Залутани в сложни лабиринти на взаимоотношения и проблеми, често пъти забравяме да простим или... да поискаме да ни бъде простено.
Какво е прошката?
Така както не бихме могли да дадем точна характеристика за смисъла на живота, почти толкова е и трудно да се даде точна дефиниция на акта на опрощение. Може би е... алхимична смес на разум и чувства, където разумът дори се прекланя и отстъпва на чувството, на доброто, заложено във всяка душа? Вътрешен глас, тъжна житейска равносметка или искрена надежда за възкресение? Проявление на Човешкото, изява на Божественото в Човека, или Мъдрост, коронована с Любов? А може би е всичко това едновременно?!
>>>
За да можеш да простиш,
трябва първо да се примириш със себе си, да надскочиш егото си, да прекрачиш гнева си, да се опиташ да забравиш... болката.
Прошката не само пречиства,
но и успокоява. Дава ти път към прозрение, път отвъд собственото виждане на нещата. Прошката е антиегоистичен акт. Съчувствие, милосърдие, състрадание, извиращи дълбоко от сърцевината й.
Прошка е и романтичното отдръпване от нанесената рана, от глупостта и апатията, от прозаичното и преходното. Тя е като онова нежно
"ухание, оставила виолетката върху петата, която я е стъпкала” (Марк Твен)
>>>
Прошката е присъща на мечтателите, на идеалистите, на онези – търсещите и силните. Прошката е като любовта. Всъщност тя е любов. Тя е мъдрост, тя е път към себе си и другите. Както любовта, така и прошката може да бъде споделена или неизказана, дори понякога – отхвърлена и неразбрана.
Но е достатъчно да избликне от сърцето
Прошката е сред онези жизнеутвърждаващи категории, които придават смисъл на човешкото битие. Спасение. Пречистваща сила. Преосмисляне на християнските и изконни ценности. Неумираща надежда в доброто. Вяра в благородството, в искрицата божественост, живееща в човешката душа.
Понякога е... невъзможно да простиш. Извън собствените ти възможности е и усилия дори. Но е толкова... красиво!