Третата книга на Юлияна Дончева – "Пътят", ще излезе на 12 юни в книжарниците у нас. След изданията, посветени на пълноценния и здравословен начин на живот – "Код "червено": Моята истина за храната" и "Код "червено": Ботокс в ума", това е нейният дебютен художествен роман.

„Код червено: Моята истина за храната“ - как Юлияна Дончева свали повече от 50 кг

Историята е вдъхновена от идеята за промяната, съпътстваща всяко едно изпитание, което срещаме в живота си. Премеждията, с които е осеян пътят на героите, задават емоционалната им трансформация. Всеки един от тях изминава най-дългия преход в България – от връх Ком до нос Емине, считан за българския вариант на известния "Камино де Сантяго", в името на някаква лична мисия. 

Пътят, преминаващ по билото на Стара планина е много впечатляващ, но и изпълнен с постоянни инциденти и предизвикателства, които провокират естествените реакции на героите. Това показва колко различни и контрастни са участниците в това премеждие. Всеки един от тях е поставен пред различни предизвикателства, изходът от които носи послание за това колко е важно да преосмислим допуснатите грешки, да търсим промяната и да осъзнаем свободата, която имаме. А свободата е в това сами да изберем какъв да бъде пътят ни – "равен и еднообразен, лъкатушещ в неизвестното или полет над всички", както споделя авторът.

Юлияна Дончева: Красотата не е вълнуваща, ако замразим лицето си с ботокс

"Пътят" ще ни срещне с главната героиня Виктория, която е мениджър в крупен строителен холдинг, управляван от  могъщия предприемач Калоян Хичев. В историята се преплитат съдбите на останалите членове на семейство Хичеви, както и на Стийв Видев – световноизвестен парапланерист с български корени, наследник на апетитни парцели в България. Не по-малко интересни и характерни  са  другите участниците, които тръгват по пътя Ком-Емине. Поведението на всеки един от тях променя съдбата на другите, което поставя на проверка характера и съвестта. Личните емоции по пътя се подсилват от живописните картини, които разкрива Балканът.

Юлияна Дончева: Ако и миг не можеш да си без мъжа до теб, това е любов!

Идеята за написването на роман е проект, по който Юлияна Дончева работи в продължение на няколко години, споделяйки, че в началото са ѝ липсвали интересна история и смелост, с която да започне.

"В момент, в който всички бяхме принудени да останем по домовете си заради пандемията, аз усетих, че имам нужда да се откъсна от действителността. Имах нужда да предприема едно дълго духовно пътуване, което да ме спаси от огромното изпитание, пред което се изправи човечеството. "Пътят" се превърна в моето спасение – заживях в един свят, който сама изграждах, който пренасяше мислите и емоциите ми на места, които в този момент бяха физически недостъпни не само за мен", споделя Дончева.

Юлияна Дончева за смелостта да се разведеш на 44 и да родиш на 49

На въпроса кое е чувството, което се стреми да остави у бъдещите читатели, Юлияна отговаря:

"Ако читателите затворят книгата с усещането, че искат да направят някоя промяна в живота си, за която до сега не им е стигала смелост, смятам че съм изпълнила задачата си. В чисто прагматичен смисъл бих искала повече хора да се запалят от красотата на Балкана и да поемат по пътеките му. Винаги съм се дразнела от подценяването на онова, което имаме в България. Толкова много се изписа за пътя на Камино и толкова малко се знае за нашия, български преход през планината от връх Ком до нос Емине. Той не е по-малко духовен и изпълнен с изпитания за физиката и душата ни. Надявам се повече хора да го открият и да го изминат."

Юлияна Дончева е телевизионен журналист, политик и бизнесдама. Завършила природонаучната гимназия в родния си град Шумен, а след това УАСГ в София, Юлияна е била дългогодишен водещ в италианската телевизия Rai 2, както и в Българската национална телевизия. През 2001 г. става член на 39-ото Народно събрание като депутат от парламентарната група на НДСВ, а по-късно и заместник-председател на парламентарната група "Новото време". След като излиза от политиката, се отдава на бизнес кариера. Майка на двама синове, от години Юлияна се интересува от здравословния начин на живот и хранене, за които пише в първите си книги. "Пътят" е нейният дебютен художествен роман.

Прочете ексклузивен откъс от "Пътят", любезно предоставен на Ladyzone.bg от издателство "Егмонт". Книгата излиза на 12 юни, а официалната премиера ще се състои на 10 юни. >>>

 

27.

Гара Лакатник

– Обещах, че ще ви настаня в най-хубавото място за спане в района. Ето това е! – доволно съобщи Начката, когато най-после стигнаха до красива селска къща с висока каменна ограда и прекрасна цъфнала градина. Макар и трудно, беше успял да осигури пренощуване в едно истинско райско местенце – чисто, приветливо и с уникална гледка към Лакатнишките скали.

Последните 5-6 километра, точно преди гара Лакатник, бяха най-критични от днешния преход. Почти 10-часовият поход в планината беше подложил на изпитание силите на всички, дори и на по-здравите момчета. Като истински водач, Иван Начев се опитваше всячески да разведрява хората си, като им разказваше разни истории, свързани с пътя, по който вървяха, но виждаше, че настроението става все по-унило. Вече разпознаваше признаците, по които съдеше за изчерпването на силите им – не говореха, забавяха темпото и гледаха само в земята.

Само Начката нямаше умора. Той продължаваше да  изглежда все така свеж и енергичен въпреки немалкото си години и водеше хората си уверено по трудните планински пътеки. Никога не ползваше щеки, без които другите не можеха дори един баир да качат. А днес направо изуми всички, когато го видяха да ходи бос по билото на планината. После при слизането към гората сложи някакви маратонки, но те бяха съвсем обикновени – разкривени и поизтрити от многото преходи. Не можеха въобще да се сравняват със сериозните планинарски обувки, с които се бяха оборудвали другите.

– Настанете се и си починете. След час ви чакам за вечеря долу в ресторантчето. Хубаво ще си хапнете, обещавам ви – загрижено нареждаше Начката. Виждаше, че хората му са изтощени, и се опитваше да ги ободрява.

Едва влязла в стаята, Виктория сложи телефона си на зарядното и без да изчака, започна да рови в него. Нямаше търпение да провери какви съобщения беше получила. Цял ден остана без връзка, защото не успя да зареди телефона си в хижа „Петрохан“. Вероятно имаше някакъв проблем с контакта в стаята, но разбра това точно преди тръгване, когато видя тъмния екран на дисплея.  

Нямаше никакви други съобщения освен тези от Стийв. Пишеше ѝ, че е звънял, но телефонът ѝ бил изключен. Във второто съобщение обясняваше, че ще дойде в България за няколко дни. Не успя да го прочете до края, защото екранът отново угасна.

– Още ли си на телефона? – попита Елица, която точно излизаше от банята след дълъг съживителен душ. – Получи ли нещо интересно?

– Стийв ми е писал, че ще идва в България. Но не разбрах кога, защото батерията ми не е заредена. Сега трябва да почакам малко, за да прочета.

Виктория се опита да обере емоцията от гласа си и да съобщи новината на Ели, все едно си говорят за времето. Но лекото трепване на ръцете ѝ и червенината, която изби по лицето ѝ, издаваха вътрешното ѝ вълнение. Седеше до телефона, сякаш можеше да се зареди за секунди, и чакаше екранът му да светне отново.

– Чудех се защо още не си се оправила за вечеря, но вече ми е ясно. Пак вълнения заради летеца – засмя се Елица и погледна приятелката си въпросително.

– Да, вълнувам се. Ако дойде, има шанс да сключим сделката.

– Каква сделка бе, момиче? – малко ядосано я прекъсна Елица. – Ще прекоси половината свят, за да дойде за някакви ниви! Ти на толкова наивна ли се правиш? Или наистина си?

– А защо тогава идва?

– Добре, щом искаш да го чуеш от друг: Стийв идва специално за теб, ако това още не ти е ясно – вече по-спокойно каза Елица. – Така е. Направила си силно впечатление на момчето, щом веднага намери начин да долети... със самолет засега.

Виктория наведе глава, за да прикрие усмивката, която се появи на лицето ѝ. Не вярваше, че Стийв идва заради нея в България, но ѝ беше приятно да  чуе от Ели това заключение.

– Но искам още нещо да ти кажа точно сега – продължи Елица със сериозен глас. Направи кратка пауза и почти тържествено, все едно ще ѝ връчва награда,  каза:

– Ти днес успя да впечатлиш и мен. Винаги съм смятала, че не можеш да се бориш докрай, че имаш постоянна нужда някой да те закриля. След този преход, който изтощи всички ни, ти не се оплака нито веднъж!  Видях, че можеш да си много силна, когато поискаш!

Елица замълча, за да помисли как още би могла да мотивира приятелката си.

– Да не говорим, че мина целия този път с безобразно наранени крака, което си е геройство – завърши Елица с глас, който за първи път не звучеше покровителствено.

Виктория понечи да отговори, но телефонът ѝ просветна и отново се включи. Тя веднага отвори съобщенията и видя, че от Стийв е пристигнало още едно. В него ѝ пишеше, че вече е резервирал полет от Лондон до София, а също и датата, на която ще пристигне.

– Когато кацне в София, ние още ще сме на похода – замислено пресмяташе Виктория дните. – Стийв ще дойде един ден, преди да стигнем нос Емине. Но трябва отново да видя програмата и тогава ще му пиша... или ще му звънна.

– Няма ли да вечеряме, или ще си четем съобщенията? – Елица беше много гладна и нямаше търпение да отидат в механата при другите.

– Добре, да отиваме в ресторанта! – съгласи се Виктория и остави телефона си да се дозарежда.

Когато слязоха, мъжете вече бяха насядали около голяма дървена маса, отрупана с домашно приготвена храна. Свежите салатки, добре препечените месца на скара, домашният боб и прясно изпечената питка бяха възвърнали не само силите, но и доброто им настроение .

– Хайде, момичета, че изядохме всичко – провикна се Начката, който изглеждаше много доволен заради завидния апетит на хората му.   

Според личната му философия, когато човек се храни с желание, в душата му всичко е наред.

Елица седна до Борис, а Виктория – до Скалата.

– Не съм ти благодарила още за днес – започна тя. – Когато ме намери, бях в шок. Ужасно е да останеш сам в планината. Паникьосах се, обхвана ме страх... Благодаря ти, че бързо ме откри!

– Благодари на Господ за това, не на мен – каза Скалата и се прекръсти. – Нямаше да те открия, ако не беше Неговата воля, нали знаеш?

– Така е... Молех се през цялото време... А ти защо и там постави една от иконите, които носиш?

– Това е дълга история... Интересува ли те?

– Разбира се!

– Добре, ще ти я разкажа, но първо хапни, че нищо няма да остане на масата – засмя се Скалата и погледна към препълнените със сочни мръвки чинии на другите.

– Аз месо не ям. С Ели сме вегетарианки, а като гледам, май към салатата и боба няма голям интерес – отвърна с усмивка Виктория.

– Разказвай, много ми е интересно да чуя – подкани го тя.

– Това е съвсем лична история, но усещам, че на теб мога да я разкажа... Имам жена, с която сме женени от пет години, но сме заедно от седем. Беше голяма любов, от пръв поглед, както се казва. Но нямахме деца. Пробвахме какво ли не, не става и не става. Тогава отидохме в Арбанашкия манастир „ Света Богородица“. Там се съхранява  чудотворната икона „Света Богородица Труеручица“, цялата обкована в сребро. Казват, че ако много вярваш и силно искаш нещо, тя помага желанието ти да се сбъдне. Така стана и при нас – само няколко месеца след като се помолихме от сърце, жена ми забременя без помощта на доктори.

 

Скалата отпи глътка вода и продължи:

– Роди ни се момиченце. Мария го кръстихме, в чест на Божията майка. Вече е на годинка, но има проблем...

Той замълча, сякаш да овладее тъгата, която го обхвана, докато разказваше.

– Болничко е моето момиченце... Още нямаме сигурна диагноза, но докторите казват, че е автоимунно заболяване, което не било още изследвано. Сега малката е добре, но ни предупреждават, че може да се влоши с времето. Но аз знам – само вярата и Светата  Майка ще помогне детенцето ми да оздравее!

Виктория потръпна и наведе глава. Не знаеше какво да каже, защото нямаше нищо по-тъжно на света от болно дете. Светлите ѝ очи, които отразяваха всяка емоция, се насълзиха и станаха още по-изразителни.

– Недей... не ти разказвам това, за да те натъжавам – продължи Скалата. – Знаеш ли, сънувах сън, че ако на 12 високи места оставя образа на Дева Мария, детенцето ми ще оздравее напълно… Затова и тръгнах на този път, заради вярата, че всичко ще се оправи!

– А защо 12 според теб?

– Някои смятат, че това число е магично, но аз не вярвам в такива работи. В Библията числото 12 е може би най-важното: дванадесетте апостоли – основните ученици на Христос, които трябвало да разпространяват Божието слово, дванадесетте псалма, които се пеят през нощта. А едно време  християнската Коледа е продължавала 12 дни и 12 нощи.

 Скалата извади една малка икона, специално ламинирана, за да не се повреди от атмосферните условия, и я подаде на Виктория.

– Вземи я, имам достатъчно. Тази също е осветена... Ще пази и теб по пътя, по който сме тръгнали!

Виктория взе малката икона, сложи я пред себе си и се замисли за днешните изпитания.

– Наистина имам нужда от закрила – леко се усмихна тя. – Тук се оказа по– трудно, отколкото си мислех на тръгване, но си струва... Неслучайно толкова много хора по света извървяват пеша дълги маршрути, какъвто е например Ел Камино – поклонническият път в Испания. Чувал си за него, нали? Наричат го още Пътя на душата. Доста българи тръгват по него.

– Да, знам го, но предпочетох тук да намеря моя Път на душата – отговори Скалата.

– Така е, ние си имаме наш път – Ком-Емине, но малко българи знаят за него. За чужденци пък да не говорим. Но най-интересното е, че двата пътя, Ел Камино и Ком-Емине, са свързани географски чрез международния път Е3 – от Атлантическия океан до Черно море! – Виктория говореше все по-разпалено. Беше чела доста по темата, преди да тръгне на похода.

– Нос Емине е началото на Е3, а последната точка от пътя Ел Камино – Сантяго де Компостела – е в края на Е3. Не е ли символично това?

 Скалата  я слушаше с интерес, без да я прекъсва, защото усещаше във Виктория сродна душа. Двамата имаха сходни разбирания, макар да се различаваха на пръв поглед. Тя – чувствителна и някак крехка, той – суров и доста силен физически.

– Да, така е. Въпреки че тук много от хората, които тръгват по пътя Ком-Емине, искат да поставят рекорд за най-бързото му преминаване – отговори  Скалата. – Вече се правят опити да се вземе това разстояние за по-малко от 4 дни, което, признавам, е истински тест за физическата издръжливост. Иска ми се и аз някога да опитам да мина пътя за време.

– Аз не мисля, че този път трябва да е състезание. Когато препускаш към крайната цел, не забелязваш покрай какво преминаваш. Точно както е и в живота... Целият маршрут по билото на Стара планина трябва да се изминава бавно, за да не пропуснеш нещо важно, покрай което минаваш. Нали това е нашият Път на душата, пътуване към себе си... пътуване  към  онова, което не си подозирал, че носиш в себе си.  

– Всъщност си права – съгласи се Скалата. – Това може да е нашият път към вярата ни. Едва след като го минем, можем да сме сигурни, че имаме силата сами да преодолеем съмненията, заради които сме тръгнали. Защото всеки от нас има своите колебания.

Двамата така бяха потънали в разговора си, че Елица ги гледаше с недоумение от другия край на масата. Виждаше колко оживено обсъждаха нещо, докато при нея разговорът с Борис не потръгваше. Той като че ли се пазеше от нещо или от някого, защото при всеки по-личен въпрос се затваряше и отговаряше уклончиво. Елица така и не успя  да разбере какво точно работи Борис, защото видя как той реагира на разказите на другите за личните им професии.

– Не ме интересува кой с какво се занимава, а кой какъв човек е – беше краткият му коментар и веднага смени темата.

„Има още доста време до края на пътя, за да разбера що за птица е този Борис“, мислеше си Елица, която обичаше да знае всичко за всеки. Често обясняваше на Виктория, че това не е нездраво любопитство, а необходимост да се информира правилно за хората от своето обкръжение.

– Как може да допускаш мъж до себе си, ако не го познаваш добре? – риторично питаше Елица, за да оправдае интереса си към някого.

А тя определено беше заинтригувана от Борис, но информацията за него ѝ се струваше прекалено оскъдна. Реши, че може да поразпита Начката за този странен мъж, защото той би трябвало да знае повече за хората в групата си. Точно в този момент Начката се провикна от другия край на масата:

– Някой да знае защо Панчо не е на вечеря?

Всички изведнъж  млъкнаха и се заоглеждаха. Чак сега забелязаха, че блогърът отсъства.

– Един господин от вашата група помоли да му занеса храна в стаята – вместо другите отговори сервитьорът, който в момента сервираше десерта на масата.

Начката само кимна с глава и се замисли. Почувства се виновен, че може би заради него момчето седи само в стаята си и не слиза при другите. Сигурно се е обидил от обвиненията днес, с които май прекали. Реши утре да му се извини, защото държеше всички в групата да се чувстват добре. Тръгнаха като един отбор, така трябваше да стигнат до края.

В това време Панчо, вече добре хапнал, разглеждаше материала, който беше заснел в планината. Всичко се получаваше по-добре и от най-смелите му очаквания. Имаше заснети кадри как Виктория изостава от групата, куцайки. После следваше видео на реакциите на хората от групата, след като разбират за нейното изгубване. Накрая идваше хепиендът. Остана особено доволен от сцената със сърцераздирателното посрещане на изгубената девойка. Търсачите на силни емоции със сигурност щяха да оценят сълзите на двете жени, когато се прегърнаха отново.

Панчо се колебаеше само в кой момент да качи материалите в блога си. Мислеше да изчака няколко дни, но да продължава да снима. Имаше и още една важна задача – да разбере кой е човекът от групата, който е инкогнито тук, и каква е причината за това. Тогава щеше да прецени как точно да представи цялата история с всичките ѝ герои. На първо време пусна само анонс за най– вълнуващото видео, което някога е снимано от пътя Ком-Емине, и качи 2-3 снимки от връх Ком.

Предусещайки скорошен успех, Панчо усърдно се зае да събира информация от интернет за всеки един от хората в групата. Сигурен беше, че нещо много важно ще изскочи от мрежата. Трябваше само малко търпение, за да поднесе цялата история в най-атрактивния ѝ вид...