„Най-прекрасното магазинче за шоколад в Париж” е история за любов и шоколад, която ще ви усмихне и ще ви покаже защо е хубаво човек да следва мечтите си.

Любов и шоколад – двете магически думи, които пораждат усмивка у всяка жена, са примесени с щипка хумор на страниците на новия роман от шотландката Джени Колган: „Най-прекрасното магазинче за шоколад в Париж”. След като ни разходи до брега на най-известното шотландско езеро Лох Нес, този път Колган ни повежда из града на любовта – Париж, за да ни разкаже нова топла и трогателна шоколадова история.

Всеки ден, когато лъчите на изгрева нежно докосват Пон Ньоф и калдъръмените улички на Париж се събуждат за новия ден, Анна Трент вече отдавна е на крак, запретнала ръкави за усърдна работа. Тя прекарва дните си в това неуморно да смесва и да бърка най-финия, мек и топящ се в устата шоколад. Всяко парченце е правено изцяло на ръка и магазинчето е любимото място на всички изискани парижки дами.

Това е сякаш нова вселена в сравнение с предишната ѝ работа в шоколадовата фабрика у дома в Северна Англия. Но когато една случайност променя всичко, Анна се свързва отново със старата си учителка Клер от Франция. Клер ѝ предлага възможност, която ще промени живота ѝ – да се премести в Париж и да работи с бившия си любим, майстора на шоколад Тиери.

Книгата съдържа и няколко смайващо вкусни рецепти за шоколадова торта с криспи, браунита с кафе и шоколадов чипс, орехово-шоколадова плитка и др.

Джени Колган е родом от Шотландия. В различни периоди от живота си е живяла в Лондон, Холандия, САЩ и Франция, докато се установи за постоянно в Единбург със съпруга си, кучето и трите си деца. Автор е на няколко десетки романи и книги за деца. Наскоро на български излезе друга нейна топла история – „Книжарничката на брега”, която ни запозна с трогателната история на Зоуи, сина й Хари и овдовелия Рамзи с неговите три щури деца.

Преводът от английски на „Най-прекрасното магазинче за шоколад в Париж” е на Цветана Генчева. Корицата е на Фиделия Косева.

Следва откъс от романа.

 

Откъс от „Най-прекрасното магазинче за шоколад в Париж”, Джени Колган

Адресът на магазина беше на Рю дьо Шаноанес 63. Оказа се огромна сграда от златист камък, подобна на онази, в която се бях настанила, макар тази да беше поддържана. На две преки разстояние булевардите бяха станали малко по-широки. Има­ше красив площад, който водеше към църква, елегантни мага­зини и кафенета под раирани навеси. Слънцето тъкмо започва­ше да се подава над хоризонта и хората се раздвижваха: малки камиончета отиваха към пазари и ресторанти, пълни с праз лук и цветя, с омари; нагугушени хора се бяха отправили към ме­стата, на които чистеха; шофьори на автобуси се протягаха и прозяваха в топлите кабини на превозните средства. Мълча­ливи велосипедисти проскърцваха покрай мен. На всеки ъгъл имаше пекарна и от прозорците струеше светлина; ароматът на топъл хляб беше опияняващ, но уви, дори те все още не бяха отворили. Чувствах се като дете, притиснало нос към витрина, стомахът ми бе напълно празен; снощи дори не ми достигна енергия да направя вечеря и изядох старите сандвичи в багажа.

След като на два пъти завих в неправилната посока, той не­очаквано се появи пред мен. Видях го веднага, а миг по-късно го подуших. „Льо Шапо Шокола дьо Тиери Жирар“ бе написано на кафявата стена с розови букви. Не беше гръмко, не караше магазинът да изпъква; беше дискретна бележка, че се намира тук, бе почти лесно да го пропуснеш и още по-впечатляващо, че лъхаше на самоувереност. Отвън бе застанал млад мъж, кой­то пушеше цигара. Докато го наблюдавах, друг едър мъж се приближи до него и започна да жестикулира и сякаш в отговор, младият хвърли цигарата в канавката. Не владеех достатъчно добре езика, за да определя дали по-възрастният го кара да се откаже от пушенето, или просто размахва много ръце. Бяха се обърнали и се канеха да влязат, когато пристъпих предпазливо на калдъръма и привлякох вниманието им.

– Ъ-ъ-ъ, bonjour? – започнах. Запитах се кой от двамата е известният Тиери Жирар. Нямаше начин да е младият.

Двамата мъже ме зяпнаха. След това се спогледаха и мла­дият се плесна по челото. Не бе нужно да зная френски, за да разбера какво означаваше това. „Съвсем забравих, че идваш днес.“ Това бе едно и също на всички езици по света.

– J’arrive… d’Angleterre[i] – заекнах.

– Oui, oui, oui, oui – рече младият и ми се стори бесен на себе си. Едрият избълва поток от ругатни, на които младият не обърна никакво внимание. Той имаше непокорна, къдрава, черна, циганска коса, огромен нос и изразително лице и по­глеждаше с копнеж към изхвърлената цигара.

Най-сетне изразителното лице реши нещо.

– ДОБРЕ ДОШЛА… – започна той високо на английски, след това размаха ръце към мен, очевидно нямаше никаква представа как се казвам. Това май се повтаряше непрекъснато.

– Аз съм Ана… Анна Трент – представих се аз.

По-едрият ми се стори възмутен. Имаше тяло на ръгбист, едро, стегнато.

– Анна Трон – повтори ядосано той. – Bonjour, madame.

Обърна се и влетя в магазина. По-младият, изглежда, не видя нищо странно или грубо. Дори се усмихна весело.

– Той не говори много – обясни той. Погледна към шокола­терията. – Днес може и да не каже нищо повече.

– Vous êtes[ii]… Тиери? – попитах предпазливо. При тези думи той се изсмя и разкри много бели зъби.

– Non… non. Je ne suis pas Thierry[iii]. Аз съм Фредерик. МНОГО по-красив. – Той сведе поглед към тротоара. – И така, Анна Трон, да видим дали има какво да вършиш.

– Забравихте ли, че идвам?

– Не, не, не. Да. Да. Май забравих. – Той ме погледна с очарователна усмивка. – Нали разбираш… много неща се случ­ват… много нощи… Не мога да запомня всички прекрасни мо­мичета.

Макар да нямаше още шест и да знаех, че приличам на смъртта, а той бе малко блед и нямаше представа какво правя тук, очевидно се чувстваше длъжен да разговаря с мен. Нито сериозно, нито задълбочено, сякаш просто минаваше. Не бях изкушена, просто впечатлена.

Отвън шоколатерията не беше нищо особено: малка дис­кретна витрина отвеждаше към магазинче с размерите на нечие антре. В момента беше празно, изпъкваше единствено аран­жировката на безупречно чистата витрина. Уличните светли­ни навън хвърляха оранжеви отблясъци през прозорците и аз видях лъскав дървен под и полици зад щанда, пълни с кутии. Навсякъде се носеше аромат; наситен, дълбок аромат на тъмен шоколад, гъст като цигарен дим. Сякаш бе покрил дървото; из­ползван като лак за пода, и цялата сграда бе попила този аро­мат. Запитах се колко ли време ще ми прави впечатление; бе почти опияняващ, дори в празната стая.

Фредерик вече се бе отправил към малка врата на задната стена. Беше летяща врата с полукръгло прозорче, също като в старомодна кухня на ресторант. Постарах се да не позволя да ме удари, когато полетя назад.

– Това е то! – рече Фредерик. – Уили Уонка съществува!

Усмихнах му се, но беше истина, никога не бях виждала толкова странно помещение през живота си. Това изобщо не беше стая. В „Брейдърс“ всичко се правеше в огромни инду­стриални цистерни от неръждаема стомана, нещо, което разо­чароваше всяко дете, което бях срещала. (Или това, или от­казваха да ми повярват.) Тук обаче малката предна стая на магазина се разширяваше и превръщаше в огромен остъклен склад, подобен на огромна оранжерия. Боята се лющеше, всич­ко беше много старо и изглежда, беше построено на мястото на някогашна градина. Беше с дървени рамки, поразклатено, но долових жуженето на йонизатор; пространството беше със съвършено контролирана температура и влажност. Фредерик кимна към огромната индустриална мивка край вратата и аз бързо измих ръце с антибактериален гел.

 

[i] Пристигам от… Англия (фр.) – Б. пр.

[ii] Вие сте (фр.) – Б. пр.

[iii] Не… не. Аз не съм Тиери (фр.) – Б. пр.