има истинска такава ситуация.
Коя карта от пасианса си ти самата?
Нарочно не съм разказала имената на всички карти от пасианса. Загатнала съм, че всяка карта си има име. Защото колкото човеци, толкова тестета. Колкото човеци, толкова богове – малък бог, голям бог, бог расте, бог се свива.
Защото колкото човеци, толкова тестета. Колкото човеци, толкова богове – малък бог, голям бог, бог расте, бог се свива. Това е голямата магия. Това е великолепието на нашия живот – да сме различни, да си се оглеждаме един в друг. Ти си с едни очи, аз съм с други очи. Твоите сигурно са по-красиви, обаче това е човешкото – да се огледаш в очите на другия и да кажеш „Е, Господ какви хубави очи й е направил!“ И това да те зарадва.
Да те зарадва, че аз съм написала една книга и хората я харесват, а не да ме мразиш. Ние непрекъснато искаме да превъзхождаме някого и да сме по-възвишени. Как може да си възвишен, ако твоят език е езикът на омразата. И ще имаш да се въртиш в колелото на живота, докато стигнеш до тези думи – смирение и осъзнаване. Докато стигнеш до покаянието.
Какво е покаянието в същността си?
Това е висшата форма на осъзнаване. Покаяние не означава да се самобичуваш, а да приемеш спокойно, без да се мразиш, без да се съдиш грешките, които си допуснал и да благодариш. Благодарността е огромно чувство.
С дълбоките неща, които човек може да осъзнае, прочитайки книгата, възможно ли е тя да се окаже опасна за него?
Едно нещо е опасно, ако ти го наречеш опасно. Само по себе си то няма плюс и минус. Ти определяш какво е за теб. За мен не е било опасно, като го пиша. Защото аз, ако искам да съм честна със себе си, после и с героите, нямам право да мисля за реакцията на читателя. Ако седиш и мислиш как ще бъде прието, ти започваш да мислиш за оценката. Това означава, че си преместваш центъра извън твоето кръгче и го подаряваш на някой друг. Така правят зависимите хора.
Но много хора ще сравняват „Пасиансът на архангелите“ с „Живот в скалите“
Неминуемо е да се случи. Въпросът е как ще реагирам аз на такива сравнения и ще ги приема ли. Ако реагираш на злото със зло, ти си допуснал то да влезе в теб. Ако реагираш на одобрението с любов и разбиране, ти вече си на друго стъпало. Хората се разпознават по думите. Ние не сме телепати. Когато имаш нужда да покажеш нещо на публиката, за да го валидира, ти си зависим.
На кое място написа книгата?
Парадоксално е, че действието в книгата се развива в Балчик, а почти цялата я написах в Созопол. На Яйлата писах голяма част от „Живот в скалите“, а сега там кораб потъва. Заседналите кораби потъват. Заседналите хора също потъват. Ето това е другата линия в книгата.
Защо все към морето те тегли?
Юстина е живяла в Балчик, затова действието се развива там. Това място е магично, с изключителна енергия. Аз там съм си у дома. Имам две места, на които съм си у дома, и на двете места ми викат „Дойде ли си?“ Това са Созопол и Балчик. При мен явно не може да няма море. Но все повече ме тегли планината. И съм убедена, че следващата книга ще е планинска. Но накрая героят сигурно пак ще иде на морето.
Имаш ли часове, в които писането ти е най-ползотворно? Ставаш ли още в 4 сутринта?
Нямам часове. Когато дойде - тогава. Имало е някои сутрини, в които много пиша. После лягам и си доспивам. Имало е нощи, в които ставам, за да пиша. Нямам някакви часове, нито дни, зависи. И даже не знам от какво зависи. Като трябва да дойде – ще дойде. Пуснете контрола, оставете живота да се случи и вселената и съдбата да ви водят. Защото вселената те познава по-добре от самия теб.
Но май ни е страх да се оставим току-така.... Страх ни е да вярваме...
Свят, който е короновал страха, не може да вярва в любовта. А другата дума за любов е Бог.
Читатели, желаещи личен автограф от Мария Лалева ще имат възможност в три поредни дни да се видят с нея в следните столични книжарници:
• 14.10. (четвъртък) 2021 г. – от 16,00 до 19,00 ч. – книжарница „Книгомания“, бул. В. Левски 28.
• 15.10. (петък) 2021 г. – от 16,00 до 19,00 ч. – книжарница „Книгомания“, бул. В. Левски 28.
• 16.10. (събота) 2021 г. – от 12,00 до 15,00 ч. – книжен център „Гринуич“, бул. Витоша 37.
Предстои и турне за представяне на „Пасиансът на архангелите“ и Мария Лалева из страната:
• Пловдив – 19.10. (вторник) 2021 г. – 18,00 ч. – галерия „Тракарт
• Бургас – 21.10. (четвъртък) 2021 г. – 18,00 ч. – Гранд хотел и СПА „Приморец“
• Балчик – 26.10. (вторник) 2021 г. – 18.00 ч. – „Мелницата“
