Само най-изкусните писатели могат да си позволят да надскочат жанровите ограничения и дори да създават собствени литературни категории. Носителката на Нобеловата награда за литература Олга Токарчук е такава писателка. Критикувана в родната си Полша заради политическите си възгледи, с романа "Карай плуга си през костите на мъртвите" авторката си навлича и обвинения в екотероризъм.
Представяте ли си творба, в която мистерията около едно убийство неусетно се преплита с влечението на главната героиня по астрологията, стъпва върху почитта към природата, за да намери своя концентриран израз в поезията на Уилям Блейк? Е, този смел и доказано успешен писателски експеримент очаква читателите в новото издание на "Карай плуга си през костите на мъртвите".
"В тази книга малко рисковано подреждам изключените от живота хора, които нямат пари, които ги няма реално в този свят, в една редица с животните, които също са безгласни и не могат да се борят за своите права. Така книгата се превърна в метафора за обществото в преход, наистина в нея има много места, които възхваляват гнева", казва самата Токарчук по време на визитата си в България през 2014 г.
"Карай плуга си през костите на мъртвите" ни пренася в граничното полско селце Плосковиж, където главната героиня Янина Душейко се е отдала на доброволно отшелничество. Идиличното спокойствие на мястото е нарушено от едно убийство, последвано от още едно, и от още едно. Обстоятелствата изглеждат подозрителни и макар госпожа Душейко - бивша учителка, любител астролог и застъпник за правата на животните - да не се вписва в традиционния образ на следовател, се превръща точно в това.
Разследването на убийствата обаче е само върхът на айсберга, умело използван от Токарчук за предаването на философските внушения, характерни за цялото ѝ творчество.
Почитта към всички живи същества и неразрушимата връзка с природата, насилието, с което свикваме, разпадът на ценностите и фалшивият морал - това са истинските жалони на иначе увлекателното като класическо кириминале повествование.
"Отвъд всички теми, отвъд екокриминалното, вие ще чуете гласа на Олга. В тази книга животните са изписани с главна буква и това не е случайно, това е книга, която споделя едно твърдение на Дарвин, че животните са наши по-стари братя по болка", казва българският писател Георги Господинов.
Всяка глава започва със стихове от поета Уилям Блейк, преведени от Спас Николов (повечето от стиховете вътре в главите са в превод на Владимир Левчев). Eпиграфите добавят щипка мистицизъм към повествованието и подготвят за навлизане в дълбочина. Постепенно се оказваме оплетени в мрежата на болезнени, важни теми, които сме свикнали да избягваме в забързаното ежедневие. Кой определя степента на значимост на живите същества? Редно ли е да си затваряме очите за жестокостта, облечена в хилядолетни навици? Какви са параметрите на справедливостта, очертани от собствения ни морален кодекс?
"Наблюдателното око на Токарчук преобръща всичко така, както книгите ѝ пренареждат конвенционалните форми… Подобно на героите си, авторката не спира да се движи, да наблюдава зорко и да прави обобщения, нерядко гениални", пише списание "Ню Йоркър".
Олга Токарчук е родена на 29 януари 1962 г. в Сулехов, Полша в семейство на учители. През 1985 г. завършва психология във Варшавския университет и известно време работи като терапевт в психиатрична клиника. Автор е на 17 книги. На български са преведени „Изгубената душа", „Бегуни" (с две издания), "Правек и други времена", „Дом дневен, дом нощен", „Последни истории", сборникът разкази „Музика от много барабани" и "Карай плуга си през костите на мъртвите", чието второ издание излиза сега.
Токарчук е едно от най-важните имена в съвременната полска и световна литература. Популярността ѝ е феноменална, а читателите ѝ я уважават най-вече заради добрия вкус, енциклопедичните познания, литературния ѝ и разказвачески талант, и – не на последно място - заради философската дълбочина на творбите ѝ.
Романът е екранизиран от полската режисьорка Агниешка Холанд. Филмът е със заглавие "Следи" (Pokot). През 2019 г. "Карай плуга си през костите на мъртвите" е финалист за наградата Man Booker International.
Силвия Борисова е завършила СУ „Св. Климент Охридски" и курсовете по полски език към Полския институт. Дебютира като преводач през 1978 г. и до момента има над 40 преведени книги. Била е кореспондент на bТV във Варшава. Сред превежданите от нея автори са Болеслав Прус, Ярослав Ивашкевич, Славомир Мрожек, Адам Загаевски, Юзеф Тишнер, Чеслав Милош, Анджей Вайда, Йежи Пилх, Павел Хюле и др. Превела е няколко книги на Олга Токарчук, като настоящото издание на „Карай плуга си през костите на мъртвите" е второ и преработено. Носителка на две награди на Съюза на преводачите, на високата държавна награда на Полша „Златен кръст" за изключителни заслуги към полската култура и литература, както и на награда на полския Съюз на авторите ZAiKS за изключителни постижения в превода на полска литература.
Прочетете откъс от романа "Карай плуга си през костите на мъртвите" от Олга Токарчук, който излиза в обновения превод на Силвия Борисова от издателство ICU. >>>
А СЕГА ВНИМАВАЙТЕ!
Веднъж смирен, по страшен път
пак справедливият върви
през долината на смъртта.*
* Уилям Блейк, из Обручението на Рая и Ада. Превод от английски: Владимир Левчев. Б. пр.
Вече съм на такава възраст и отгоре на това в такова състояние, че преди да си легна, трябва хубаво да си измия краката, в случай че през Нощта се наложи да идват да ме вземат с линейка.
Ако нея вечер бях проверила в Ефемеридите какво става на небето, изобщо нямаше да си лягам. Аз обаче заспах много дълбоко – помогнах си с чай от хмел и притурих два валериана. Затова, когато посред Нощ ме събуди тропане по вратата – рязко, настойчиво и поради това зловещо – едва дойдох на себе си. Скочих и застанах до леглото, стреснатото ми тяло трепереше сънливо и не можеше да прекрачи от невинността на съня в реалността. Прилоша ми и се олюлях, аха да припадна. Напоследък това, уви, ми се случва и е свързано с моите Болежки. Трябваше да седна и да си кажа няколко пъти: вкъщи съм, Нощ е, някой тропа на вратата – и едва тогава успях да овладея нервите си.
Докато си търсех пантофите в тъмното, чух, че този, който тропа и иска да влезе, вече обикаля къщата и нещо си мърмори. Долу при електромера държа флакон с газ, даде ми го Дионизи заради бракониерите, та се сетих за него. Успях в тъмнотията да напипам познатата форма на спрея и въоръжена така, запалих външната лампа. Гледах верандата през страничното прозорче. Снегът заскърца и в полезрението ми се появи съседът, когото наричам Матога. Придържаше полите на стария си кожух, с който понякога го виждах да върши нещо край къщата си. Отдолу стърчаха краката му, в раирана пижама и с тежки туристически обуща.
– Отвори! – рече той.
Хвърли откровено изумен поглед на ленената ми нощница (спя с това, което лятоска Професорското семейство искаше да изхвърли и което ми припомня старата мода и годините на моята младост – по този начин обединявам Полезното със Сантименталното) и безпардонно се намъкна вътре.
– Облечи се, ако обичаш. Големия крак е мъртъв.
Онемях от изненада, безмълвно нахлузих ботушите и облякох първото попаднало ми поларено яке от закачалката. Навън снегът в светлината от лампата на верандата падаше бавно и сънливо от небесния душ. Матога стоеше до мене мълчаливо – висок, слаб и кокалест като надраскана с няколко щрихи фигура. При всяко мръдване от него се сипеше сняг като пудра захар от мекѝчка.
– Как така е мъртъв? – попитах най-сетне с пресъхнало гърло, докато отварях външната врата, но Матога не отговори.
Той си беше такъв, не говореше много. Сигурно е с Меркурий в ням знак, мисля, че в Козирог или в съвпад, в квадрат или дори в опозиция към Сатурн. Може да е и ретрограден Меркурий, той дава потайност.
Излязохме от нас и веднага ни обгърна добре познатият мразовит влажен въздух, който всяка зима ни припомня, че светът не е създаден за Човека, и поне половин година ни демонстрира враждебност. Мразът брутално ни захапа за бузите, от устите ни бухнаха облаци бяла пара. Лампата на верандата угасна автоматично и ние тръгнахме по скърцащия под нозете ни сняг в пълен мрак, без да се брои фенерчето на Матога, което буквално пробиваше в тъмата светло подскачащо кръгче пред него. Аз газех в Мрака подире му.
– Ти нямаш ли фенерче? – попита той.
Имах, разбира се, но къде беше то, бих могла да видя чак на заранта, на дневна светлина. С фенерчетата винаги така става – виждат се само през деня.
Къщата на Големия крак беше малко встрани, по-висока от останалите. Една от трите населени през цялата година. Само той, Матога и аз живеехме тука без страх от зимата; останалите жители грижливо затваряха къщите си още през октомври: спираха водата и се връщаха в градовете.
Сега свърнахме от поизринатия път, който пресича нашето селище и се разделя на пътечки към всяка къща. Към Големия крак също имаше пътечка в дълбокия сняг, но толкова тясна, че се наложи да вървим един зад друг и непрестанно да пазим равновесие.
– Картината няма да ти хареса – предупреди ме Матога, като се обърна към мен и за миг ме заслепи.
Нищо друго не очаквах. Той помълча, после каза сякаш за оправдание:
– Притесних се, че в кухнята свети и кучката му се скъсва да лае много отчаяно. Нищо ли не си чула?
Не, не бях чула. Бях спала, омаяна от хмела и валериана.
– Тя къде е сега?
– Прибрах я у нас, нахраних я и май се успокои.
Пак мълчание.
– Той винаги си лягаше рано и загасваше лампите, пестеше, а пък сега – свети и свети. Светла пътека в снега. Видях я от прозореца на спалнята. И отидох, мислех да не се е напил или нещо да не прави с това куче, толкова страшно виеше.
Подминахме полусрутената плевня и след малко фенерчето на Матога открои от мрака два чифта светещи очи, зеленикави, като неонови.
– Виж, Сърни – прошепнах възбудена и го дръпнах за ръкава на кожуха. – Колко близо са слезли, не ги ли е страх?
Сърните бяха почти до коремите в снега. Гледаха ни спокойно, сякаш ги бяхме заварили по време на някакъв техен си ритуал, чийто смисъл е непонятен за нас. Беше тъмно, така че не можех да позная дали са онези Госпожици, които есенес бяха дошли от Чехия, или са нови някакви. И защо само две, собствено? Онези бяха най-малко четири.
– Прибирайте се – казах им и размахах ръце. Те трепнаха, но не мръднаха от местата си. Изпратиха ни със спокойни погледи чак досами входа. Потръпнах.
