Всъщност филмът е екранизацията на известен Бродуейски мюзикъл, но в главните роли са… ами, първо – увъртелият се около сциентологията "татко на трима" Том Круз, позавехналата Катрин Зита-Джоунс, един забавно изглеждащ Алек Болдуин, новите Джулиан Хъф, Диего Бонета, но също и Малин Акерман, Ръсел Бранд, Пол Джиамати и (! внимание !) Мери Джей Блайдж.
Като цяло „Рок Завинаги” е нещо като разбунтувал се мюзикъл на Дисни и макар и близо до тях, е в по-„мръснишки вариант” – има си стриптизьорки, секс (индиректно), пиене (къде е дрогата?), неприличен език и абсурдно забавни образи, които понякога не успяват съвсем да заобикалят натрапения хумор. Което автоматично ги прави несмешни. Обаче Том Круз, който е в ролята на Стейси Джакс, прототип на Аксел Роуз (който не е точно Кърт Кобейн) е доста симпатична пияница-рокзвезда и даже припомня, че и той имаше някои наистина добри моменти в кариерата си. И че е добър актьор, въпреки хилядите продължения на „Мисията невъзможна”, които стават все по-бозави с всеки следващ епизод – независимо от всички нови по и най-специални ефекти.
Като във всеки себеуважаващ се мюзикъл и в „Рок завинаги” я има голямата, чиста, невинна, истинска любов, която трябва да преодолее всички пречки по пътя си. И е забавно, защото например парчето, в което Дрю Бойли (Диего Бонета) възпява чувствата си, е придружено не само от замечтано лице, но и от облекчаване в тоалетната на бара , намиране на припаднали над тоалетната чиния и прочее не-съвсем-по-книга-кадри, а не да речем, от залез, групови танци или гледане в тавана на стаята му. Акцентът в ленатата обаче е по-скоро върху манията по рока, истерията по музикантите и малко наивно – върху протеста на консервативните хора, които смятат рока за „зло”. В образа на най-видната противничка на „порочната музика” е Катрин Зита-Джоунс – някогашно групи на Стейси Джакс, останала с разбито рок-сърце и продължила „кариерата си на жена” като съпруга на кмета...
И така – един измислен бар - мека на рока, поредица от образи, всеки в различни отношения с музиката и с начина на живот, който тя предполага, но от забавната му страна и изобщо – приятна музикална история, която представя истерията по рока такава, каквато у нас не сме имали честта да я познаваме. И още - много танци и дори повече рокенрол...
И ако позволите - „Рок завинаги” е своеобразен специален поздрав към всички промоутъри у нас, които продължават да правят концерти със звездите от 80-те. Защото за някои хора май наистина ще се окажат завинаги.По кината.
