На 5 септември 1977 г. в Плевен се ражда момиче, което години по-късно ще накара цяла България да стане от диваните си и да гледа един скок от 15,20 м. Днес Тереза Маринова празнува 49-ия си рожден ден, а историята ѝ е от онези редки български спортни истории, в които зад огромното постижение стои не само талант, но и семейство, инат, дисциплина, много труд и една доста необикновена детска история.
Тереза Маринова е олимпийска шампионка в тройния скок от Сидни 2000, световна шампионка на закрито, европейска шампионка на закрито и носителка на световния рекорд за девойки в дисциплината. Днес тя вече е от другата страна на пистата – преподавател, треньор и човек, който посвещава голяма част от времето си на това да запали по спорта следващото поколение. Но ако има нещо, което прави биографията ѝ особено интересна, то е, че спортът никога не е бил просто професия. Той е семейна история.
Момичето, което започнало да тренира тайно от баща си
Тереза израства в семейство, в което леката атлетика е почти част от семейния герб. Родителите на Тереза Маринова се разделят през 1982 г., когато тя е едва 5-годишна. За нея и брат ѝ Цветомир се грижи баща им Баща ѝ Мончо Маринов е известен бегач на 800 метра и през 1974 г. поставя национален рекорд на България с 1:47,7 минути. По-големият ѝ брат Цветомир също се занимава с лека атлетика и е рекордьор на България за юноши на 400 метра. Любопитното е, че въпреки спортното семейство Тереза започва да тренира без знанието на баща си. Самата тя разказва: „Да. Моят баща е известен лекоатлет и беше против. Само майка ми знаеше.“ Причината не е нежелание дъщеря му да успее. Напротив. Тереза обяснява, че баща ѝ просто е искал най-доброто за нея и брат ѝ. По-късно тя ще разбере, че именно този строг подход е част от семейната логика, която я изгражда. Първоначално бъдещата олимпийска шампионка дори е приета в спортното училище с дисциплината на баща си – 800 метра. След промени в треньорския състав обаче трябва да избере друга дисциплина. Избира скока на дължина, защото е втората ѝ силна дисциплина. Тогава първият ѝ треньор Светослав Топузов забелязва нещо друго: „Моят първи треньор Светослав Топузов обаче видя в мен заложби за троен скок и така се започна.“ Тереза е на около 15–16 години. Това решение се оказва съдбоносно.
Първият голям рекорд идва, когато е още дете
През 1996 г. Тереза Маринова печели световната титла за девойки в тройния скок в Сидни с 14,62 метра. Резултатът е световен рекорд за девойки и остава такъв и днес. Това е моментът, в който името ѝ започва да излиза извън България. Но големият въпрос вече е какво ще направи с този талант при жените. Отговорът идва четири години по-късно.
Един скок, който остава завинаги
24 септември 2000 г. Стадионът в Сидни. Финалът на олимпийския турнир в тройния скок. Тереза Маринова прави най-силния скок в кариерата си – 15,20 метра. Това е личният ѝ рекорд и до днес остава национален рекорд на България. С него тя печели олимпийското злато. Този резултат превръща Маринова в олимпийска шампионка и я поставя сред най-големите имена в историята на българската лека атлетика. И има нещо красиво в детайла, че момичето, което първоначално е трябвало да бяга 800 метра, в крайна сметка стига до олимпийското злато със скок.
Но Сидни не е краят
След олимпийската титла Тереза продължава да печели. През 2001 г. тя става световна шампионка в тройния скок на закрито в Лисабон с 14,91 метра. По-късно същата година печели бронзов медал на световното първенство на открито в Едмънтън с 14,58 метра. През 2002 г. идва още една голяма титла – европейската на закрито във Виена. Така в рамките на няколко години Тереза събира олимпийско злато, световна титла и европейска титла. И всичко това в дисциплина, в която разликата между медал и четвърто място понякога се измерва в сантиметри.
Тя има и втори спортен талант
Тройният скок остава нейната запазена територия, но Тереза Маринова се състезава и в скока на дължина. Личният ѝ рекорд на открито е 6,46 метра, а през 2002 г. поставя най-доброто си постижение на закрито – 6,53 метра. През 2006 г. тя участва отново на европейско първенство и завършва шеста в тройния скок в Гьотеборг. След това кариерата ѝ постепенно върви към своя край. През 2008 г. Тереза се отказва от активния спорт малко преди Олимпиадата в Пекин. Това обаче изобщо не означава, че се отказва от леката атлетика.
След олимпийската шампионка идва майката
Една от най-важните промени в живота на Тереза настъпва извън стадиона. На 1 февруари 2011 г. тя става майка за първи път – ражда дъщеря си Дарина. На 22 декември 2012 г. семейството се увеличава с още един член – ражда се синът ѝ Калин. Тереза говори открито за децата си и за начина, по който се опитва да ги възпитава. В интервю за Bloomberg тя разказва: „Моите деца имат две задължителни неща. Едното е плуване, другото е английски език. Оттам нататък те избират сами с какво да се занимават.“ Това изречение казва доста за начина, по който самата тя гледа на спорта. Да дадеш възможност на детето да опита. Но да не решаваш вместо него.
Дарина тръгва по стъпките на майка си
Любопитното е, че дъщеря ѝ Дарина избира именно леката атлетика. Синът ѝ Калин пък се увлича по спортната гимнастика, повлиян и от познанството си с олимпийския шампион Йордан Йовчев. Тереза разказва с усмивка: „Дъщеря ми избра леката атлетика, а синът ми покрай Данчо Йовчев се запали по спортната гимнастика.“ А за Калин тя допълва, че когато го попитат какво тренира, той отговаря: „Аз ходя на мъжка гимнастика.“ Но Тереза не поставя олимпийските си очаквания върху тях. В интервю тя казва: „Далеч съм от идеята, че ще станат професионални спортисти. Животът ще покаже.“ Това е особено показателно – човек, който самият е стигнал до олимпийския връх, не настоява децата му да повторят неговия път.
Любовта и раздялата – без сензации
Личният живот на Тереза също има своята история, но самата тя не е човек, който обича да го превръща в публичен спектакъл. Баща на двете ѝ деца е Трендафил Колев. През 2016 г. Тереза публично потвърждава, че двамата са се разделили. Най-важното в нейния разказ обаче не е драмата, а начинът, по който двамата продължават да изпълняват родителските си отговорности: „Ние сме в перфектни отношения, гледаме си децата Дарина и Калин и споделяме отговорността за тях по равно“, казва тя.
Това е информацията, която си струва да остане в една биография – не слуховете около раздялата, а фактът, че двамата продължават да бъдат родители заедно. По-късно Тереза има публично потвърдена връзка с бившия футболист и треньор Петър Колев. Двамата са публично представяни като двойка от 2018 г., а през 2019 г. се появяват заедно и на публични събития.
Жената зад медала
След края на активната си кариера Тереза не се отдалечава от леката атлетика. Тя започва работа като треньор, а по-късно става преподавател в Националната спортна академия. В официалния профил на НСА е посочена като доцент, доктор, а сред професионалния ѝ път е отбелязана треньорска дейност в периода 2010–2020 г. Така човекът, който някога е скачал за олимпийско злато, започва да предава знанията си на други.
Има нещо символично в това. Първо си бил детето, което иска да тича. После ставаш шампион. След това ставаш треньор. И накрая започваш да учиш други хора как да намерят собствения си път.
„Тереза Маринова и приятели“
Един от най-смислените проекти, с които името ѝ остава свързано след края на състезателната кариера, е детският турнир „Тереза Маринова и приятели“. Тя създава състезанието през 2010 г., а през 2016 г. турнирът вече се провежда за седми пореден път. Тук олимпийският медал вече не е само личен спомен. Той се превръща в инструмент, с който можеш да дадеш пример на деца, които тепърва започват.
Има и една друга страна на Тереза
През годините Маринова се ангажира и с популяризирането на спорта сред децата. Тя не говори за физическата активност само като за средство за медали. В едно от публичните си послания към младите тя формулира ролята на спорта така: „Спортът учи децата на дисциплина, уважение, борбеност и самоконтрол.“ Това вероятно е и най-точното обяснение защо след края на собствената си кариера тя избира да остане именно в спорта.
А какво означава за нея онзи олимпийски ден?
Сидни 2000 остава неизбежната отправна точка във всяка история за Тереза Маринова. Но тя не говори за него единствено като за медал. Двадесет години след олимпийската титла тя се връща към онзи период в разговор с bTV и отново разказва за пътя си от Плевен до олимпийския връх. Най-интересното е, че зад историята няма магическа формула. Има спортно семейство. Има треньор, който вижда потенциала ѝ в тройния скок. Има години тренировки. Има контузии, разочарования и състезания, в които не всичко се получава. Има и онзи един скок. 15,20 метра. Достатъчни за олимпийско злато.
„Няма нищо по-хубаво от това да си там, където тежиш най-много“
В едно от интервютата си Тереза говори за усещането да си на мястото, където си най-силен: „Няма нищо по-хубаво от това да си там, където тежиш най-много.“ Това звучи като изречение, което спокойно може да бъде поставено под снимката ѝ от Сидни. Защото тя действително намира своето място. Не в 800-те метра на баща си. Не просто в скока на дължина. А в тройния скок. И там достига върха.
А днес?
Днес Тереза Маринова е на 49. И ако се опитаме да съберем живота ѝ само в една спортна статистика, ще получим олимпийско злато, световна титла, европейска титла, световен рекорд за девойки и национален рекорд, който продължава да стои срещу името ѝ. Но това няма да е цялата история. Защото зад цифрите стои момичето от Плевен, което тренира тайно от баща си.
Стои бащата Мончо – самият той голям атлет. Стои треньорът Светослав Топузов, който вижда бъдещето ѝ в тройния скок. Стои Христо Марков – треньорът, с когото идват най-големите ѝ успехи. Стои Сидни и онзи скок от 15,20 метра. Стоят двете ѝ деца – Дарина и Калин. Стои решението ѝ да не превръща спорта в задължение за тях. Стои раздялата с бащата на децата ѝ и зрелият начин, по който тя говори за споделената родителска отговорност. Стои и новият етап от живота ѝ – преподавател, треньор и човек, който работи с деца.
И може би точно това е най-хубавото в историята на Тереза Маринова. Тя не остава завинаги на олимпийския подиум. Слиза от него. Прибира медала. И се връща на пистата – този път не за да скача сама, а за да помогне на някой друг да направи първата си крачка. Защото шампионската кариера има край. Но примерът няма.
