Филип Лхамсурен живее, за да пътува. В биографията си на изследовател записва три големи експедиции, отвеждащи го в най-дивите територии на планетата. Първото му голямо пътуване е на изток към монголските му корени, след него прекосява десет хиляди километра до Памир, а през 2015 година се отправя към необятната Амазония.
Преживял детските си години в бежански лагер и интернат, обучавал се в редиците на Френския чуждестранен легион, така неговият живот е белязан да странства сам и далеч от утъпканите пътища на света и да разказва за тях в книгите си "Душата на човека" и "Забравените пътища".
Стилът му е жив, див, проницателен, а любовта към природата го води до прозрения, които съвременният човек има огромна нужда да осъзнае.
"Животът не изисква да бъдеш последователен, търпелив, стремителен; животът изисква да осъзнаваш последствията на всеки свой избор", казва Филип Лхамсурен.
"Амазонската джунгла буквално ме погълна. Стъпките, които оставях след себе си, изчезваха за секунди в гъстата растителност. В безбройните потоци откривах пределите на собствената си устойчивост. Под вечната сянка на дърветатa изпитвах неудържим страх и дълбока тъга, детско любопитство и опияняващо възхищение, срещах и лице в лице унищожаването на нашия свят. Тази експедиция ми отне пет години, няколко пъти щях да загина в джунглата. Нараних любимите си хора, открих приятелства, опитаха се да ме убият, изживях всичко сам, но не бях самотен. В основата на всяко мое действие стоеше връзката с Природата. Връзка, която днес е в огромна опасност, защото човечеството не изпитва отговорност към земните си корени", допълва Филип Лхамсурен.
Представянето на книгата и документалния филм "Прегръдката на Амазония" от Филип Лхамсурен ще бъде на 29 юни (понеделник) 2020 г. от 18,30 ч. В кино "Люмиер" (пл. България 1). Филмът е с продължителност час и половина.
Книгата "Прегръдката на Амазония" ще бъде продавана на място. Входът ще е с безплатни пропуски, които ще се раздават преди влизане за прожекцията. Публиката трябва да носи лични защитни средства съобразно нарежданията на МЗ. Хора без маски няма да бъдат допускани в киното. Местата в залата ще бъдат запълвани до изчерпване на капацитета от 50%.
Прочетете откъс от "Прегръдката на Амазония", която излиза от издателство "Книгомания". >>>
Табатинга, Амазония
юли 2015 г.
ПРЕДИСЛОВИЕ
Всичко приключва тук. На тази граница дълбоко в джунглата на Амазония, където река Амазонка напуска Перу и продължава да тече през територията на Бразилия под името Солимойнс. Наоколо са хиляди километри дъждовна гора, дотук не водят земни пътища. Може да се добереш само по въздух и вода. Половината от градчето, в което пристигнах току-що, се намира в Колумбия, но никой не си прави труда да сложи печат в паспорта ми. Подобни формалности не важат в този отдалечен район, по-известен под името Тres Fronteras, скрит между три държавни граници, които са се превърнали в основен приемно-предавателен пункт в международния трафик на дрога и производство на кокаин. Наркотици, оръжие и насилие – това е наследството, оставено от империята на картелите. Няколко десетилетия гнездото им е било тук.
В радиус от петстотин километра са открити около двайсет тайни летища. Повече от десет хиляди бойци, оборудвани с най-модерна техника, са контролирали района. Колумбийската армия дълго време е водила война, за да ги изтласка от джунглата. Успява едва в началото на 2001 година. Въпреки това генерално нищо не се е променило.
Металносивите военни катери враждебно плискат калните води на река Амазонка. Пиян индианец с липсващи фаланги на дясната ръка се катери по грубите дъски, издигнати над нивото на водата. Сред хаотично застроените бараки се носят канута с двутактови извънбордови двигатели, натоварени с багаж и хора. Седя върху стара продънена пирога и гледам реката пред мен. Пуша първата си цигара от много време насам, защото просто нямам идея какво друго мога да правя тук. Чакам, без да зная точно какво, задавам си въпроси, идващи от дълбините на сърцето ми. Отговорите отлежават някъде сред милионите квадратни километри дъждовна гора.
Пътешествието ми приключи почти по средата, далече от планирания край… но усещам, че този край няма да бъде окончателен.
През изминалите дни главоломно изгубих шансовете си за какъвто и да е успех в тази експедиция. Голяма част от екипировката ми потъна в реката, беше унищожена от ежедневните дъждове или просто окрадена от местните общности.
Единствената ми връзка със света – сателитният телефон, също се развали от влагата. В продължение на три седмици се борих с бързото течение. Няколко пъти почти не се удавих, за малко не ме премаза падащо дърво, но това не беше най-страшното, което преживях.
Някои неща просто е трябвало да се случат, сега осъзнавам, че не бях достатъчно подготвен да се справя с тях. Всичките ми опити да се сближа с хората по реката не доведоха до нищо добро. Бях гонен от земите им и рекетиран, нямах какво друго да правя освен да избягвам всяка следваща среща. Отдалече изглежда лесно, но в действителност всяко мое движение се следеше. Слухът, че сам чужденец се спуска по течението върху индианско кану, беше плъзнал из цялата джунгла. Получавах ясни предупреждения от минаващите лодки, че ще бъда убит. Безизразни лица и красноречив жест с показалец, минаващ през гърлото. От ухо до ухо. Два дни по-късно някой изстреля по мен три куршума. Светкавично загребах към основното течение на реката, където водата бързо ме отнесе надалече от опасния бряг. Предполагах, че нападателите имат лодка с двигател и скоро ще ме настигнат. През следващите дни и нощи гребях в страх. Обръщах се постоянно, в ушите ми отекваше шумът от двигател, който ме преследва. Никой нормален човек не би издържал на свистящите край него куршуми.
Съумях да се спася, за да открия една сутрин, че кануто ми е изчезнало. Не знаех как да се справя, бях загубил всичко, бях сам насред нищото, гневен и уплашен. Поставените цели потънаха в един смъртоносен кошмар. В този миг единствено инстинктът ме мобилизира, за да оцелея. Скочих с малка надуваема лодка, която нося винаги в раницата си специално за извънредни ситуации. Реката беше придошла от обилните дъждове, носейки много отломки от дървета, бодливи храсталаци и остри клони, които трудно можех да забележа в мътната вода. По чудо лодката ми, направена от тънък найлон, не се спука. Борих се в продължение на четири дни, за да се добера до границата с Бразилия. На този етап постигането на желаната цел за мен бе невъзможно. На собствен гръб разбрах, че в Амазония важи законът на по-силния. Няма как да победя двигателя с гребло и пушката – с мачете. Не ми беше лесно да го приема, но бях психически изморен да бъда постоянна мишена. Чувствах се като отломка, която търси бряг не обратно към дома, а тук, по бреговете на реката, защото от опит знаех, че противоотровата се прави само от отрова. Така че не бързах да напускам Амазония, пък и имах само няколко цента в джоба си и една раница.
Междувременно ситуацията ми е достигнала до ушите на основния ми спонсор "Виваком", който не остава безразличен, нещата се задействат на най-високо ниво. След двайсет и четири часа получавам светкавична транзакция от България, парите са преведени, за да си купя самолетен билет към Европа. В последния момент решавам рязко да променя плана, като тръгна на изток още хиляда и петстотин километра по течението на Солимойнс.
След два дни вече пътувам на борда на моторна лодка, която ще ме отведе в Манауш – град в сърцето на бразилската джунгла, там ще се срещна с един специален човек. За да разбера, че съдбата въобще не ме е изоставила. И приключението продължава. Още по-стремглаво.
Глава 1 / Първи опит
Планът
Ако знаех през какво ще премина, предизвикателството нямаше да бъде същото и със сигурност в такъв случай нямаше да тръгна въобще. Защото мен не ме привличат достъпните маршрути, лесните решения и пресметливата сигурност. Моята страст е да превръщам обикновеното пътуване в изпитание. Да достигам до диви места, където малко хора искат да стъпят сами, е в кръвта ми. Да си взаимодействам с Природата, живеейки от нея, е привилегия, която разширява кръгозора на живота ми. Така усещам по-дълбоко връзката си със заобикалящия ме свят, защото му позволявам да ме променя духовно. В моите очи това е единствената дефиниция за натурално приключение.
През последните години натрупах опита на няколко десетки пътувания по суша – през пустини, планини и тундри, но нищо сериозно по вода. Сега се нуждая от нови земи, красиви, диви и с много въпросителни. Място, където последната дума все още е на Природата. Време е да навляза отново в непознатото, където новите уроци са ежедневни изпити за оцеляването ми. В това приключение няма да имам право на грешки, защото в селвата една грешка може да се превърне в последна. Някак логично е да се спра на амазонската джунгла и нейните реки, това е най-живата на флора и фауна територия на нашата планета. Амазония е с площ от седем милиона квадратни километра и в тази уникална екосистема се простират най-голямата дъждовна гора и най-огромната речна система на Земята, което я прави идеално място за експедиция. За разлика от Африка, която въпреки богатия си животински свят е твърде населена, Амазония е дом на по-малко хора, отколкото са жителите на град Сао Пауло.
Около четиристотин индиански племена са разпръснати из тази необятна територия, с част от тях никога не е осъществяван контакт. Избирам да прекося Южна Америка от океан до океан именно през тази ѝ най-дива част, където човешките пътища са далеч и единственият ефективен начин да се движиш е по теченията на реките. Изчислявам, че изразено в километри разстоянието е по-малко от пет хиляди. Маршрутът ми ще включва: старт от бреговете на Тихия океан, няколко градуса под нулевата ширина, прекосяване на Андите и спускане до някой от притоците на река Амазонка. Дотук за целта ще използвам само колело. Следва интересната част, тази по вода – близо четири хиляди километра самотно гребане върху дървено кану до изтичането на Амазонка в Атлантика.
Решавам да следвам този "класически маршрут", наложен вече от експедиции преди моята. Единствената разлика е, че не възнамерявам да тръгна точно от извора на Амазонка, който се намира в подножието на връх Невадо Мисми в перуанските Анди. Просто ще си спестя тази "отбивка" от хиляда и петстотин километра на юг сред снежните планини и бушуващите води на врязалите се дълбоко в релефа каньони. Това автоматично ме вади от групата на експедициите,
класифицирани от типа "от извора до устието". Но зад това мое решение стои една много проста и практична причина: за да "уважа" тази географска точка, ще ми е необходимо едно малко състояние, а бюджетът ми в този момент прилича повече на сирене "ементал". Дупка до дупка. Дотук съм покрил само подготовката на експедицията, накратко, имам един сак със стара военна екипировка, пари за самолетен билет и прословутия ми монголски инат. Така че идеята да прекося континента в най-широката му част, е най-близо до възможностите ми.
Това, което знам от официалната статистика, е, че през последните четиресет години петнайсет експедиции са завършили успешно прекосяването на басейна на Амазония. Четири от тях са класифицирани като самостоятелни и без използването на двигател, въпреки че по време на скоростното си спускане с каяк през 2012 година Уест Хенсен е съпроводен от охрана и водачи. Същото важи и за водещия на телевизия "Дискавъри" Ед Стафърд – той прекосява джунглата пеша няколко години по-рано с помощта на водачи. За разлика от тях Алан Холман я преминава абсолютно самостоятелно с каяк през далечната 1979 година, същото прави и Майкъл Хорн осемнайсет години по-късно, плавайки върху хидроспийд в комбинация с кану в последния участък по реката.
Но не се знае колко точно са неуспешните и трагични опити. В този списък са отбелязани имената на трийсет и девет души, но липсват още дузина други експедиции, които са избрали алтернативни маршрути, обхващащи частично река Амазонка. Накратко, рекордите и постиженията все още не са така точно фиксирани в Амазония, както е например при височинния алпинизъм в Хималаите или в надпреварата за най-бързо достигане до Южния полюс. Всъщност за мен никога не е било от особено значение да се класирам в тези списъци, защото състезателният елемент и рекордите просто не ме привличат. Вълнува ме самото прекосяване на амазонската джунгла. Все пак, ако успея в това начинание, ще бъда един от онези двама-трима души, които са съумели да го направят сами със собствени сили и без помощта на водачи.
Често хората ми задават въпроса: защо трябва да рискувам, като пътешествам сам? Отговарям: така се чувствам по-сигурно. Самотният риск ме прави много по-взискателен към самия мен, а това води до много повече отговорности. Първо трябва да оцелея, после да бъда дисциплиниран, трето трябва да следвам своя план. Обаче, когато съм с някого другиго, ставам слаб. Защото, разчитайки на него в определени моменти, се отпускам, а това е опасно. Никой не може да гарантира сигурността на другия. Самотата дава много предимства. Ставаш по-наблюдателен, по-бърз, по-организиран, по-възприемчив.
Дава ти възможност да развиеш уменията, нужни за оцеляването. Никой не може да те научи на естествени науки по-добре от самата Природа. Самотата ми помага да бъда в безопасност, защото съм изложен на страха постоянно. Ако нямам страх, не бих оживял. Имам нужда от този елемент, за това го каня в живота си.
