Автор: Таня Димитрова
Магистър по педагогика и семиотика на изобразителното изкуство
Денят беше вълнуващо горещ! Наталия отпиваше глътки кафе и мислеше за предстоящата си среща с Момчил. В сърцето й се бореха хиляди емоции, когато прелистваше мисъл след мисъл. "Къде ли ще ме заведе? Наистина ли ме харесва? Какво ли мисли за мен? Изобщо мисли ли си за мен в този момент? Какво ли прави сега? Докъде ще стигнат нашите взаимоотношения?". Сърцето й биеше толкова силно, сякаш алармираше да спре цялата тази атака на ума.
Беше три следобяд. Наближаваше време за дългоочакваното романтично събитие, когато ще зърне очите на този хубавец. Наталия сложи любимата си красива рокля, която беше в хармония с романтичното й настроение. Оправи косата си, подчерта красиво лицето си с нежен грим. Постави прекрасни бижута, като завършек на нейната визия. Впръска благоуханен парфюм и въздъхна... "Време е...!". Погледна часовника си, беше изминал един час в подготовка за този дългоочакван момент. След половинчасово нервно крачене из апартамента си и постоянно взиране в часовника, на вратата се позвъни. "Дали това не е той?" – мислеше си тя. Бързо изтича, за да отвори.
... Дишането на Наталия се учести, сякаш въздухът не й достигаше. Червенина изби на всяка от страните й, бузите й не можеха да върнат нормалното си състояние. Изглеждаше сякаш бе прекалила с ружа и едвам се въздържше да не се "хвърли възнак". Сърцето й започна да бие неконтролируемо, а гласът й почти безвъзвратно изчезна. Момчил беше на вратата...
- Здравей! – каза той, уверено подпирайки се с една ръка на стената.
Наталия се опита да поздрави в отговор, но шокът беше отнел всичките й възможности за адекватно поведение.Тя започна да изследва част по част неговия тоалет. Момчил се беше "курдисал" с анцуг... Да, добре прочетохте – АНЦУГ! Класически, марков анцуг, който придаваше съвсем друго излъчване на неговата иначе хубавичка външност. За повече "авторитет", той беше добавил и спортна шапка, разбира се, завъртяна на обратно. А неотменна съставка на стила "Лошо момче" бяха марковите маратонки, с които затвърждава позицията си на готин спортист, по който всички "мацки" си губят словесните умения.
Наталия мислено се шамароса и бързо дойде в съзнание...
- А, Момчил, ти си тук? Закъсня 30 минути, но сигурно си имал важни задачи, – каза тя и упорито се опитваше да прикрие срама си, когато любопитен възрастен съсед крачеше бързо към входа, като нагла хлебарка да не пропусне порцията клюки от така важното събитие, разиграващо се в неговия вход. Но за да насочи разговора в друга посока, Наталия добави – Хубав спортен екип, подчертвата тена ти!
Момчил нескромно прие комплимента и избърза да се похвали:
- А, аз ще ходя на море тез‘ дни, та все още нямам тен… не е равномерен. Ето, виждаш ли!? – Той свали горнището на АНЦУГА си и допълни - Отдолу съм без нищо, за по-лесно.
Наталия изпадна в паника. Къде изчезна този културен и чаровен младеж, който беше срещнала преди време? Какво е това чудо на чудесата, което стои пред вратата й? Но заради добрия си характер и за да не прибързва винаги със заключенията, все пак реши да даде последен шанс на тази "мечта", която занимаваше съзнанието й дни наред, но също която така я попари в този неописуем момент.
- Къде ще ме заведеш? – попита тя. Надявайки се, че въпреки небрежния си външен вид, който не можеше да послужи за извинение за закъснението му, той ще е по-отговорен в други сфери на живота – като взимане на решения и планиране на краткосрочни действия.
- Ами, не знам. То аз не съм наясно с кафетата тук? Нека просто отидем някъде. – измълмоти той, без да влага много загриженост в думите си.
Наталия пое дълбоко въздух, мислено се прекръсти и просто каза:
- Да вървим!
