Все повече усещаме как лятото лека-полека започва да си събира багажа и да си тръгва…

Слънчевите лъчи все още греят, но има нещо различно в тях – по-меки, по-малко интензивни, сякаш те също се подготвят за сбогуване. И няма по-добър начин да се разделим с лятото от поезията на Петя Дубарова – чиито стихове носят в себе си топлината, свободата и меланхолията на изтичащия сезон

„Лятото изтече като пееща вода. Тежко ми е — колко много, много пих от нея.“

Тези думи на Петя Дубарова улавят онова странно усещане на пълнота и празнота, което изпитваме в края на сезона. Пълнотата от изживените мигове, от смеха, който е оглася бреговете, от танците на плажа до зори. 

Празнота, защото знаем, че това време няма да се върне (скоро). Лятото, като пееща вода, преминава през нас – оставя следи, които ще носим в себе си.

 

„Заровило рошава глава в полата ми, лятото плаче. Аз го изпращам до тополата и го целувам за последен път по челото.“

Трудно е да се сбогуваме с нещо, което ни е донесло толкова радост и безгрижие. В тези стихове се крие носталгията, която изпитваме при мисълта за края на лятото. 

Въображението на поетесата ни помага да видим лятото като нещо живо, като приятел, който трябва да изпратим. Тази метафора ни кара да се замислим колко силна е връзката ни с тези летни дни – толкова силна, че сбогуването с тях става почти като сбогуване с близък човек.

 

„След лятото остава само пепел от мрак и прегорели смехове.“

Петя Дубарова успява да обрисува усещането за преходност и мимолетност на времето. Смехът, който е огласявал топлите нощи, сега е само спомен – прегорял, но незабравим. В тази „пепел“ се крият всички наши летни спомени – топлината на слънцето, усещането за солената морска вода по кожата, ароматът на коктейли и уханието на море. Всички тези спомени ще носим със себе си през идващите студени месеци.

„Изсъхналия бански аз прибирам с дъх на сол, на пясък и скали, морето е горчиво като бира, че трябва с него да се разделим.“

 

Снимка: btvnovinite.bg

Тези думи улавят най-сладкото и най-горчивото от раздялата с лятото. Сушим банските си, прибираме мидите и камъчетата, събрани от плажа, и усещаме как солта на морето остава по нас, като знак за отминалото време.

Морето – символ на свободата, приключенията и безкрайността, сега ни изглежда горчиво, защото трябва да го напуснем. Но в тази горчивина има и нещо красиво – обещание, че ще се върнем.

„Довиждане, красиво мое лято, аз вярвам, че ще бъдем с тебе пак.“

Сбогуването с лятото е момент на прелом, но и на надежда. С тези думи Петя Дубарова ни напомня, че лятото винаги ще се завръща – може би не същото, но все пак ново и вълнуващо. Ние бързаме да се потопим обратно в делничното си ежедневие, но в сърцата си носим спомена за топлите дни и обещанието, че пак ще се върнем на морския бряг.

„В дланите ми плаче невидяна есента, моли ме поне веднъж да я прегърна. Но не мога – аз на лятото обрекла се веднъж ще го чакам, ще го помня, ще му бъда вярна.“

И все пак, есента идва, носейки със себе си нови предизвикателства и нови красиви моменти. Но в сърцата ни, лятото ще остане живо – като обещание за топлина, за радост, за свобода. И макар че ще трябва да прегърнем есента, няма как да забравим лятото. Ще го чакаме отново, с трепет и надежда, защото то винаги ще бъде част от нас.

Сбогом, лято. До нови срещи…

Продължи да четеш