Докато Патрик Хедстрьом е в отпуск по бащинство, за да гледа малката Мая, Ерика се залавя да пише поредната си книга и случайно намира сред вещите на покойната си майка нацистки медал. Силно заинтригувана, Ерика тръгва по следите на медала, които я отвеждат при местния историк, специалист по Втората световна война, малко след посещението й брутално убит. Колегите на Патрик – и самият Патрик, зажаднял за истинска работа, започват разследване, в което се преплитат миналото и съвремието, расизмът и стремежът към справедливост. Следва още едно убийство, полицаите се натъкват на загадъчен норвежец, участвал в Съпротивата и впоследствие изчезнал, началникът Мелберг осиновява куче и тръгва на уроци по салса, партньорките Паула и Джоана си раждат дете, сестрата на Ерика Ана най-после намира щастието и също чака дете, самата Ерика започва да изпитва подозрителна слабост към сладките неща. А кое е немското дете?
На 6 април у нас излиза "Немското дете" - още един напрегнат и завладяващ сюжет, подписан от "ледената принцеса" на съвременната шведска литература – Камила Лекберг.
"Немското дете" хвърля светлина върху миналото на главната героиня и ни напомня, че зловещите тайни рано или късно излизат наяве.
Едва навършила 40 години, Камила Лекберг вече е в стихията на своя ювелирен талант. Удивителна е хирургическата прецизност, с която изгражда психологическите профили на персонажите си. През 2008 г. тя получава Голямата национална награда за криминална литература, а през 2010 г. заема шеста позиция в класацията на френското списание "Ливр Ебдо" и британското "Букселър". Произведения като "Ледената принцеса", "Прокоба" и "Каменоделецът" затвърждават богатството на идеите й и я превръщат в един от най-предпочитаните автори на трилъри на територията на Стария континент.
Прочетете откъс от романа>>>
В ТИШИНАТА НА СТАЯТА се чуваше само бръмченето на мухите. Звукът от буйните удари на крилата им. Мъжът на стола не помръдваше. Не бе помръдвал от известно време. В действителност вече не беше човек. Не и ако под човек се разбира някой, който живее, диша и чувства. Сега се бе превърнал в храна. В пиршество за ларви и насекоми.
Мухите обикаляха на гъсти рояци около неподвижната фигура. Понякога кацаха. Челюстите им се движеха. Отново се издигаха. Бръмчаха наоколо. Търсеха си ново място, на което да се спуснат. Опипваха с пипалцата си. Блъскаха се една в друга. Особен интерес проявяваха към раната на главата на мъжа. Металическият мирис на кръвта вече се беше разсеял и вместо него се усещаше друга, сладникава миризма на загнило.
Кръвта се бе съсирила. В началото се е стичала по тила. По гръбначния стълб. Към пода, където накрая се е събрала в локва. В началото е била червена, изпълнена с живи червени кръвни телца. Сега цветът бе станал черен. Локвата вече не беше гъстата течност, която тече във вените на човек, а лепкава черна маса.
Някои от мухите се опитваха да отлетят. Заситени. Задоволени. Бяха снесли яйцата си, здраво работили с челюсти и утолили вътрешния си глад. Сега искаха да си тръгнат и удряха стъклото на прозореца с крилете си. Но напразно се опитваха да се промъкнат през невидимата преграда. Когато се блъскаха в стъклото, издаваха нисък, потракващ звук. Рано или късно се предаваха. После отново ги обземаше глад. И отново се насочваха към този, който някога е бил човек. Този, който сега беше само месо.
Цяло лято Ерика се бе борила с една мисъл, която постоянно занимаваше съзнанието й. Претегляше всички „за“ и „против“, тръгваше нагоре, но не стигаше по-далеч от стълбите към тавана. Оправдаваше се пред себе си, че през последните месеци са се случили много неща. Последствията от сватбата, хаосът в къщата, докато Ана и децата живееха при тях. Но това не беше цялата истина. Тя просто се страхуваше. Страхуваше се от това, което можеше да открие. Страхуваше се, че ако започне да рови, на повърхността ще излязат неща, за които би предпочела да си остане в неведение.
Ерика усещаше, че Патрик е учуден, че иска да я попита защо не желае да прочете бележниците, които бяха намерили на тавана. Но не я попита. А и тя нямаше да може да му отговори. Най-много я ужасяваше това, че може би щеше да се наложи да промени представата си за реалността. Споменът, който пазеше за майка си – що за човек беше и как се отнасяше към нея, – не бе особено добър. Но си беше неин. Добре познат. Представа, създала се през годините като непреклонна истина, към която да се придържа. Може би тази представа ще се потвърди. Може би наистина ще се потвърди. А ако се преобърне? Ако се наложи да възприеме една напълно нова реалност? Нито веднъж досега не бе събрала кураж да се качи по стълбите.
Ерика стъпи на първото стъпало. От дневната долу се чуваше щастливият смях на Мая, когато Патрик си играеше с нея. Още пет стъпала, и е горе.
Прах се разнесе из въздуха, когато отвори капака и изпълзя на пода на тавана. С Патрик мислеха в бъдеще да преустроят таванската стая, може би в кътче за Мая, когато порасне и пожелае уединение. Засега обаче беше просто помещение с широки дървени летви по пода и дъсчен таван. Наполовина пълно с ненужни вещи. Коледна украса, умалели дрехи на Мая, различни кутии с предмети, прекалено неугледни, за да се изложат на показ, но прекалено ценни и скъпи със спомените, които будеха, за да се захвърлят.
Сандъкът стоеше в края на едната къса страна. Беше стар модел от дърво и калай. Според Ерика този вид сандъци се наричаха американски куфари. Отиде направо до него и седна на пода. Чукна с ръка отгоре му. Пое си дълбоко въздух, хвана здраво ключалката и отвори капака. Мирис на гнило я удари в носа и я накара да се намръщи. Зачуди се на какво можеше да се дължи тази характерна, наситена миризма на старо. Най-вероятно е мухъл, помисли си и веднага усети да я засърбява скалпът.
Добре си спомняше как с Патрик намериха сандъка и прегледаха съдържанието му. Как бавно изваждаха вещ след вещ. Рисунки, нейни и на Ана. Дреболии, приготвяни в часовете по труд и техника. Прибрани от майка им Елси, майката, която никога не изглеждаше заинтригувана, когато децата с нетърпение идваха да й покажат нещата, изработени с толкова много старание. Сега Ерика правеше същото. Изваждаше вещ след вещ и ги нареждаше на пода до себе си. Това, което всъщност й трябваше, бе прибрано най-долу в сандъка. Внимателно опипа парчето плат. Малката детска ризка едно време е била бяла, но сега, когато я извади на светлина, видя, че е пожълтяла от годините. Ала това, от което не можа да откъсне очи, бяха кафявите петна. Първо ги бе помислила за ръжда, но после осъзна, че са засъхнала кръв. Имаше нещо сърцераздирателно в контраста между малката ризка и покриващите я петна от кръв. Как се беше озовала тук? На кого принадлежеше? И защо майка й я бе запазила?
