"Обещанието" от Луси Даймънд – новият роман на авторката на "Почти перфектна почивка" – вече може да бъде намерен на българския книжен пазар. Топлата, човешка история на Даймънд разказва за значението на семействата, които създаваме, обещанията, които се опитваме да спазим, и тайните, които мислим, че сме оставили в миналото.

Когато Патрик Шепърд умира при неочаквани и внезапни обстоятелства, той оставя след себе си любящо семейство и брат, обхванат от съкрушителна мъка. За Дан Шепърд единственият начин да намери покой след последната вечер, прекарана с Патрик преди смъртта му – вечер, завършила с грандиозен скандал, заради който Патрик тръгва сам по тъмните улици и намира смъртта си – е да поеме делата на брат си и да помогне на семейството му да се справи.

Зоуи и децата ѝ са в безизходица. Животът им не просто е изтръгнат от корен заради внезапната загуба на Патрик, но и финансови неуредици, оставени от него, заплашват съвсем да ги изкарат от баланс. Зоуи не знае как да се справи. Колко точно не ѝ е казвал мъжът ѝ?

Докато отчаяно се опитва да завърже отново връзките и да изгради мост между себе си и съсипаното семейство, Дан започва да разбира, че наследството на брат му не е толкова съвършено, колкото е било привидно. Патрик е имал тайни. Патрик е изричал лъжи.

Когато неочаквано разкрива тайна от миналото на брат си, която ще промени живота на всички негови близки, Дан знае, че рискува да разбие сърцата на семейството му отново. Готов ли е да поеме този риск след цялата вина, която има да изкупи? Но някои тайни не са готови да останат в миналото.

Романът на Луси Даймънд „Обещанието“ съдържа всичко в себе си – мистерия, романс и драма за семейството и куража да протегнеш ръка, дори когато сам скърбиш. Сърдечната и красиво написана история за любовта и скръбта показва силата да продължиш напред. Дори когато изглежда невъзможно.

Прочетете откъс от "Обещанието" от Луси Даймънд, която излиза от издателство "Сиела". >>>

 

Първа глава

Не че Дан умишлено избягваше Зоуи след погребението. И все пак, като зърна нея и Бий в далечния край на пътеката на супермаркета, първата му мисъл беше да свърне встрани и да се скрие. Пот изби между лопатките му. Адреналин бликна на тласъци в кръвта му. Всички инстинкти му диктуваха бързо да се махне оттук, да хукне... но тогава се видя беглец като някой престъпник, сгушен ниско на седалката на колата си, и си даде сметка, че щеше да се почувства още по-голям никаквец от обикновено. Това казваше всичко.

Замота се около канцеларските материали и когато погледът му попадна на Бий, усети сърцето си да се свива. Тя носеше мърляв гащеризон на еднорог и рогът в цветовете на дъгата се беше килнал на качулката; тътреше се подир Зоуи, която буташе пазарска количка. Дали лицето на племенницата му беше набраздено от сълзи? Ами да, тя плачеше. Обикновено Бий бе щастливо момиченце, обитаващо свой собствен вълшебен свят. Дан си я припомни как като духна свещите върху тортата на шестия си рожден ден, си пожела да бъде истински еднорог, когато порасне. Биатрис Роуз Шепърд винаги е била всеобща любимка, татковото съкровище, цялата в трапчинки, пълна с енергия. Не и днес, очевидно.

Хайде, Дан, престани да бъдеш страхливец. Иди ги поздрави поне, нареди си.

Забърза към тях.

– Зоуи... здравей.

Прободе го чувство на срам, като видя колко бледа беше, с какъв отнесен поглед. Зоуи винаги бе изглеждала бликаща от здраве със златистата си коса и розови бузи, но днес бе някак посивяла и с мъртвешкото изражение на човек, минал през най-тежките седмици в живота си.

– Здравей, Бий – измънка Дан, когато Зоуи не отговори веднага.

– Здравей – промълви едва чуто Бий с влажни от сълзи очи. После издаде напред треперещата си долна устничка и тропна с крак, отново изпаднала в свадливо настроение. – Ама защо не, мамо? – попита нацупено.

Зоуи я игнорира и стрелна Дан с недружелюбен поглед.

– Мислех, че си в Южна Америка – каза тя.

– Не заминах – наведе глава Дан. Очевидно. Куфарът му още седеше приготвен в спалнята, тъй като сърце не му даваше да извади спретнато сгънатите ново бельо, тениски и чорапи за дълги преходи пеша, макар да бе успял да си прибере обратно повечето пари от неосъществените полети. Сега цялата програма, обсъдена и планирана с Тиги, му изглеждаше като сън; планините, които бе възнамерявал да изкачи, храмовете, джунглата, плажовете, които искаха да посетят, фиестите и партитата по пълнолуние, очаквани от нея с такова вълнение. Щеше да е голямото приключение на Дан, с което да покаже на света, че в живота му има нещо повече от отчети и изчисления. Типично за него, не беше стигнал дори до летището. Тъй като си бе уредил тримесечен отпуск, седеше само в тъпия си апартамент, като излезе единствено за посещение в следствения съд и в крематориума. Преглътна, дал си сметка за неловкото мълчание между него и снаха му.

– Е, как я карате вие двете?

Глупав, глупав въпрос. Глупав, глупав човек. Как може да я карат? Бяха минали само три седмици от смъртта на Патрик, чувстваха се покрусени и объркани като самия Дан. Че сигурно и повече. За последен път ги беше видял на погребението, от което отнесе със себе си укора в избягващия го поглед на Зоуи (Случи се, след като ти беше с него) и шумната, креслива версия от страна на майка си („Не разбирам как можа да пуснеш Патрик да си тръгне така! Заради някакво глупаво скарване. Ама и ти си един, Даниъл!“). Непрестанно бе повтарял „Съжалявам“ и „Той си тръгна, преди да успея да го спра“, след което се отдаваше на жалки оправдания: „Знаете какъв беше Патрик, абсолютно неуправляем. Бях ядосан!“. Оттам нататък отношението към него беше стиснати устни и укорно поклащани глави, което бе дори по-лошо от изкрещяните обвинения. Да, а сега той е мъртъв, казваше мълчанието на майка му. Мъртъв е и ти си виновен за това.

– Знаеш как е – глухо отвърна Зоуи. – Кретаме някак. Бий, престани веднага – добави, тъй като момиченцето не спираше с мрънкането си.

– Искам го – изхленчи Бий и се опря на рафт със списания. Имаше едно с прикрепен към него подарък – пластмасови криле на фея, които тя попипваше. – Много го искам, мамо! Моооля ти се!

– Не – тросна се Зоуи. – Казах „не“ и край. Махни си ръцете, докато не си намачкала страниците, защото няма да ти го купя. Стига вече!

Бий се отпусна върху количката, сякаш беше простреляна.

– Не е честно – ревна отново тя и по бузите ѝ се затъркаляха сълзи. – Ти си лоша с мен. Мразя те.

Буквално можеше да се чуе как Зоуи скърца със зъби в опита си да се овладее.

– Казах „стига“. – Кокалчетата ѝ бяха побелели върху дръжката на количката, а лицето ѝ се изопна, когато край тях мина възрастна жена и цъкна неодобрително с език. – Спри дотук, иначе много ще се ядосам.

Дан отвори уста. Искаше да каже: Съжалявам. Знам, че вината е изцяло моя. Нека довърша пазаруването вместо теб. Позволи да помогна с нещо. Да купя това списание за Бий, да ги изкупя всичките, няма да възразя.

– Как са момчетата? – попита вместо това.

Бий вече риташе гневно количката и на зацапаната ѝ бяла маратонка при всеки ритник проблясваше розова светлина; сърдит и разбунтуван еднорог със зачервено лице и искрящи очи.

– Добре са – отговори Зоуи, но задавено, от което си пролича, че не са. Естествено, че нямаше как да са добре. – Ще тръгвам – добави тя, като сви рамене. – Трябва да прибера Гейб от тренировка по футбол след... – хвърли поглед към часовника си. – Господи, само след двайсет и пет минути. О, прощавайте – каза на раздразнен мъж, който се опитваше да се провре покрай тях с количката си. – Дръпни се от пътя, Бий.

– Ами добре – отвърна Дан и прочисти гърло, искаше да каже повече, каквото и да е, което би хвърлило мост помежду им... или поне крехка връзка над пропастта. – Ъъ... може би...

Но тя вече се отдалечаваше, като рязко подвикна „Бий!“ над крехкото си рамо, а колелцата на количката изскърцаха в протест, когато сви в съседната алея.

Дан остана да стърчи там, стиснал телената си кошница, и си спомни първия път, когато видя Зоуи. С Патрик бяха в пъб „Овена“, без да знаят, че за тази вечер е предвидена някаква ужасна караоке програма.

– Господи, я да си обираме крушите – изпъшка Патрик, когато прозвучаха началните тактове на „Атомик“ и три жени се строиха в очакване край микрофона. Но като се загледа, физиономията му се промени. – Я виж онази русата – промълви с приковани в нея очи и двамата замълчаха, когато тя положи всички старания да имитира Деби Хари. Беше по-висока и по-слаба от приятелките си, в прилепнали джинси и ботуши, с дълга руса коса, която се вееше около раменете ѝ, щом се раздвижеше, и оживено лице, към което нямаше как да не изпиташ топли чувства.

– Влюбен съм – обяви Патрик, когато песента свърши и се чуха бегли ръкопляскания. После добави: – Ще се оженя за нея. – Стана, отиде до бара и каза: – Позволете да ви почерпя питие, госпожице Хари. Или ще разрешите да ви наричам Деби?

Останалото, както се казва, е история.

Зоуи винаги бе толкова забавна. Родом беше от Южен Уелс – весела, добродушна и красива. Самият Дан тайно я бе харесвал, но с неудоволствие трябваше да признае, че тя и брат му бяха идеалната двойка.

– Патрик Шепърд най-сетне е опитомен – шеговито подхвърляха приятелите им, невярващи и с вдигнати вежди. – Кой би го помислил?

Беше повече от опитомен, срещнал бе своята съвършена половинка.

– Тя ме кара да бъда по-добър – сподели с Дан след няколко бири в началото на връзката си. – Да се старая повече. Да бъда великодушен. Разбираш ли какво имам предвид?

Дан разбираше много добре. Защото самата Зоуи бе добра и великодушна, усмихната и златна; човек, чието внимание те обливаше като светлина и те стопляше със сиянието си. Тя умееше да слуша, помнеше подробности от разговора и ги споменаваше при следваща среща. Получи ли онази поръчка, на която се надяваше? Как е бащата на Ребека? Хубав ли беше филмът, заслужава ли да се гледа?

Веднъж, тъкмо след като Дан се беше разделил с Ребека, Зоуи му направи изненадващо посещение и го завари пиян, небръснат, с дръпнати завеси в четири часа следобед. Той се смути да я види толкова хубава и чиста в разхвърляната си дневна и почти очакваше тя да разтвори завесите и да му излее кафе в гърлото. Вместо това Зоуи отвори бутилка бира, която да сподели с него, настани се свойски на канапето и го подкани:

– Хайде, разкажи ми всичко.

След като говориха, той се почувства малко по-добре, защото поне един човек на света можеше да го разбере.

Но днес... Днес тя изглеждаше ужасно. Сияйното ѝ лице беше помръкнало, всякакъв блясък бе заличен от него, раменете ѝ бяха отпуснати от неописуема умора.

Той ѝ беше причинил това, помисли си. Той ѝ го беше причинил.

Вината му бе толкова чудовищна, че му се наложи да се облегне на рафт с поздравителни картички, защото внезапно изгуби равновесие, сякаш земята се залюля под него. Пусна телената кошница с изтракване на земята и излезе от магазина, пламнал от срам.