Имаме удоволствието да обявим, че на 1-и септември излиза сборникът с кратки градски разкази "#НаЖивоОтСофия", дело на Александър Шпатов – едно от най-често спряганите имена на новата българска литературна сцена.
"#НаЖивоОтСофия" съдържа 20 ударни софийски разказа, писани от Шпатов през последните три години. През тях – уверява ни авторът - човек ще може да изживее София както никога досега. Освен на български, през октомври сборникът ще излезе и на английски език, за да могат и чуждестранните посетители на столицата да я прочетат през очите на хората, живеещи тук.
Екипът на "Колибри" подготвя и смартфон приложение, разработено въз основа на култовия текст "Да изживееш този град", включен и като въведение към сборника. Всеки, посетил местата от списъка, ще може да се отбелязва чрез приложението. При събрани достатъчен брой локации, потребителят ще получи възможността да си свали електронните версии на книгата безплатно.
В рамките на Празниците на изкуствата Аполония 2014 в Созопол, на 2-и септември от 20 ч. в Художествената галерия в Стария град, ще се състои предпремиерата на "#НаЖивоОтСофия" в присъствието на автора.
Предлагаме ви да се потопите в атмосферата на един от разказите в новата книга на Шпатов "Принцеси от Славейков" >>
“След десет пропуснати тя най-после връща обаждането и сред шума от асансьора директно зачита есемеса от 5:30 сутринта:
- Имаш ли кайма у вас? Спешно е. С пет удивителни. Какво става? Кажи ми, че е някакъв autocorrect.
- Не е. Точно това имах предвид.
- Кайма? Шунка викаше на тревата, ама кайма – за пръв път чувам. Искам да кажа… представи си, ако аз ти пратя такъв есемес в пет сутринта…
- Мога да си представя. Ако си беше вдигнала телефона, сигурно щях и по-добре да ти го обясня…
- Само не ми казвай, че си почнал да друсаш, моля те, спести ми поне това. За наливането ти знам, вече свикнах да си изключвам телефона вечер, ама все пак – има си някакви граници.
- Извинявай, но наистина беше спешно и наистина ми трябваше кайма. Както и да е, няма значение. Вече е късно.
- Направо си е рано, мен ако питаш. Тъкмо извеждам кучето.
- Чух го, още лае, като слезе на партера… Ха-ха, всъщност именно за него си говорих с Ванката днеска.
- С кого?
- С Ванката от Петък, той беше на смяна и нали знаеш – като поприключат с поръчките и още не са затворили – идва най-добрият час да си разлафиш.
- Пиянски изпълнения. После нищо не помниш. Нагледала съм се.
- Зависи.
- Въобще не зависи. Както и да е, какво си говорихте за Лиза?
- Ха-ха, малко е дълго. Ако искаш да те набера, да не те набутвам. Още си ми в безплатните.
- Няма проблем.
- Еми виж, ние с Ванката това и друг път сме си го лафили. Цяла вечер опитвах да заграждам едно момиче, даже тръгнах към тях да я изпращам…
- Да заграждаш, това ли е думата?
- Това е.
- Еми ако това е думата, не знам защо си мислиш, че може нещо да се получи.
- Именно, точно това си говорихме – никакъв шанс да си намериш свестно момиче по тая схема. В случая още по-малко, защото уж един час си говорим и всичко е окей, а накрая, като я задърпах към таксито…
- Задърпах?
- Добре де, като й предложих да се качим заедно, изведнъж ми вика, че си имала приятел. Обаче на мен в тия схеми въобще не ми се влизаше, само я попитах още веднъж дали е сигурна, че си има приятел, тя каза, че била сто процента сигурна и така – оставих я да се качи сама. И направо обратно в Петък да затапя с едно малко. А Ванката супермного се учуди, щото си мислел, че съм се уредил или там както трябва да се каже, ама като му обясних как мацката изведнъж се присетила за приятеля си, и той точно това ми вика като теб – с тоя начин на живот, това е положението. Друго не можеш да очакваш. Аз толкова пъти ми се е случвало, вика, докато приключим с бара, докато приберем, докато пуснем алармата, и излизам навънка – слънцето вече се вдигнало, хората ги гледаш чакат тролея за работа, а като минеш през парка – навсякъде мацки с кучета. И аз т’ва съм се замислял: ти какво общо можеш да имаш с такава мацка, дето си разхожда кучето, а ти още не си си легнал? Нищо. Щото тя може и да излиза в петък и събота, ама си има едно наум – утре ще разхожда куче. Разбираш ли? И аз му викам прав си, абсолютно си прав, Ванка, ето, викам, аз например… – и си му разказах за Лиза, ха-ха.
- За Лиза?
- Така де, естествено, че за теб. Мегасподелянката с Ванката направихме, ама то барът си предразполага, особено като до преди час е било лудница, а изведнъж е останало само музичка за фонче и празни чаши за прибиране. То и той, разбира се, е имал подобни истории… Така че добре разлафихме, ха-ха. Както и да е, после ме прихвана вече пиянският глад и му викам сори, Ванка, ще цепя към Мимас. Обаче в Мимас дюнерът беше свършил, само хамбургери можем да ти направим, викат, ама аз, знаеш, не си падам много по техните хамбургери, щото ми се разпадат в ръцете, и затова се пуснах към Сандвичите на Славейков. Страшно много ми се приядоха принцеси, там ги правят страшни, знаеш. И отивам аз и го гледам онзи, пича, дето от десет години само на нощна бачка.
- Онзи високият ли? Дето се майтапихме, че толкова мъртвопияни са му минали пред очите, че пази компромати за половин София, той ли?
- Точно той. Ама не е мръднал – същите сенки под очите, същата прическа, същият поглед. Само те пита какво искаш, и толкова. И аз му викам една принцеса да ми направиш, ама истинска да ми я направиш, че супермного ми се е дояло; разкарвам се дотук да не ти казвам откъде. И си мисля ей т’ва е, тоя път може пък да разлафим, докато я чакаме принцесата, днеска и без това ми е тръгнало… Ама онзи мълчи. Само изважда от хладилника хлебчето със суровата кайма, слага я в печката със зомбираните си движения, завърта ключа и това е. Нито дума. Обаче аз, не знам какво ми стана, ама му викам: Човече, от десет години те знам, една дума не сме си обелили. А онзи – ама съвсем спокойно: Какво искаш да ти кажа? Нямам представа, викам. Нещо. Каквото и да е. Ето, казвам, защо например се казва принцеса, имаш ли представа? Не знам. Само това ми вика: Не знам. Ама пак така сериозно ми го казва – нито да се засмееш, нито да измислиш как да продължиш. И аз, не знам какво ми стана, ама не се спирам: Добре де, ти поне замислял ли си се? Това е суперканибалско всъщност. Идва ти някой чужденец на гости, цял ден го водиш по София, вечерта разцъквате по баровете и накрая: А сега за десерт ела да изядем една принцеса. Ти представяш ли си какво ще си помисли? И онзи сигурно пак щеше да каже не знам, ама точно тогава влязоха още двама пича за по джоб с три салати и той се хвана с тях. И докато ги стопли хлебчетата на тоста, докато им сложи салатите, и тя и моята принцеса вече беше станала. Чубрица? Майонеза или кетчуп?, пита ме пак мене, ама аз, нали вече се бях почнал и му викам не бе човече, искам истинска принцеса, толкова ли е трудно?
- Какво значи истинска? Да не си почнал и ти с тия хотели за един час?
- И той първо това каза: Истинските, пич – в бар Париж. Тука са само от кайма. Обаче аз му обяснявам, че говоря сериозно – за истинска, реална принцеса му говоря. Викам му малко преди да дойда тука с един приятел барман точно за това си лафихме. Всички момичета като малки искат да станат принцеси, а като пораснат – стават точно обратното.
- Кое е обратното? – едва се чува в телефона, заглушено от внезапен лай. – Извинявайте, разгонена е…
- Моля?
- Нищо, тук на Лиза непрекъснато й се нахвърлят. Много ми е кокетна.
- И аз за това говорех.
- Моля ти се. Точно ти нямаш право, мисля…
- Ха-ха, разбира се, да.
- И какво стана в крайна сметка, изтръпна ми ръката да го държа тоя телефон.
- Ами какво стана – пичът изведнъж се разговори. Не можех да повярвам. За първи път! Истинска, ама истинска принцеса ли искаш? Викам му да, нали всеки това иска. А онзи включи на пета и въобще не можех да го спра: Значи, гледай сега, ми вика, в строгия смисъл на думата това въобще не е оферта. Принцесата по определение означава дъщеря на действащ монарх, по възможност първородната. На теб обаче ти трябва да не е женена, защото, нали за това е целият зор по приказките – вдигате сватба и гепваш веднага половината царство. Така е, викам му, и после всички заживяват щастливо. Кой не го иска… А онзи: еми, пич, към днешна дата – 26 септември 2013 г., доколкото Гугъл може да бъде прав, изборът на практика се свежда само до една – дъщерята на Великия херцог Анри Люксембургски, Александра, която е и единствената бяла действаща принцеса според тези критерии. Впрочем тя почти става, като й гледах снимката в Уикипедия, а и е точно като за теб – набор ‘91. Доколко е възможно е друг въпрос, ако бях такъв магьосник, надали щях да се сцепвам от нощни смени да ти продавам сандвичи. Както и да е, вика ми, ама като робот вече ги изстрелваше думите, след Александра водите стават вече много дълбоки – като се почне от седемнайсетгодишната Иман от Йордания и техни височества Азема и Фадзила от Бруней, мине се през арабските хареми, където немюсюлмани никога няма да пристъпят, и накрая се стигне до шестте пълнолетни дворцови особи на краля осеменител на Свазиленд и тонгоанската принцеса ЛатуфийпекаТуку‘ахо. Името говори само. Това са ти принцесите, които са свободни. Всички останали, които не са женени (включително и белгийските, холандските, датските и японската), са все още малолетни. Там трудно ще можеш да се включиш, без да трябва да ги лежиш. Сега, ако разширим дефиницията…
- Само секунда, че адски ми изтръпна ръката да го държа тоя телефон… Така… слушам те отново. Какво ми разказваше… ако разширил дефиницията?
- Ако я разширим, вика, можем да включим всичките неженени аристократки, не само дъщерите на монарха. В този случай можеш да разчиташ на доста повече европейки, но както сам знаеш, заради вековните врътки между три-четири фамилии не следва да се надяваш на кой знае какво (освен на все по-бързо развиващата се пренатална диагностика). И тогава да се чудиш, вика ми – и то съвсем не без основание, – защо всички искат да си намерят принцеса? Причината е само и единствено в устойчивостта на представите, които си създаваме. Ей т’ва като ми го каза, направо ми смачка мозъка, честна дума. Нали се сещаш, вика, как децата рисуват къщички с червен покрив, димящ комин, дървена оградка, колибка за кучето и т.н., а реално всички тука живеят по блокове… И продължава: Оттам идва всичко – едно време как са живели хората, за обикновените говоря, не за аристократите? Живели са в коптори – без топла вода, без канализация, без образование, само с една-две дрехи от чеиза и това е. Не са ги бръснели за слива. Никакви права, нищо… Докато принцесите са били друга работа. Хранели са се редовно, къпели са се, когато си поискат, спели са в удобни легла, можели са да четат и да пишат, уважавали са ги, а бе сещаш се за какво говоря. Сега де факто почти всички момичета почти навсякъде, където се разказват приказки за принцеси, живеят именно такъв живот. Разликата е единствено в липсата на титла. Та ако говорим за такава принцеса – добро, възпитано и красиво момиче, – мога да ти помогна. А аз (след като спрях да се пуля) му викам: Това е, човече, повече не мога и да искам. Какво трябва да направя? Той: много е просто, вика. Ще ти направя една специална принцеса, ти само трябва да донесеш продуктите. Даваш я на което си избереш момиче, което мине оттук, тя си хапва от нея и става твоя. Завинаги. А нали се сещаш – тука е центърът на София, точно до Славейков, нямаш представа колко свестни момичета минават на ден…
