На 23 юли 1942 г., в един от най-тъмните моменти на Втората световна война, Софийският военен съд осъжда на смърт шестима души за подривна дейност. 

Един от тях е Никола Вапцаров, поет, чиято единствена издадена книга „Моторни песни“ (1940) оставя незаличим отпечатък върху българската литература. Същият ден, малко след 21 часа, на Гарнизонното стрелбище в София, присъдата е изпълнена - Вапцаров е разстрелян....

В последните си часове, тогава на 32 години, написва прощалното си писмо и последните си думи, които и до днес отекват в сърцата на българския народ. 

На стената на килията, малко преди разстрела в 9:00 часа на 23 юли 1942 г., той оставя прощалното послание, което отразява не само собствената си трагедия, но и надхвърля личното, достигайки до общочовешкото и исторически значимото:

„Борбата е безмилостно жестока.

Борбата както казват, е епична.

Аз паднах. Друг ще ме смени и…

                           толкоз.

Какво тук значи някаква си личност?!

Разстрел, и след разстрела – червеи.

Това е толкоз просто и логично.

Но в бурята ще бъдем пак със тебе,

народе мой, защото те обичахме!“

Десетилетие по-късно, през 1952 г., Вапцаров получава посмъртно „Международната награда за мир“. Признанието е предадено на майка му Елена Вапцарова на Втория конгрес на мира през декември 1953 г., знак за международното признание на поета като символ на мир и човечност.

 

ЖИВОТЪТ НА ПОЕТЪТ, КОЙТО ВЯРВАШЕ

Роден на 7 декември 1909 г. в Банско, Никола Вапцаров израства в семейство с дълбоки корени в българската история. 

Баща му, Йонко Вапцаров, е войвода на ВМРО, а майка му, Елена Везюва, завършва американския колеж в Самоков и става протестантска мисионерка и учителка. 

Снимка: Уикипедия

Влиянието на белогвардейския емигрант д-р Борис Майлер, който живее в къщата им, оставя траен отпечатък върху младия Никола, за който се смята, че го насочва към комунистическата идеология.

Вапцаров учи в гимназията в Разлог, след това в Морското машинно училище във Варна, което по-късно носи негово име. След дипломирането си постъпва на работа във фабриката на „Българска горска индустрия“ АД в село Кочериново – като огняр и после механик. 

ЛЮБОВТА НА БОЙКА

Съдбовната среща между Вапцаров и Бойка се състои на 28 август 1932 г. в ресторант „Картината“ в село Бараково. 

Между тях пламва първата искра на любовта. На сбогуване „Кольо“ (както тя го нарича) грабва ръката ѝ и с лека усмивка задава въпроса: „Сега ние сме другари, нали?“, на който тя кимва утвърдително с глава. Две години по-късно, през 1934 г., Бойка се омъжва за Никола и заедно живеят в Кочериново и София, до разтрела на поета. 

Фарид Гадами, който за пръв път преведе Никола Вапцаров на персийски език (ВИДЕО)

Семейството преминава през множество изпитания, включително загубата на двете им деца. Ражда им се син Йонко, който се разболява и умира на 8 месеца, тъй като тогава семейството живее много бедно. В края на 1941 година Бойка отново забременява, но в началото следващата година ражда преждевременно и бебето живее само половин ден.

 

На 23 юли 1942 г., при последното си свиждане с Никола, Бойка получава от него стихотворенията „Борбата е безмилостно жестока“ и „Прощално“.

„Прощално

На жена ми

Понякога ще идвам във съня ти

като нечакан и неискан гостенин.

Не ме оставяй ти отвън на пътя –

вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,

ще вперя поглед в мрака да те видя.

Когато се наситя да те гледам –

ще те целуна и ще си отида.“

След смъртта му, Бойка пази стихотворенията в скривалище в мазето, за да ги съхрани от влагата и заплахите.

Снимка: Редакторски екип

 

Тя посвещава живота си на изследване и популяризиране на делото на Никола Вапцаров, като става важен пазител на неговото наследство.

ТВОРЧЕСТВО И НАСЛЕДСТВО НА ВАПЦАРОВ

Вапцаров редактира вестник „Литературен критик“ (1941) и публикува в различни издания. Неговите стихове, разкази, пътеписи и критики са публикувани в периодичния печат, но най-много са издавани след смъртта му. 

Стихосбирката „Моторни песни“ (1940) остава неговата най-известна творба, която продължава да вълнува и вдъхновява.

 

Снимка: Уикипедия

Никола Вапцаров остава в съзнанието ни като поетът с непреклонна вяра и любов в доброто и в живота. В стиховете си той ни завещава парченца от душата си, които продължават да ни вълнуват и вдъхновяват:

„Вяра

… Да кажем, сега ми окачат

въжето

и питат:

„Как, искаш ли час да живееш?“

Веднага ще кресна:

„Свалете!

Свалете!

По-скоро свалете

въжето, злодеи!“

За него — Живота —

направил бих всичко…“

Това са думи, които ни напомнят за безкрайната стойност на живота и за вечната сила на човешкия дух. Вапцаров, въпреки трагичната си съдба, остава жив в сърцата ни, завинаги свързан с българския народ и неговите борби.