Златното руно, тайнствения Ръкопис на Войнич и Рудниците на цар Соломон? Мит или реалност са те? Кои са атлантите и каква е връзката им с днешните български земи? Коя е свещената Траке, дала името на тракийската цивилизация? Какви загадки крие местността Бастет и какво са търсели на това място тайните служби на няколко държави.

Този вълнуващ роман е базиран на задълбочено историческо проучване на автора в земите на Странджа планина както в българската, така и в турската ѝ част. С помощта на древни истории, митове и легенди, впечатляващи археологически артефакти, нови шокиращи открития и интересно пресъздаване на фолклорното наследство Людмила Филипова разказва историята на една от най-мистичните планини в света. Разкрива и връзката ѝ с българските традиции, тракийското наследство и култура и с уникалните гени, които носим всички ние.

За буквите и хората в новия роман на Людмила Филипова

Документалното майсторски се преплита с фикцията в този роман и авторът ни прави свидетели на приключения и загадъчни обрати и на раждането на една красива любовна история. Аяна и Елия са млади и с чисти души. 

И докато се опознават, влюбват се един в друг и се опитват да спасят бъдещето на рода си, те ни пренасят в тайнствения свят на нестинарите и на орфическите мистерии, разкриват ни красотата на самодивските обреди и силата на природата, в която са вярвали траките. Откриват в планината и изчезнал древен град, чиито жители още пазят тайна, която може да промени света.

Людмила Филипова: Усмихва ме синът ми

В романа се преплитат история, археология, фолклор, природни науки, за да ни покажат онова, което са дали на света българските земи, и това, което ние можем да оставим на тези след нас.

Людмила Филипова завършва магистратура по астрономия към Физическия факултет на Софийския университет през 2019 г. Преди това става бакалавър по икономика и управление на индустрията в УНСС и магистър по мениджмънт в Сити юнивърсити, САЩ. През 2009 г. завършва програма по творческо писане в Оксфорд. Участник е в българската антарктическа експедиция през 2015, 2016 и 2018 г. 

Печатна-та грешка на Людмила Филипова

Автор е на книгите "Анатомия на илюзиите" (2006), "Червено злато" (2007), "Стъклени съдби" (2008), "Мастиленият лабиринт" (2009), "Антихтонът на Данте" (2010), "Аномалия" (2011), "Печатна грешка" (2012), "Където се раждат ангелите" (2013), "Войната на буквите" (2014), документалната книга "Пътуване до Края на света" (2015), "Смисълът" (2017) и "Контактът" (2019), някои от които са преведени и издадени в Америка, Русия, Сърбия, Гърция, Румъния, Кипър и Турция. По три от романите се разработват международни филмови продукции. National Geographic засне и излъчи документален филм с участието на Людмила Филипова по романа ѝ "Мастиленият лабиринт". През 2011 г. е наградена с отличието Жена на годината. Книгите ѝ са преиздавани многократно в големи тиражи. Член е на APECS и на БАИ. Има номинации в престижни международни литературни конкурси.  

Прочетете избран откъс от "Където се ражда слънцето" от Людмила Филипова, която излиза от издателство "Ентусиаст". >>>

 

1 

Странджа планина, местността Бастет 

Въздухът тежеше. Елия и Аяна започнаха да се изкачват нагоре през подземните тунели. Аяна вече едва дишаше. Залитна след поредното замайване. Не ѝ достигаше въздух. Древните тунели бяха тесни и дълбоки и в тях трудно проникваше кислород. Освен това почвата тук бе богата на манган, както и на радиация с неясен произход. Елия се обърна и видя младата жена, подпряна на издадена скала. Върна се, за да ѝ помогне. Прегърна я през кръста и двамата продължиха да катерят. Трябваше да побързат, защото имаше опасност да се задушат. Някога древните обитатели на подземията ги бяха прокопали и бяха изградили гъста мрежа от тях, за да служат за проветряване и за да влиза чист въздух до всяко място, но повечето им изходи отдавна бяха затрупани по различни причини. Днес до дълбините им не достигаше почти никакъв кислород. 

Аяна мислеше единствено за видяното в подземната ниша. Бе очаквала всичко друго, но не и това, което бяха открили. Докосна гърдите си, за да се убеди, че амулетът все още е там. Колко ли хиляди години бе лежал долу и бе чакал да бъде открит? Елия носеше тайнствения ръкопис и странното кожено руно в раницата си. Бяха открили и тях в подземната камера. За същите им бе говорила възрастната жена от тайнствената Иванова пещера. Трябваше да се подготвят и да изпълнят найсетне ритуала, както бе описан в древния пергамент. Колкото по-нагоре стигаха, толкова по-свеж ставаше въздухът и изпълваше дробовете им с кислород. 

– Още малко, Аяна. Още мъничко остана – окуражаваше я Елия. 

– Силно е... – прошепна младата жена. – Кое?
– Не го ли чуваш? – промълви тя.
– Да чувам кое? За какво говориш? 

– Тътена на земята. Като биещо сърце е. 

Елия я погледна тревожно. Реши, че Аяна е започнала да халюцинира от липсата на достатъчно кислород. Когато стигнаха до подземното езеро, от което бяха дошли, той ѝ помогна отново да преплуват наводнения подземен участък. После поеха по поредния тесен тунел нагоре. Когато най-сетне видяха светлината, идеща от изхода на пещерата, двамата се обнадеждиха – трудностите бяха приключили. Въжето, което бяха оставили при слизането, им помогна да изкачат последния скален участък. Когато излязоха, Аяна се строполи на колене върху влажната шума и си пое дълбоко дъх. Решиха, че вече всичко е свършило. 

Но в този момент изневиделица от гората се чу силен лай на кучета. След минути ги наобиколиха някакви хора. Черни маски скриваха целите им лица. Носеха еднакви камуфлажни униформи. Бяха въоръжени. Единият от мъжете извика: 

– Не мърдайте. Горе ръцете. Арестувани сте! 

– Почакайте... Трябва да има грешка – опита се да възрази Елия. 

– Какво търсите тук? Обектът е охраняван от военни сили – заяви друг от мъжете и пристъпи към младия мъж. Зареденото му оръжие бе обърнато към него. 

Двамата с Аяна изпълниха всичко, което униформените им наредиха. Разпитаха ги къде точно са били и какво са търсели в местността. Един от военните взе раницата от Елия, после им сложиха белезници и ги качиха в брониран джип. Когато той потегли, двама от въоръжените мъже влязоха в тунела, откъдето бяха дошли арестуваните. Проходът все още бе отворен и те стигнаха до древната каменна камера. Но онова, на което се натъкнаха, надмина всичките им очаквания. 

** * 

– Не можем просто да ги задържим, знаеш – прошепна един от униформените. 

– Залогът е твърде голям – нямаме право на избор! – отвърна безцеремонно следовател Светлана Георгиева. 

Двамата се качиха във втория брониран джип и колите поеха към най-близкото районно полицейско управление в град Малко Търново. 

 

2 

Странджа планина, 10 месеца по-рано 

Гайди огласяха обагрените с летни цветя странджански хълмове. Макове цъфтяха като алени сърца в тревата. Щурци свиреха полските си песни с изгрева. Слънчевите лъчи се къпеха в росните капки из поляните. В мъглявината се издигаше пъстра дъга. Дърветата се поклащаха и танцуваха в ритъма на вятъра. Женски гласове акомпанираха на птичите песни. Бистрите ручеи ромоляха след обилните летни дъждове. 

Но на един хълм гайди не свиреха. Момите мълчаливо танцуваха около огън, сплели ръце в хоро. Шаман в кожени дрехи хвърляше билки в огъня, докато пламъците не станаха зеленикави. Девойка в бяла премяна излезе напред. Другите момичета затанцуваха около нея, положиха венец на златните ѝ коси и прошепнаха името ѝ – Яна. Край тях проблясваха искри от жарава, угасващи във въздуха. Танцьорите извършваха онова, на което бяха учени от деца. Тук не идваха чужди хора. Мястото бе скрито от скали и гора. Носеше името Ургури – кръстено на най-древните пазители на местните традиции както у нас, така и по света. А хората, живеещи в него от години, не го напускаха, за да не събудят злите духове. 

Денят бе 24 юни – най-дългият в годината. Наричаха го Еньовден, или още Яновден. Вярваше се, че тогава Слънцето опложда Земята. Орфеевите последователи го отбелязваха от хилядолетия по тези земи. Местните лечители бяха станали още преди съмване, за да берат билки, с които щяха да изцеряват хората през следващите месеци. Твърдеше се, че в този момент от годината растенията са най-лековити. Към небето се издигаха десетки ръце и гласове пееха в хор молитвена песен. 

Изведнъж някой извика. Гласовете притихнаха, хорото замря. Женски глас крещеше истерично. После се чу стрелба. И гласът замлъкна. 

Момичето изскочи от завивките си и погледна през малък приземен прозорец. Вън хората тичаха хаотично. Някои падаха и замлъкваха с агонизиращи лица. Момичето се сниши и се скри в близкия килер. Чуха се още изстрели. И още викове – ужасени, болезнени, предсмъртни. Младата жена се скри зад долап и зарови лице между коленете си. Виковете не спираха. Тя познаваше някои гласове. Затишие. Вдигна бавно глава и опита да се успокои. Бяха я учили как да не се дава на паниката. Поемаше дълбоко въздух. Взе кичур коса и опита да брои косъмчетата му на слабата светлина. Паниката отминава, когато се концентрираме над детайлите и вдишваме дълбоко, каза си тя. И започна да брои. 154 косъма. 

Чу удар. Изглежда идеше от входната врата. Тишина. После проехтя изстрел и долетя болезненият вик на баща ѝ. Боричкане. Баба ѝ извика: „Аяна, никога не пей!“ И отново се чу изстрел. После пак тишина. Днес и на нея трябваше да ѝ сложат венец, но баба ѝ я помоли да стои в стаята си. Сънувала била, че идат злите духове. 

Аяна се криеше в килера, прегърнала коленете си и заровила лице в тях. Отвън се чуваше шумолене, бутане, блъскане, падане на предмети. А после стъпки, които приближаваха. Някой пробва да отвори вратата. Беше заключена. Опита пак. Стреля към ключалката и вратата зейна. В малкото помещение нахлуха двама мъже, облечени в черни наметала. Когато видяха момичето, насочиха дулата на оръжията си към нея. 

– Изправи се! – заповяда строго единият. 

Момичето се подчини. Слабо, бледо, облечено в евтин анцуг. По бузите му се стичаха сълзи. 

– Какво се случва? – попита то треперейки. – Какво съм сторила? 

Единият от мъжете, явно с по-висок ранг, даде знак на другия. Той отиде до момичето и върза ръцете ѝ. 

– Какво съм сторила? Какво искате от мен? – извика тя и започна да се дърпа. Мъжете опитаха да я усмирят, но младата жена не спираше да се гърчи и да крещи. 

Единият похитител отвори кутия със спринцовка и я заби в ръката ѝ, докато другият я държеше. Тя го погледна със сияйните си сини очи. Зениците ѝ заблестяха в сълзи. Дланта ѝ стисна неговата, а после се отпусна. Клепачите покриха очите ѝ. И мракът превзе ума ѝ. 

3 

Музеят „Боде“, Берлин, 10 месеца по-късно 

Малко след полунощ мъжът използва паролите за интернет достъп до компютърната система за сигурност на музея. Успя да проникне в нея и изключи камерите в сградата. После ги настрои да излъчват заснетото от предходните часове. Камерите продължаваха да регистрират единствено мрачното спокойствие сред артефактите в нощта. Изглежда неизвестният интернет похитител бе проучил и охраната и си беше избрал дежурството на едър самотен мъж на средна възраст, който обичаше да разглежда профили на млади момичета в социалните мрежи. Хакерът го бе примамил да кликне от служебен компютър на фалшив профил на русокоса красавица и така бе влязъл в системата за сигурност на музея и бе стигнал до кодовете за достъп до камерите. 

После постави на лицето си маска и инфрачервен визьор. Посегна към радиостанцията си и забеляза, че ръката му трепери. Разтръска я и си наложи да се успокои. Включи апарата и сигнализира на някого, че обектът е чист. 

Други трима маскирани мъже заредиха оръжията си и излязоха от прикритието си. От два дни се криеха в помещение на стар бункер, останал от Втората световна война. Той бе един от трите, използвани в града по времето на войната, и се намираше точно под сградата на „Боде“. Бункерът бе известен с това, че бе съхранявал немалко безценни съкровища, събирани някога от Хитлер от цял свят. Същата съдба имало и нацисткото скривалище, построено под Берлинския зоопарк. Повечето безценни артефакти никога не бяха открити след нападението над града. А онези, които все пак бяха намерени, не бяха излагани в музеи поради спорния им статут. 

Мъжете вдигнаха металния похлупак на шахтата, която свързваше бункера със старо хранилище, все още част от музея. Беше пълно с паяжини и прах, но това не спря мъжете да се проврат през тесния отвор. А оттам лесно проникнаха в основната сграда и влязоха в музея. Хвърлиха димни бомбички, в случай че наблизо минаваше нощният патрул на музея, и се насочиха към място, което бяха проучили предварително. Знаеха къде точно се намира, какво търсят, но не и дали със сигурност ще го открият. Поставиха микровзривове на металната врата на помещението и влязоха в него. 

Вътре имаше множество старинни предмети – разхвърляни и прашасали. Някои бяха зад витрини, други бяха поставени, където е имало място. Едни бяха с описание, други без. Имаше и все още неразопаковани дървени сандъци. Мъжете се заоглеждаха и започнаха внимателно да проверяват вещите. Онези, които им трябваха, опаковаха и слагаха в чували. 

– Това ли е картата? – попита един от тримата, като им показа стар пергамент. 

На нея бе обозначен някакъв обект в България. Личеше, че е стара, на места протрита. Дойде третият маскиран, разгледа я и потвърди: 

– Да, това са Рудниците на цар Соломон. Това е. Намерихте ли останалото? 

Мъжете потвърдиха с кимане и ловко отвориха витрините. Опаковаха и прибраха и останалото. После метални въжета се спуснаха от тавана. Задействаха се автоматични механизми и издигнаха маскираните, които напуснаха сградата през вентилационната система. 

 

 

Продължи да четеш