Децата, в отглеждането на които са полагали грижи много лица (майка, баба, възпитателка, съседка, роднина), са по-добре защитени от психическата травма при раздяла. Те от малки започват да живеят в условията на малки раздели. Това ги прави по-подготвени  за по-късните раздели и за живота в общност (детска градина, училище). Най-малкото, което едно семейство може да направи, е да привлече в отглеждането бащата, тъй като обикновено той отпада, след кратко ентусиазирано съдействие. Нуждата от повече лица за грижи за детето остава наложителна, ако и двамата родители работят.

Връзката само с майката увеличава опастността от травми при раздяла

Майката храбро трябва да отстъпи и на други лица част от своето емоционално значение за детето си. Детето по-лесно, отколкото родителите смятат, може да се нагоди към различния начин на поведение на родителите и на баба и дядо, и дори е възможно да има полза от това. То не понася толкова добре обаче взаимната им ревност и завист.

Промените и преломите за децата започват, когато майката тръгне на работа, семейството се премества, детето тръгва на детска градина, бракът се разтрогва.

Как да се възпитава детето, за да може да се справи с подобни преживявания?

  • Първо: да се създаде една сигурна връзка между детето и главното лице, което се грижи за него, най-често майката. Разбирателство между майката и детето е динамичен и постоянно променящ се процес. На основата на сигурна връзка детето ще може да издържа на загуби и раздели.
  • Второ: да се подготвя детето от рано за неговата самостоятелност. Да се окуражава за първи стъпки да се отдалечава от майката, като се събужда интереса му към външния свят.

Един развод не трябва да означава невъзвръщаема „загуба” на единия родител

При развод децата се отнасят към ситуацията на радяла не само със страх, а и с чувство на вина. Те трябва да тъкат на два стана. Всъщност не могат да бъдат справедливи, без да наранят един от родителити. Децата се намират в „конфликт на лоялността”. Те изобщо не са сигурни къде са те самите и кои са те самите. От тази дилема те се изплъзват в две направления: или се оттеглят в поведението на зависимото дете и плътно се притискат към едното лице. Най-често това е майката. Това обаче е преходно ратоварване и в по-далечна перспектива трябва да бъде превъзмогнато. Другото - ранно отделяне от родната къща, което преполага един ускорен процес на съзряване и ранна самостоятелност.

За превъзмогването на всевъзможните страхове може да намерите в книгата "Детските страхове" на психиатъра проф. д-р Райнмар дю Боа.