Общоизвестната версия е,
че проходих точно в деня на навършването си на първата годинка. Истината обаче е, че можех да се разхождам доста преди официалната дата 20 февруари 2012 г., но го пазех в тайна. Имаше две основни причини, както и други по-незначителни, но на тях няма да се спирам. Едната бе силното ми желание да подаря приятна изненада и да зарадвам всички у дома с някакво по-значимо постижение именно на първия ми рожден ден. Втората се дължеше на остарели научни твърдения, че, видите ли, нормално било бебоците да прохождат на възраст между една и две годинки. Та... за да не уплаша някого от нашите, че съм подранил акселерат, се въздържах от демонстрации на елегантната си мечо-патешка походка.
И така, ходенето, тичането, падането и ставането,
съвсем легално навлязоха в ежедневието ми. Очаквах да отпразнуваме събитието с т.нар. "прощъпулник", не толкова заради веселието и подаръците, колкото заради любопитното изпитание, на което се подлагат всички проходили. Обичаят открай време е коктейл от зрелище, доволно любопитство, гадаене на бъдещето и сладко похапване. За целта се омесва и изпича питка, осигуряват се достатъчни количества сиренце, мед, халва, банички, сладкиши и вино.
Поради обективни и, подозирам, повече субективни причини,
моят "прощъпулник" позакъсня. По някое време ми мина дори мисълта, че големите са забравили за него. Но... ето, че празникът ми се състоя, макар и съвсем наскоро – тези дни, малко след като навърших година и девет месеца. Както му е редът, бяха поканени и ме удостоиха с вниманието си всички мили на сърцето ми дами, мами и приятелки. Пристигна и прелестната комшийка Киара. По-скоро майка й я донесе, но това не й попречи, щом стъпи на земята, да хукне из стаите като темпераментно бързоходо пингвинче.
С моето съдействие и активно участие
прощъпулникът се превърна в пощръклялник. Поиграхме на "ти гониш", изморихме се и го обърнахме на танци. В този момент към купона се присъедини и малко срамежливата деветмесечна Калина. Тъй като все още пазеше в тайна, че може да ходи, принуди майка си да вземе участие в игрите. Това не й пречеше да пищи весело и да ръкопляска бурно на фона на нашия смях.
В това време в съседната стая
големите нещо шушукаха, преместваха, подреждаха, изобщо... голяма суетня. Реших да надникна, но нали съм добронамерен, доверчив и малко наивен, лесно отклониха вниманието ми с още музика и танци. Но изглежда всички се събраха и настъпи лелееният момент за гадаене на бъдещата ми професия. Мама ме въведе във въпросната стая и ме инсталира пред късичка пътека, застлана с чаршаф. Някой зад мен търкулна още горещата питка и аз неволно хукнах да я докопам. И питката, и аз спряхме пред холната масичка.
Хлъцнах..., беше отрупана със съкровища:
страхотна червено-златна книга (наречена за учен), нов новеничък диктофон (за журналист), стикове за голф (спортист), ксилофон с две изящни палки (музикант), невероятно красив малък кухненски черпак (майстор-кулинар), съвършен докторски термометър (лекар), заредена палитра и четка (художник), компютърна мишка (компютърен спец), златна монета с лика на Васил Левски (банкер), линийки за чертежи (архитект, инженер) и писалка (писател, поет).
Моето дълбоко уважение към Апостола, но златото не ме блазни. Не взех монетата. Познайте какво награбиха ръцете ми почти несъзнателно – едната избра музиката, другата – журналистиката. Прегърнах ксилофончето и диктофона. Съдба, участ, предопределение...? Няма случайности?!
Всъщност в живота на човек важно е да има избор!
Избор, продиктуван от вълшебното съчетание на любов, желание, разум, труд, отговорност и всеотдайност.
След това лирично отстъпление се развълнувах, но, надявам се, не съм ви досадил. Така в общи линии отлетя и този празничен ден. Не ми дадоха възможност да направя и избор на хоби, но пък на вас мога да доверя – избрах си малък комплект от кулинарно изкуство, рисуване и спорт, разбира се!
Все по-празнично настроен,
Ваш Мишо :)
