"Животът е движение. Аз се учех да бъда комик в движение. Винаги съм се стремял да търся най-болните и остри теми на нашето време и да ги поднасям на публиката през призмата на смеха и в частност на сатирата и пародията. Черпя енергия от взаимодействието си с хората, черпя идеи от тях и после им ги връщам по моя си, надявам се, забавен начин", казва Димитър Туджаров–Шкумбата.
Уважаеми читателю,
Тъй като вече сте се излъгали да четете тези писмена, бих казал: Браво на Вас! Значи има хора, които още четат! Но щом вече сте се зачели, съм длъжен да Ви разкрия цялата истина. Тази книга е написана от мен, Димитър Неделчев Туджаров – Шкумбата. За да не бъркате Туджаров с Тунджаров, Тузаров, Тожаров, Ножаров или Джаро, ще Ви улесня. Произнася се Ту като Ту-134, Дж като Джоб, а Ров като Дупка, т.е. Туджаров. Запомнете: тук няма да прочетете за река Шкумба в Албания, за африканския певец Шкумби, за улица „Шкумбата“ в Западен парк, нито за албанския футболен отбор Шкумбини, а за един смешник от Булгаристан, какъвто съм аз – Ас (асо купа) с главно А! Един от героите на моя колега ШекспирТ казва култовата реплика: Ту би, ор нот ту би, което в превод от древния език на шкумбите (прародителите на маите и моите прапрароднини) значи: Да си я купя или да не си я купя! – става въпрос за тази свята книга, която в момента е в ръцете Ви. Не е необходимо да сте луди, за да си я купите, но помага. До скоро!", пише Шкумбата, който ще представи автобиографичната си книга "Хумористично селфи" на 14 октомври от 19 ч. в столичния "Sofia Live Club".
Изданието с твърди корици от включва забавно разказаното битие на комика – откъде идват „шкумбите“, как се насочва от инженерството към артистичните изяви, за безбройните турнета и срещи с известни личности, като текстът по страниците е придружен с над 20 карикатури, специално рисувани за книгата от Жорж Туджаров (съвпадението на фамилията е случайно), и над 160 снимки от личния архив на Шкумбата, както и от архивите на Бончук Андонов, Емил Андонов, Емил Кьостебеков, Людмил Карджилов, Христо Иванов.
В книгата Димитър Туджаров-Шкумбата сладкодумно разказва за рода си и за детските и юношеските си години, прекарани в Петрич. Спомените са примесени с десетки анекдоти и закачки, както и с намигане към „чувството за хумор на съветските другари“ и на времето отпреди 1989 г. – при именуването например на технически съоръжения като черно-бял телевизор „Дъга“, бензинова резачка „Дружба“ и сълзотворен газ „Момина сълза“, лозунги и надписи из различни държавни учреждения. Макар да завършва инженерна специалност в МЕИ, по настояване на родителите си, и по-късно да я практикува – тъй като започва работа в „Кремиковци“, Шкумбата не изоставя влечението си към актьорството.
През студентските си години е прочут сред колегите си като „чешит, измислящ всевъзможни шеги“ и се изявява на сцената на т.нар. КЕВ (Клуб за естетическо възпитание), а първото представяне на голяма софийска сцена е по повод студентски празник през 1974 г., а след това и покрай участията на трупата от студенти – театър „Студентина“. През 80-те години Шкумбата става популярен с десетки скечове, каламбури и имитации (на Тодор Живко, Тодор Колев и др.), както и с песните и изпълненията си на китара. Следващите десетилетия става водещ на различни хумористични рубрики по радиа и телевизии, гост е на сборни празнични концерти, програми и спектакли, осъществява турнета в чужбина.
В книгата са намерили място и немалка част от текстовете от моноспектакли и импровизациите на шоумена от различните представления, от аудиозаписи и др. Редица приятели и колеги като Слави Трифонов, Росица Кирилова и Георги Начев, Нели Рангелова, Богдан Томов, Михаил Дюзев също са приветствали Шкумбата с по няколко думи.
Прочетете избрани откъси от "Хумористично селфи" от Димитър Туджаров–Шкумбата, която излиза от издателство "Книгомания" >>
„Шило в торба не стои“ са казали старите хора. Бях решил да уча за инженер и да завърша, както и направих, но сцената ме привличаше като магнит. Като студенти имахме прегледи на художествената самодейност между различните университети. Имахме даже златни медали за някои от нашите изяви. Тогава се записах и за статист в театър „Сълза и смях“. Да виждаш големите български актьори отблизо, да ги наблюдаваш как репетират, как общуват помежду си, бе невероятно изживяване за мен. Бях щастлив юноша.
Вечерите ходех да гледам театрални постановки или на кино. Квартирата ми бе до парка „Заимов“ и затова не пропусках нова постановка там, а някои от старите бях гледал по няколко пъти.
В Студентския дом на културата имаше театрална трупа от студенти, от различни университети – театър „Студентина“, в който приеха и мен. След репетициите понякога оставахме да си поговорим и често ме молеха да направя някакъв скеч или да имитирам големите български актьори Петър Слабаков, Тодор Колев, Стоянка Мутафова, Георги Калоянчев, Никола Анастасов, Константин Коцев или пък, свирейки на пианото, да имитирам Бисер Киров, Петър Чернев, Христо Кидиков, „Ricchi e poveri“, Адриано Челентано и др. Режисьорът веднъж се опита да ме пробва в некомедийна роля, като ми даде ролята на царя от „Малкият принц“ по Антоан дьо Сент-Екзюпери. Спомням си, че на премиерата, когато се появих, колегите започнаха да се подхилкват още с появата ми на сцената, преди дори да съм казал нещо. Като стигнах до: „Ако заповядам на някой генерал да се превърне в морска птица и ако генералът не се подчини, генералът няма да бъде виновен. Виновен ще бъда аз.“ Всички вече се забавляваха. Така разбрах, че ще трябва да работя върху усмивките на публиката, а не да ги разплаквам. Всъщност може да ги разплаквам, но от смях.
Един ден режисьорът на трупата Мишо Дермански ми предложи да ме запознае с Петър Слабаков. „Като се запознавате – ми предложи той, – говори с неговата гласова бленда, имитирай го, и ще видим как ще реагира.“ В Театър „София“ бях гледал много постановки, в които играеше Тодор Колев – „Догодина по същото време“, „Миналото лято в Чулимск“, „Човекоядката“ и др. Той беше един от любимите ми актьори. Някои от постановките съм гледал по няколко пъти и всеки път „попивах“ реплики, мимики, движения – как се движи, как говори, къде прави паузи и т.н. Срещата ни със Слабаков бе в барчето на театъра, но преди това гледахме постановката „Миналото лято в Чулимск“ на Александър Вампилов, в която Тодор Колев играеше ролята на Шаманов. Влязохме в барчето. Слабаков бе вече там, поздравиха се с режисьора и той ни запозна.
Представих се, имитирайки неговия специфичен говор. Той веднага реагира – засмя се, явно имаше чувство за хумор, и извика келнера. Поръча три коняка. Каза, че за първи път чува някой да го имитира така добре, и ме попита мога ли да имитирам и други актьори, например Тодор Колев. Щял да дойде и той след малко.
Започнах да си прехвърлям наум любими реплики на Адама и когато той се появи и ни запознаха, казах, имитирайки го: „Петдесет пъти се обаждам по телефона и няма кой да отговори...“ И той, както Слабаков, не се разсърди, а бе видимо поласкан. Попита ме дали съм студент във ВИТИЗ. Разказах му накратко за себе си. Караха ме да кажа нещо като Тодор Живков – смях и наздраве. После други мои импровизации – беше им интересно. Те разказваха също весели случки от своя артистичен живот, случки зад завесата, които аз слушах с благоговение и бях много щастлив, че съм в тяхната компания. Осмелих се да попитам Тодор Колев дали може да ми даде няколко частни урока, за да изпълнявам по-професионално скечовете си. Споменах, че съм гледал всички постановки с негово участие, търсел съм грешки в неговата игра, но не е имало такива. Дори и паузите, и жестовете му бяха прецизирани и няма какво да добавиш или да махнеш. Той отказа, като ми обясни, че ако го направи, само ще ми попречи. „Щом като искаш да бъдеш шоумен, а не актьор – one man show, както са на Запад, запази си тази самобитност, тази естествена дарба и харизма, която имаш, а някои тънкости на професията ще ги научиш сам. Колкото повече опит натрупаш, толкова по-добре. Трябва сам да стигнеш до отговорите на въпросите, които те вълнуват“ – ме посъветва той. След години, когато вече бяхме заедно на сцената, не бе забравил за този разговор. Припомни ми го и каза: „Видя ли, че се оказах прав.“
Прав беше, разбира се, щом от кремиковски труженик се оказах един от първите шоумени на свободна практика, смело погледнах в бъдещето. Сега вече имах време да правя само това, за което си бях мечтал – one man show. Имах си кумири – артисти, комици, шоумени като англичанина Бени Хил, латвиеца Аркадий Райкин, румънеца Мирча Кришан, американеца Джордж Карлин и др. Много приятели, които пътуваха в чужбина, ми носеха техни записи на видеокасети. Четях и много сатира.
Постепенно започнаха да ме търсят за различни участия из страната, да пътувам по сцените с великите български актьори и големите ни естрадни изпълнители. Първата ми среща с обичаните от всички Константин Коцев, Никола Анастасов, Георги Калоянчев и Стоянка Мутафова бе в град Оряхово, откъдето на живо се излъчваше концерт по БНР в предаването „Къдрава антена“. Тръгването бе от БНР с автобус. Бях пристигнал по-рано от всички и много се вълнувах. Качих се в рейса, с който щяхме да пътуваме до Оряхово, и седнах най-отзад. Участниците започнаха да идват един по един и да заемат местата си. По едно време Константин Коцев, който си бе нервак и в живота, попита кой чакаме още и да не би този, новият – Шхуната ли, Шокумбата ли, да закъснява. Обадих се отзад с неговата бленда и нервно отговорих, че Шкумбата е тук, това съм аз, и съм дошъл първи, така че в едно съм сигурен, че не чакат мен. Оказа се, че чакаме Славчо Пеев и когато той пристигна със закъснение, всички му ръкопляскаха. Брей, рекох си, започваме на кестерме (без заобикалки, направо) – доказа се правилото, че всяко начало е трудно. Освен че трябваше да водя целия концерт, трябваше и да вмъквам по някаква закачка, шега при представянето на всеки изпълнител – така бе по сценарий.
В програмата участваше и голям цигански оркестър „Рома“. Единият от цигуларите, Венци Такев, бе наистина много добър, виртуоз. Точно преди анонса Венци извика: „Шкумба, съобщи ме и мене бе, батко!“ Обявих го, а всичко това в ефир. Как да не се засмее човек?! С Венци и оркестър „Рома“ се засичахме много пъти на различни участия, но едно от тях няма да забравя със сигурност. От Концертна дирекция издадоха заповед да участвам в програма на сбирката на стари ремсисти в ресторант „Стадиона“ в София. Щял да присъства и Станко Тодоров. Казаха ни, че това е участие без хонорар, но „ще хапнете и пийнете с другарите и ще ги повеселите малко“. Когато отидох, ромският оркестър вече свиреше. Станко Тодоров поиска да изпълнят Дунавско хоро. Един от ромите му каза, че може, но срещу пет лева. Станко се фръцна обиден и си тръгна, а Венци увика колегата си, като му каза, че това не е кой да е, а другарят Станко Тодоров. За да поправи грешката, музикантът извика силно по микрофона: „Другарю Тодоров, щом е за вас, и за два лева може!“
Някъде към края на 80-те години, по време на т.нар. перестройка, бях вече доста популярен – не благодарение на печатните и електронните медии, а най-вече от нелегално разпространяващите се аудиокасети със записи на мои изяви по участия, дори и на такива от приятелски срещи. Повечето мои фенове не ме познаваха визуално.
Случвало ми се е да ми разказват, че видиш ли, има един Шкумбата, дето имитира Тато и разказва вицове, даже на пазара да ми предлагат да си купя негова аудиокасета. Те се разпространяваха и продаваха нелегално в тези години, от което само аз бях потърпевшият.
Тогава живеехме със София в "Младост" 1А. Нов квартал – чист и с големи междублокови градинки, с много деца, играещи на воля. Повечето хора, живеещи там, се познавахме и общувахме. Кварталният милиционер беше младо момче, с което понякога си разказвахме вицове, докато седяхме привечер на пейките зад блока и наглеждахме децата.
***
Има хора, които за десет минути могат да превъртят света пред очите ти на 180 градуса. Точно такъв е Шкумбата! Да ти подаде ръка, когато най-много имаш нужда. И благодарение на него беше първото ми излизане като артист през граница. Естествено в СССР!
На Международния младежки фестивал в Москва – 1986 г. Настанихме се в хотела на посолството на „Мосфилмовска“. Той веднага ми посочи еднакво облечените корейски служители на Севернокорейското посолство – че и ние като тях ще правим ведрина в 6 часа. Е, аз се „вързах“. И няколко пъти сутринта поглеждах часовника. В 8 ч. вече разбрах, че това е поредната шега на Шкумбата.
Често ни спираха с въпрос: Кросовки? На третия ден разбрахме, че това са маратонки на руски. И на поредния ни зададен такъв въпрос Шкумбата бодро отговори: Продали!
– Защо бе, Шкумба, защо ги ментиш?
– Богданееее, вече знаееем! Другия път да ни чакат още на летището! По пет чифта ще носим!
Гостувахме в Коми. Пяхме в Благоево, Верхни Мезен, Междуреченск и във всички населени места от наши работници. Ама на някой кабинетен активист му дошло наум да пеем и в дълбоката гора, на работното място на дървосекачите. Токът щял да бъде от агрегат.
Опитахме в началото аз, Роси Ганева, Милена – нищо не се получи.
Токът беше неравномерен и записът виеше – не можехме да хванем един верен тон. Не ставаше за пеене. Добре че Шкумбата беше с китарата и свърши основната работа.
Тръгваме обратно за София. До летището ни закара служител от търговското ни представителство. С лада, естествено. Стана дума за щерка му – Иванова (напр.), работеща в радиото. Стигаме до паспортния отдел и Шкумбата пита стреснато: „Богдане, къде ми е чантичката? Всички документи и билетът са там! Няма я!“ Аз пътувах на предната седалка, а Шкумбата, сядайки отзад, я мята на кората зад задната седалка. Веднага съобщаваме по уредбата: „Другарят Иванов от българското търговски представителство да се яви на Информация!“ Намерихме колата на паркинга, което никак не беше лесно. Паркинг с две хиляди коли, от които само 1876 Лади! От задното стъкло се вижда чудесно чантичката! Закъсняваме трагично!
Вече качиха на местата ни други хора, които чакаха някои нередовни като нас. Аз имам всичко, но оставам солидарен с Шкумбата в добро и в зло! Шкумбата отива до ладата и най-после въпросният другар се появява, не чул никакво съобщение, защото не е с фамилията на омъжената си дъщеря. А че викат някой, който е от търговското ни представителство… явно е било маловажно. Пътниците вече са на самолета! В залата се вижда отдалеч преминаващия като хърделист над преградите, пререждайки всички – Шкумбата! Как не го застреляха, не знам. Прескачайки бариерите, попълни митническата декларация. Пилотът на самолета на своя отговорност ни качи без места. Вече бяха продадени. Сложиха ни на столчетата на стюардесите. Е, полетяхме! И стюардесите ни глезиха с уиски, дълго Боро и по три пържоли на човек! Е, срещу лека програма от Шкумбата
