Животът се състои от два абсолютно противоположни дейности – тази на ума и тази на тялото. Двете често биват противопоставяни една на друга, но немският писател с български произход Илия Троянов обръща гръб на типичното пренебрежение към физическата активност, царящо сред образованите среди, посвещавайки четири години от своя живот в опит да обясни света през спорта.

"Моята олимпиада" е невероятната изповед на един аматьор, включил се в 80 олимпийски дисциплини в надпревара не само с истински спортни богове, но и със самия себе си.

Пътят на автора на "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" и "Власт и съпротива" започва от триатлон в западна провинция в Германия, за да премине през Бруклин, Виена, Техеран, Цюрих, Рио де Жанейро, Атина и Токио. От плуването през джудото, спортната борба, плажният волейбол, гимнастиката и маратона – Троянов смело се гмурва в особената субкултура на всеки спорт, доверявайки се без предразсъдъци на треньори от различни националности. А един от тях е и българският гимнастик Йордан Йовчев.

С чувство за хумор и самоирония, писателят надскача собствените си физически граници за да се сблъска с непроменимите закони на човешката природа и да открие, че нито едно друго същество в царството на животните не притежава толкова дарби, колкото притежава човекът.  

"Моята олимпиада" е не само дневникът на едно пътуване към себе си, но и забележителен труд по антропология, кодова книга за дешифриране на човешкото поведение в целия му богат спектър. Пътешествие, в края на което отвъд медалите и рекордите се крие хармонията между тялото и духа. 

 

Прочетете откъс от „Моята олимпиада” от Илия Троянов, която излиза от издателство "Сиела". >>>

 

ВЪВ ВОДАТА

Почитаеми господа! Признавам, аз по­стигнах един световен рекорд, ако Вие ме попитате обаче как съм го постигнал, то аз не бих могъл да Ви дам задоволителен отго­вор. Всъщност аз изобщо не мога да плувам. Открай време исках да се науча, но все не намирах възможност за това. Но как стана така, че тъкмо аз бях изпратен от моята татковина на Олимпиадата? Това е именно въпросът, който ме вълнува.

Франц Кафка, "Великият плувец"

 

Плуване (в басейн)

Водата е най-далечният ни роднина. Тялото ни е почти с плътността на водата, затова и не потъваме. Поне не веднага. Човешкото тяло се състои предимно от вода, при новородените тя е близо осемдесет процента. С годините този дял намалява, ние постепенно изсъхваме, за да се стигне до логичния краен резултат – мумия. При запознанство с нов човек срещу себе си виждате половин хектолитър вода. И въпреки това човешкият организъм не е пригоден за по-дълготраен престой във водата. При плуване той се потапя в чужд елемент. Все пак е изминало доста време, откакто нашите предшественици са изпълзели на сушата.

Тичането представлява ускорение на едно привично дви­жение. При плуването обаче пристъпваме в царството на меч­тите, където нормите на ежедневието нямат валидност. Когато сме във водата, едва ли ще забравим, че сме неин гост и не ни е лесно да развием чувство за този елемент. Плуването е най-трудният начин за сближаване с него.

От друга страна, плуването е направо патологично здра­вословно. Във водата, която е осемстотин пъти по-плътна от въздуха, всяко движение среща силна съпротива и изисква мно­го сила при малък риск за контузии. Заради водоизместимостта (при жените тя е по-голяма, отколкото при мъжете) ставите са по-малко натоварени. Освен това водата притиска кръвоносни­те съдове, сърцето работи на по-силни обороти, за да снабдява всички мускули с кръв. В резултат получаваме по-голям обем на белите дробове и по-здраво сърце.

Въпреки всичко за мен имаше правдиви причини да избяг­вам плуването: миризмата на хлор, която те обгръща като пара, излизаща от преизподнята, както и монотонността на самотни­те дължини в басейна, където плочките на дъното не доставят никакво разнообразие. Затова следвах примамливия призив на водата само ако ме водеше към хоризонта.

Свободен стил

Научих се да плувам, когато бях почти на петдесет. Изку­ството да не потъвам владеех от седмата си година. Като дете можех да плувам бруст до рифа, в интерната изкарвах една миля в басейна, през студентските лета издържах дълго в морето, но това, към което се стремеше слабото ми сърце на плувец – спо­койния, мощен и издръжлив кроул, – си оставаше затворена за мен книга. Докато една ветровита пролетна сутрин не реших да се науча да плувам „като риба“. Така поне гласеше обещанието за една нова техника, носеща леко смахнатото наименование тотално потапяне.

Последователите на ТП (съкращението за тотално пота­пяне) говорят за изобретяването на този стил в плуването като за някакво религиозно прозрение, а откривателят Тери Лафлин за тях е някакъв гуру. Те се прехласват по несравнимото чув­ство за носене през водата, все едно разрязват молекули. Зву­чи като лоша поезия, но и като интересно преживяване. Юлия, една лекарка с лунички и руси коси, която се е отдала на това учение, в началото ми обещава най-далечните звезди. Ще удържи, но не изцяло, на обещанието си.

Най-напред ми нарежда да преплувам няколко дължини в стил кроул, снима ме с камера и ми показва на кадрите, с по­мощта на таблет, какво точно бъркам (почти всичко). Започваме с основните неща: как правилно се лежи във водата? С отпуснати ръце, раменете – издадени леко напред, торсът – по­стегнат, а краката спокойно се поклащат. Главата също трябва да е отпусната и да се носи по повърхността, сякаш е отряза­на (както вече споменах, Юлия е медицинско лице). Повечето плувци държат главата си прекалено високо, което кара хълбо­ците да потънат и така правят невъзможна добрата позиция във водата. През първия ден не научих нищо друго, освен да натискам гръдния си кош надолу. Но докато продължавам да потъвам, не можем да вървим напред.