Наталия е усмихнато момиче, родено в София и израстнало в малкото старопланинско градче Етрополе. От дете пише стихове и рисува, но танцът става част от нейния живот едва, когато отива да учи в София. При все, че завършва журналистика и известно време работи като редактор и репортер, срещата й с тангото я променя завинаги. Това е стихията на живота ми, признава Натали, както приятелите й я наричат. Стихията, която я отвежда от тихия български град с население по-малко от 10 000 души до двадесетмилионния Лос Анжелис.
Първата ти среща с танца на страстта беше...
... преди 13 години. Докато работех в икономическия седмичник “КЕШ” посетих семинар за личностно развитие. Там се запознах с участник, който танцуваше аржентинско танго и дълго ме увещаваше да отида на урок, защото, според него, “тангото било моят танц”... Увещанията не успяха, бях заета с кариерата си и не се смятах за способна на танци. Упоритият участник – Иво Парушев, който по-късно откри второто след “София Танго” студио в България – “ТангерИН” – дойде на именният ми ден и донесе диск с музика. Пусна го на уредбата ми, сложи го на repeat и ме поведе под звуците на La Soledad на Pink Martini. Аз, разбира се, го настъпвах постоянно, но когато започнах да се извинявам, той просто ми каза да спра да го правя, да затворя очи и да го следвам... И това следване, без да предполагаш какво следва, отдадена на момента и фокусирана в партньора, ме плени. Аз уча нови неща бавно, имам механична, а не визуална памет и тангото се оказа точно това, от което имах нужда.
Първият ти професионален сблъсък с тангото беше...
... меко казано болезнен. Магията на танца ме превзе веднага и прекарах следващите 2 години, посещавайки по няколко частни уроци по танго на седмица. Танцувахме по чорапи в началото, защото учителят ми (първият учител по танго в България Чавдар Крумов) беше наел балетно студио за уроците и не трябваше да цапаме или драскаме пода им... От разстоянието между дъските понякога краката ми се разраняваха до кръв, а глезените, коленете и китките ми нерядко отичаха, непривикнали към танци и физически упражнения... Но всеки миг си струваше.
В момента преподаваш в Лос Анжелис частни и групови уроци в един от университетите там. Разкажи повече за това поприще - преподаването?
През 2004 заминах за Щатите, за да завърша третото си висше образование в Лос Анжелис. Вече бях танцувала няколко години в България, и бях посетила няколко стотин урока, групови и частни в България, Великобритания, Турция, Израел... Когато местните учители в Ел Ей започнаха да танцуват с мен и да ме убеждават, че мога да преподавам, не ми се вярваше. Струваше ми се, че е минало твърде малко време, а и в танците ученето продължава цял живот. Но се оказа, че са прави. Посетих доста уроци в Ел Ей и много рядко срещах учители, които преподаваха като моя български учител Чавдар. Именно от него научих невероятни детайли и пълно разбиране на танца, защо и как нещо се случва, кои мускули се движат и кои не, каква е динамиката в двойката, какво означава да следваш и каква е отговорността във воденето... Оказа се, че мога да откривам грешки в поведението на танцуващите, когато останалите учители виждаха като грешен резултат, но не можеха да посочат причините за него. Можех да помогна на начинаещите да се запалят и да започнат да танцуват много по-бързо и резултатно от повечето учители тук защото им показвах същността на танца и какво е в сърцевината му. И така, непланувано, станах учител по танго. Помагам в организирането на различни милонги, танго спектакли и модни дефилета за танго дрехи и обувки. Освен това пиша и се занимавам със семинари за личностно развитие.
Танцът те научи...
... на връзка с другия и пълно отдаване, на търпение, на постоянно търсене на хармонията, каквото и да се случва, и по какъвто и начин аз или партньорът ми да избираме да изразим себе си и емоциите в музиката... Може да танцуваш, изразявайки гняв, страст, ревност, скръб, страст, нежност, любов – и напълно да се потапяш във всяко едно от тези чувства... и в същото време да си нежен към партньора си докато ги изразяваш, дори и в силните и агресивни на моменти движения.
Имаш учудващо много хобита и интереси. Сред тях са рисуването – имаш свои картини в частни колекции в Холивуд, Бевърли Хилс, Бел Еър, Малибу. Печелила си много литературни конкурси! Шиеш, плетеш, бродираш, правиш великолепни свещи и бижута и т.н., ходиш на йога и езда... Как успяваш да намериш време за всичко това?
Смятам, че занаятите са богатство и не трябва да ги оставяме да отмрат, а напротив, да научим децата си на тях. Те не са втора ръка занимание, а все по-ценено умение в цял свят. Бабите ми можеха да предат, тъкат, плетат, шият, правеха свещи, сапун, гледаха градини, точеха сами кори за баница... Искам един ден да мога да дам на децата и внуците си детството, което аз съм имала – с вкоренена дълбоко любов към традицията и дома, към ръчно направените неща и към всичко, в което е вложена част от душата на този, който го е сътворил.
Най-истинска, най-пълнокръвна, най-щастлива си...
... в стихията на тангото. Понеже е процес на сътворение с участието на някой друг и това го прави по-пълноценно и живо. Като цяло не мисля, докато творя – и в писането, и в рисуването, и в танците... Странно ми е, когато авторите казват, че редактират по няколко пъти текстовете си. Предполагам, това превръща писането в занаят, което не е лошо... За мен обаче, “вдъхновението е внезапно проникване в истината”, както литературният критик Белински е казал навремето... Учителят ми по български език преди години ми каза, че съм “родена за словото” и дълго време този коментар ме караше да се чувствам добре, но не го разбирах напълно. Днес знам какво значи, осъзнавайки, че творбите ми идват от място на дълбока истина вътре в мен, понякога неосъзната, докато не се появи на белия лист, избликваща като фонтан, толкова бързо, че едва смогвам да я запиша, и едва след като прочета написаното, виждам какво се случва вътре в мен... И докосвам другите чрез своята истина, по начин, по който преднамерено премерената реч рядко може да докосне.
Продължава >>>
Тангото за теб е...
Емоция, разговор, отношение. Когато учиш танго, всъщност изучаваш три танца, базирани на същата философия и поведение – танго, танго валс и милонга. И трите, особено тангото, са много дълбоки като комуникация и преживяване, и много лечебни. В магистратурата ми по психология имахме задача да създадем свой собствен подход към психотерапията. Аз избрах терапия чрез танц, чрез танго. Когато наблюдаваш танца на една двойка, можеш да откриеш много за отношенията и различните динамики помежду им. И ако промениш поведението на телата и изслушването в негласната им комуникация, често може да промениш напълно начина, по който те гледат един на друг. Тангото внася респект, търпение, нежност и споделена отговорност в отношенията между хората. Но всеки танц си има своята индивидуалност. Салсата е изпълнен с радост и безгрижие танц, с много енергия и флирт. Фламенкото помага на страстите да утихнат след изразяването им и е невероятна терапия при гняв или ниско самочувствие. Ориенталските танци карат жените да се чувстват уверени и желани, правят ги по-смели... Всеки танц носи вътрешно израстване на танцуващия.
Докато танцуваш...
...не мисля, а чувствам. Летя...
Любим танцьор, на когото се възхищаваш?
Имам, но не и по начина, по който повечето хора разбират това. Възхищавам се на техниката и креативността на много танцьори, на начина, по който разбират и интерпретират музиката... Но не се опитвам да бъда като тях. Сърцевината на танца е да бъдеш себе си.
Страните, които си обиколила? Националният характер влияе ли на възприемчивостта, или всичко е въпрос на индивидуалност?
Доста са... По-голямата част от Европа, САЩ, където живея в момента, Близкия Изток... Израел е страната, която най-силно ме е докоснала до момента. Може би заради всичко, преживяно от хората там, те са много истински, искрени, отворени и живеещи за мига. Да, националният характер влияе на хората, но не и ако комуникираш с тях с езика на сърцето си, а не с този на характера и егото. Всички националности разбират значението на докосването, прегръдката, отговорността, уважението, грижата, нежността, търпението. И в работата ми с “Инсайт”, и в тази с тангото откривам отново и отново потвърждения, че езикът на любовта, грижата и добротата е универсален. Проблемите възникват, когато отидем на по-повърхностното ниво на общуване. Но сведени до простотата на това, например, че можеш да прегръщаш някого с часове, танцувайки – кой не би разбрал силата и значението на една прегръдка?
Ако някое дете дойде при теб с желанието да се учи, първите думи, които ще му кажеш...
Имала съм много ученици от училищна и предучилищна възраст – и в Етрополе, и в София, и в Лос Анжелис. Преподаването на деца е различно от това на възрастни. Децата буквално “попиват” чрез подражание и “правене”, дългите обяснения рядко дават резултат. За да ентусиазираш едно дете, го повеждаш в нещо, което знаеш, че ще му е лесно и забавно да направи. После е трудно да го спреш, толкова интересно му става да повтаря същото нещо отново и отново... Думите зависят от ситуацията и от това дали говориш на момиче или момче. Предполагам, бих започнала с: “Хайде да пробваме нещо забавно, много е лесно, какво ще кажеш?” Ако става въпрос са тийнейджъри, при тях подходът е друг, те обичат да им говориш като на възрастни, и колкото повече знаят “защо” правят нещо, толкова по-добре.
Натъжава те...
Самотата. Безнадеждността в очите на хората, които усещат времето да изтича през пръстите им, без да са способни да го променят, според собствените им виждания. Закостенелите вярвания. Безхаберието, грубостта, лошите нрави. Безпардонността. Байганьовщината.
Развеселява те...
Свободата и игривостта на момента... Не съм сигурна как да опиша значението на “playful” и “Silly” на български, не защото нямат превод, а защото някак си в езика ни няма точен еквивалент на преживяването... Всички са прекалено сериозни и до голяма степен загрижени какво ще си помислят другите и какво е подходящото поведение за възрастта и статуса им. Свободата да се държиш като дете и да гледаш живота през очите на дете не е глезене и детинщина, не е наивност. Тя е сила, която ти дава самочувствието да знаеш, че можеш да обърнеш всяка ситуация и, че нещата никога не са фатални.
Танцът за теб е...
Подарък за душата.
Посланието ти към нашите читателки...
Вдъхновението идва чрез преживяване. За всяко нещо, което сте си мечтали – идете и опитайте. Няма невъзможни неща. Всяка стъпка води към следващата. Дайте си преживяването да живеете живота на мечтите си. Както казва Пауло Коелю, човек живее в два свята – този на мечтите и този на реалността. И, стъпка след стъпка, тези два живота могат да се превърнат в един. Независимо колко голяма е мечтата, тя ще се сбъдне, ако работите над нея и не забравяте намерението си; ако сте верни на себе си.
