Най-малкият син на Луцифер – Джинкс Д’Явол – се забърква в нова каша, тъй като очевидно не умее да стои далеч от проблемите. Също както не умее да бъде зъл, да тормози другите, да обижда и да върши лошотии – все неща, които някак се очакват от гордия наследник не на кой да е, а на самия Луцифер.

След като двамата с най-добрата му приятелка Томи успяха да опазят баланса между Рая и Ада, след като опасен заговор бе заплашил да го преобърне в първата част от поредицата „Дневниците на един Д’Явол“, сега ще им се наложи да преодолеят нови премеждия из демоничния град Пандемониум, който двамата приятели смятат, че познават добре. Но дали…?

Нова беда се задава на хоризонта. Двамата ще се срещнат с повече опасности, откогато и да било. Плюс-минус няколко приятелски настроени гаргойла и един много поспалив ленивец.

Тейтъм Флин намира призванието си в литературата още на 7-годишна възраст. Работила като крупие на круизен кораб, автор в списание за пътуване, учител по английски в Италия и професионален покер играч, през 2015 г. британката най-накрая поема по професионалния път, за който мечтае от дете, създавайки поредицата си за деца „Дневниците на един Д’Явол“. С „Дяволици-хубавици“ Флин поставя край на историята на Джинкс д`Явол и неговата приятелка Томи, започнали в „Жупел за закуска“.

Прочетете откъс от „Дяволици-хубавици. Дневниците на един Д`явол 2”, Тейтъм Флин, която излиза от издателство "Сиела" в превод от английски език е на Борислав Стефанов и корицата на Стоян Атанасов.

ЧЕСТИТ МИ НЕРОЖДЕН ДЕН

Томи

Малко е особено да празнуваш рожден ден, ко­гато си мъртъв.

Особено когато празненството е в Ада, в черен замък със заострени покриви, всички гости са де­мони и – най-вече – на практика вече не остаряваш. Изобщо. Защото – мъртва.

Но не се оплаквах. Вече бях прекарала известно време в Ада – от една мъничка злополука с вуйчо ми и един цирков лъв – и сигурно звучи странно, но ми харесваше. Да, имаше някои страшни работи – вещи­ци убийци, бездънни пропасти, досадни братя, които се опитват да превземат света, такива работи.

Но не беше толкова лошо. А и новият ми приятел Джинкс беше супер, макар и буквално да беше из­чадие адово.

Зачоплих една панделка на роклята си и поглед­нах надолу по мраморните стълби към балната зала, която беше препълнена с въртящ се калейдоскоп от лица. Дяволът определено знаеше как да организира купони. Демони с всякакъв вид и цвят – сиви, сини, червени; с котешки лица, драконови тела, копита – пиеха и танцуваха, и ядяха сладки с формата на мета­телни звезди и ками. Една музикална група с демон с глава на носорог и грохотен глас, който звучеше като скално свличане, забиваха песен след песен на една сцена в средата на помещението. Три грамадни чер­вени полилея се поклащаха над тълпата, кристалите им подрънкваха като капки замръзнала кръв, а една виеща се змия падна от единия върху... Чакай, какво? Защо имаше змии? Никой не ми каза, че ще има змии.

Книжни змии. Сигурно това бяха. Безобидни, книгоядни змии. Макар че не бяхме в библиотека­та, та беше странно. Сигурно се беше изгубила. Или беше приятел на особените октоподести същества, които се плъзгаха по масите около дансинга, като държаха светещи крушки във всяко пипало като живи свещници.

Отвъд сводестите прозорци червените мраморни кули на новия ми град Пандемониум проблясваха в отслабващата вечерна светлина. Вдигнах брадичка и бавно тръгнах по стълбите, като се опитвах да из­глеждам елегантна и пораснала, сякаш тук ми беше мястото, нищо че бях единственият човек. Още пет стъпала. Две. Уф, успях. Завъртях се да потърся Джинкс. И се спънах в крака на един стол и полетях.

Един оплешивяващ келнер ме хвана за лакътя миг преди да стигна пода.

– Благодаря – казах.

Той се поклони притеснено. Беше много странно да те обслужват прокълнати хора – предположих, че е бил лакомник, защото сервираше храна, която ни­кога нямаше да вкуси. Така де, то и аз бях прокълнат човек, макар и наистина да бях тук погрешка.

Оплешивяващият келнер ми предложи поднос с гърчещи се нещица на клечки.

– Отврат. – На глас ли го казах? На глас го казах. Зачудих се какво още да кажа. – Та... Вие как умрях­те?

Той се ококори.

Добре, може би така не се започва разговор.

– Уби ме личи.

– Лишей?

– Не, личи. Задавих се с едно в китайския ресто­рант и умрях.

Стиснах уста, за да не се разсмея.

– Аха. Ясно.

– Ако няма друго, госпожице... – Той се поклони и забърза из тълпата.

Дотук с опитите да се държа пораснала. Седнах. По-безопасно е да си седнал.

Освен ако не седнеш на змия.

– А-а-ах!

Скочих и видях как сърдито изглеждащата змия бързо плъзва нанякъде. Откъде се взеха тия змии?

Точно тогава Джинкс се промуши през тълпата – изглежда, му беше толкова неудобно, колкото на вся­ко дванайсетгодишно момче, което са го накарали да носи смокинг. Въздъхнах облекчено.

– Кой е поканил змии на празненството ми? – попитах и ядосано посочих натам, накъдето змията беше отишла. Вероятно да танцува.

– Змии ли? Какви змии?

– И аз това питам! – изпухтях. – Няма значение. – Пак седнах, този път по-внимателно.

Джинкс се стовари на стола до мен.

– Е? Какво мислиш? – Махна с ръка към въртя­щата се тълпа. Две червенокожи демонки в бални рокли и един демон с кучешка глава и костюм от туид ме гледаха с открита неприязън. Прехапах устна.

– Мисля, че елегантните празненства в дворци са по-страшни от луди вещици, опасни библиотеки и кръвожадни коне от въртележки.

– Стига, нищо не е по-страшно от кръвожадни коне от въртележки.

– Така си е. Я ми припомни как така станахме приятели, след като ме прекара през всичко това?

– Защото съм страхотен супергерой, който спаси Ада?

Присвих очи.

– Ъ, страхотен супергерой, който спаси Ада, но никога не би успял без твоя помощ?

– Така може.