На 23 юли 1942 г., в един от най-тъмните моменти на Втората световна война, Софийският военен съд осъжда на смърт шестима души за подривна дейност.
Един от тях е Никола Вапцаров, поет, чиято единствена издадена книга „Моторни песни“ (1940) оставя незаличим отпечатък върху българската литература. Същият ден, малко след 21 часа, на Гарнизонното стрелбище в София, присъдата е изпълнена - Вапцаров е разстрелян....
В последните си часове, тогава на 32 години, написва прощалното си писмо и последните си думи, които и до днес отекват в сърцата на българския народ.
-
Свят 5 мин.Никога не е късно за любов - Моника Белучи и Тим Бъртън го доказват (СНИМКИ) -
Съдържание от партньори 5 мин.Ноемврийска наслада… или с други думи – „Божоле“ -
Лайфстайл 3 мин.Ричард Гиър от години носи една и съща гривна с мъниста - ето каква е символиката й (СНИМКИ) -
Семейство 6 мин.Имат тежка ръка, с която удрят до кръв, но могат и да... галят! -
Свят 4 мин.Меган Маркъл и Виктория Бекъм вече не си говорят (СНИМКИ)
-
Свят 5 мин.Никога не е късно за любов - Моника Белучи и Тим Бъртън го доказват (СНИМКИ) -
Съдържание от партньори 5 мин.Ноемврийска наслада… или с други думи – „Божоле“ -
Лайфстайл 3 мин.Ричард Гиър от години носи една и съща гривна с мъниста - ето каква е символиката й (СНИМКИ) -
Семейство 6 мин.Имат тежка ръка, с която удрят до кръв, но могат и да... галят! -
Свят 4 мин.Меган Маркъл и Виктория Бекъм вече не си говорят (СНИМКИ)
На стената на килията, малко преди разстрела в 9:00 часа на 23 юли 1942 г., той оставя прощалното послание, което отразява не само собствената си трагедия, но и надхвърля личното, достигайки до общочовешкото и исторически значимото:
„Борбата е безмилостно жестока.
Борбата както казват, е епична.
Аз паднах. Друг ще ме смени и…
толкоз.
Какво тук значи някаква си личност?!
Разстрел, и след разстрела – червеи.
Това е толкоз просто и логично.
Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото те обичахме!“
Десетилетие по-късно, през 1952 г., Вапцаров получава посмъртно „Международната награда за мир“. Признанието е предадено на майка му Елена Вапцарова на Втория конгрес на мира през декември 1953 г., знак за международното признание на поета като символ на мир и човечност.
ЖИВОТЪТ НА ПОЕТЪТ, КОЙТО ВЯРВАШЕ
Роден на 7 декември 1909 г. в Банско, Никола Вапцаров израства в семейство с дълбоки корени в българската история.
Баща му, Йонко Вапцаров, е войвода на ВМРО, а майка му, Елена Везюва, завършва американския колеж в Самоков и става протестантска мисионерка и учителка.
Влиянието на белогвардейския емигрант д-р Борис Майлер, който живее в къщата им, оставя траен отпечатък върху младия Никола, за който се смята, че го насочва към комунистическата идеология.
Вапцаров учи в гимназията в Разлог, след това в Морското машинно училище във Варна, което по-късно носи негово име. След дипломирането си постъпва на работа във фабриката на „Българска горска индустрия“ АД в село Кочериново – като огняр и после механик.
ЛЮБОВТА НА БОЙКА
Съдбовната среща между Вапцаров и Бойка се състои на 28 август 1932 г. в ресторант „Картината“ в село Бараково.
Между тях пламва първата искра на любовта. На сбогуване „Кольо“ (както тя го нарича) грабва ръката ѝ и с лека усмивка задава въпроса: „Сега ние сме другари, нали?“, на който тя кимва утвърдително с глава. Две години по-късно, през 1934 г., Бойка се омъжва за Никола и заедно живеят в Кочериново и София, до разтрела на поета.
Семейството преминава през множество изпитания, включително загубата на двете им деца. Ражда им се син Йонко, който се разболява и умира на 8 месеца, тъй като тогава семейството живее много бедно. В края на 1941 година Бойка отново забременява, но в началото следващата година ражда преждевременно и бебето живее само половин ден.
На 23 юли 1942 г., при последното си свиждане с Никола, Бойка получава от него стихотворенията „Борбата е безмилостно жестока“ и „Прощално“.
„Прощално
На жена ми
Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.
Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.“
След смъртта му, Бойка пази стихотворенията в скривалище в мазето, за да ги съхрани от влагата и заплахите.
Тя посвещава живота си на изследване и популяризиране на делото на Никола Вапцаров, като става важен пазител на неговото наследство.
ТВОРЧЕСТВО И НАСЛЕДСТВО НА ВАПЦАРОВ
Вапцаров редактира вестник „Литературен критик“ (1941) и публикува в различни издания. Неговите стихове, разкази, пътеписи и критики са публикувани в периодичния печат, но най-много са издавани след смъртта му.
Стихосбирката „Моторни песни“ (1940) остава неговата най-известна творба, която продължава да вълнува и вдъхновява.
Никола Вапцаров остава в съзнанието ни като поетът с непреклонна вяра и любов в доброто и в живота. В стиховете си той ни завещава парченца от душата си, които продължават да ни вълнуват и вдъхновяват:
„Вяра
… Да кажем, сега ми окачат
въжето
и питат:
„Как, искаш ли час да живееш?“
Веднага ще кресна:
„Свалете!
Свалете!
По-скоро свалете
въжето, злодеи!“
За него — Живота —
направил бих всичко…“
Това са думи, които ни напомнят за безкрайната стойност на живота и за вечната сила на човешкия дух. Вапцаров, въпреки трагичната си съдба, остава жив в сърцата ни, завинаги свързан с българския народ и неговите борби.
