В Китай наистина умеят да прелъстяват нощта – гримират градовете си така, както само опитна красавица знае да прикрива паяжината около уморените си очи. По тъмно 18-милионният Шанхай е магнетичен, неустоим. На дневна светлина същите небостъргачи, храмове и улици изглеждат някак по-обикновени, сиви. Тъгуваш по играта на отражения, по ярките неонови цветове и светлини, по оная празничност и призрачност, която притежава нощта в Китай, наметната с червените фенери на тайните.
Привечер „мястото на срещата” в Шанхай се нарича Синтиенди –
прочут миниквартал за развлечения и нощен живот, с изискани ресторанти и непретенциозни бирарии, с шикозни кафенета и барове с жива музика, с бутици и сергии за сувенири, с клубове за източни масажи. Тук се намира и Zen – един от десетте най-добри ресторанти в света (според класацията на International Gourmet Guide), известен с фината си китайската кухня тип haute couture.
Важно е да се знае (напук на разбирането в България за “китайското” като за евтино и некачествено – вкл. храната), че китайската култура нарежда готвенето сред изкуствата. Специален дял от китайската традиционна медицина пък е посветен на лекуването чрез хранене.
За китайците “ядене” и “приятели” са синоними –
събирането някъде без хапване се счита за неуместно и непълно. Една от доминиращите философии в китайската култура е конфуцианството, а Конфуций е обръщал голямо внимание на храната – именно той установява кулинарните стандарти и налага етикета около масата, който в голямата си част е актуален и днес. Например, сготвените продукти се режат все така на малки парчета преди поднасянето и никога на масата – използването на ножове по време на китайската вечеря се смята за проява на лош вкус. Китайците ядат с клечки дори супата си – каквото могат да хванат с тях, го изяждат, останалото изсърбват.
Конфуций учел, че доброто готвене зависи от правилното смесване
на съставките и подправките в едно ястие – те трябва да бъдат съчетани умело и хармонично. Не по-малко важни за едно блюдо са цветовете му. Затова в китайската кухня се готви бързо и на много силен огън – така продуктите съхраняват оригиналния си цвят и текстура.
Според обичая на рождени дни основното ястие на трапезата са оризовите спагети, чиято дължина се асоциира с пожеланията към домакина за дълголетие. Оризова паста се яде и когато някой се връща от път, но ако заминава – изпращат го задължително с пелмени на масата. Рибата на трапезата винаги е знак за просперитет. А в Централен Китай, ако се роди дете, баща му разпраща червени яйца до роднините и приятелите, за да съобщи така радостната новина.
Даоизмът - другата философия, разпространена в Китай –
акцентира върху здравословните аспекти на храната. За Дао е важно подхранването на тялото с цел енергиен баланс и дълголетие. В продължение на хиляди години китайците изучават света на билките и тревите, растенията и корените, гъбите и семената - в търсене на ония елементи, които удължават живота. Те откриват, че хранителната стойност на зеленчуците може да бъде унищожена при неправилното им приготвяне. Освен това не гледат с добро око на суровите храни – смята се, че те добавят към организма ни студ.
В Гуейлин - на близо 3 часа на североизток със самолет от Шанхай -
китайците са „сглобили” от 2 реки, 4 езера и от силуетите на над 1000 хълма приказна нощна галактика от вода, скали, мостове и умело осветени исторически и модерни сгради. Неслучайно епизоди от „Междузвездни войни III” са снимани точно тук. Спиращият дъха естествен пейзаж е в пълна хармония с построеното от човека в продължение на хилядолетия.
Докато обикаляш вечер с корабче из каналите от т.нар. водна система на Гуейлин, се натъкваш на различни забавления – актьори пресъздават етюди от древни китайски опери, акробати демонстрират сложни циркови номера, рибари на бамбукови салове ловят риба с помощта на дресирани корморани. Тия диви иначе птици се впускат като хрътки в гонитба на едрите риби, сграбчват плячката в човките си и гордо я носят на стопаните си. За награда ги хранят с дребни рибки, защото около дългите им шии е стегнато въже, което им пречи да преглъщат едрите екземпляри.
В Гуейлин е и най-големият “естествен театър”,
заемащ площ от 20 хектара в имение, принадлежало някога на династията Мин (14 владетели от 12 поколения са живели тук в продължение на 257 години). Естественият театър е типично китайски патент, който използва природния пейзаж като интегрална част от представлението - то е хем модерно като концепция, хем стъпва върху школата на традиционната Пекинска опера. Всяка вечер хиляди зрители се стичат тук да гледат “Импресиите на Лиу Сандзин” - танцово-музикално и светлинно шоу, разиграващо се на гигантска сцена, построена направо във водите на река Ли.
Луната и лунната пътека са част от сценографията -
заедно с майсторски осветените 12 хълма, няколкото естествени островчета, дъжда, вятъра, мъглата... Ден след ден, различното време през 4-те годишни сезона предлага разнообразни пейзажи и освежава представлението, което не знам да има аналог извън Китай. Участват известни тукашни звезди и пълчища статисти от всички малцинства по поречието на Ли.
Но още по-впечатляващ е спектакълът на естествената водна сцена край Ханджоу (на 4 часа път с кола от Шанхай), наречен “Импресиите на Западното езеро”. Негов постановчик е изключителният китайски режисьор Джан Имоу, завладял Холивуд и света с филмите си “Герой” и “Летящите кинжали”. Играта с цветовете, светлосенките и отраженията, въобще цялостната сценография е истински празник за очите и въображението. А музиката е написана от Китаро, най-прочутият ню-ейдж композитор в Азия, с 8 номинации за наградите Грами.
Още първата вечер в Шанхай – прехласната по футуристичния му ърбън или замаяна от дългия полет,
си изгубих дамската чанта
Бях се шляла дълго по тежкарската улица „Нанджин роуд”, бях влизала в много магазини, бях сядала и ставала из няколко заведения – изобщо не можех да си спомня къде и в кой момент точно съм останала без чанта, тоест без пари, кредитни карти, смартфон, документи (паспортът ми поне беше в хотела). Ами сега?
И тръгнах да се връщам назад по стъпките си, за да установя: освен че нищо не намирам, нищо и не разбирам. По-точно не ме разбират – сред това милионно множество шансовете да срещнеш някой, който да говори английски, се равняват на това да спечелиш у нас от тотото. Но се сетих, че съм в Китай – страна на даоисти и будисти (освен на конфуцианци), а пък Лао Дзъ и Буда учат да приемаме нещата каквито са и да имаме доверие във Вселената.
И двайсетина минути по-късно си намерих чантата. Чакаше ме на гърба на стола в един от ресторантите, където се бях отбивала. Почувствах с кожата си, че ще я намеря, далеч преди да вляза там – заради кордона от усмивки, който се образува край мен още от улицата – сякаш в квартала всички чакаха да се върна. Лично собственикът на заведението пристигна с настояване (на чист китайски) да проверя, че съдържанието на чантата ми е непокътнато. Усетих как ме залива вълна на топлина към тия почтени и приветливи хора. Почувствах се в абсолютна безопасност и това усещане повече не ме напусна...
