Всички знаят кой е. Той държа "Оскар" и бе аплодиран от най-големите в Холивуд, след което се завърна у нас - не като някоя самозабравила се знаменитост, а като човек, готов да стисне ръката на всеки свой почитател. Димитър, осиновен като бебе от лелята на родната си майка, музикален и талантлив, пораснал смел и за някои може би дори безразсъден. Опитал да избяга от казармата с "Ориент Експрес", мъчен от ДС, прекарал мрачни мигове в затвора, но несломен продължил към мечтата си да играе, да бъде свободен, да е себе си и така стига до Америка, където вече никакви граници не спират размаха му. Със своя богат опит актьорът Димитър Маринов сякаш е създаден за учител, може и трябва да посвещава - не само в тънкостите на актьорското майсторство, но и в изкуството на живеенето.
С какви емоции ви зареди престоят у нас? Посетихте много събития, проведохте много срещи...
Нямах време да спя. Налагаше ми се дори да отказвам покани, но просто нямах физическата възможност да откликна на всички. Беше много хубаво, но цялото това внимание на медиите малко ме притесни, защото нещата се повтаряха и повтаряха. Страхувам се, че обикновените хора, заради които се върнах, сигурно са помислили, че се е получило едно прекаляване. Не можах дори да изпия по една чаша вино с най-скъпите си приятели. Имаше такива, които ме дебнеха в лобито на хотела сутрин, за да се видим за десет минути и да пием по кафе. Дето се вика – дойдох в България и не можах да се напия (смее се.)
За мен най-ценна беше срещата със студентите в НАТФИЗ, които, милите, в една малка кино зала се бяха качили буквално един върху друг, та и нямаше дори празно място на пода. Тези деца се смяха, задаваха въпроси и правеха коментари - прекарахме страхотно. Усетих, че идва една невероятна млада вълна, която, за съжаление, все още е потисната от моето поколение. Това е една огромна вина. И много скоро ще се превърне в срам, ако на тези млади таланти не им се даде свободата да правят творческите си „глупости“, да грешат, да проявят лудост, а им се режат крилата, преди да политнат. Надявам се, че отговорните за това ще осъзнаят какво е нужно.
Срещата ми в Пловдив с публика и медии също беше уникална. Топли, сърдечни и реални хора. Имаше разговори, прегръдки – изобщо прекрасни емоции.
Засегна ли ви някоя от критиките към вас по повод родния флаг, с който излязохте на сцената при връчването на наградата "Оскар? Жест, който накара много други да се гордеят.
По никакъв начин. За мен думата "хейтър" не съществува. Това просто са хора с друго мнение. И ако за тях това не е положителен жест, те имат абсолютното право да го разбират по своя начин. Навярно това засегна повече онези, които са горди от моята постъпка. Аз не приемам нищо персонално. Пожелавам на всички един ден и те да имат възможността да се качат на най-голямата сцена в тяхната професия и да държат техния "Оскар". Тогава няма да ги критикувам, а ще ги уважа. Дори в най-изкривената и нефактологическа критика има някаква доза истина. И в нея се крият разбирането, интелектът и манталитетът на дадения човек.
Как отпразнувахте успеха с екипа на "Зелената книга"?
Отидохме в ресторант "Крейгс" на Мелроуз авеню – на границата с Уест Холивуд и Бевърли Хилс, който бе нает за нас. След 23:00 часа се събрахме всички и празнувахме до 4 сутринта. Беше много приятно!
Защо се гордеете с филма "Снимка с Юки" дори повече, отколкото със "Зелената книга"?
Това е дебют на един изключителен млад режисьор Лъчезар Аврамов, който съм убеден, че има невероятно бъдеще. Да не говорим за Димитър Стоянович – уникален сценарист. Та двамата взеха един разказ (от сборника на Мирослав Пенков "На Изток от Запада") и сътвориха продължението: какво става след това. Уникално! Начинът, по който те работят - свободни, откровени, чисти. Дадоха ми свобода да мисля, да работя и предлагам. Да не говорим за самата роля, при която имам невероятното обръщане на образа и играя на български с поамериканчен манталитет - това страшно много ме предизвика. Не е голяма роля, но е ключова и има няколко плана. Хареса ми. В "Зелената книга" съм еднопланов, трудното там бе никога да не се променям.
Гордея се с участието си в "Снимка с Юки" и защото тази история е толкова българска, а в същото време космополитна. Приказка на света.
Майка ви очаква ли от вас да научите още някой нов музикален инструмент за друга роля?
Майка ми очаква от мен всичко още от раждането ми. Тя не се опитва и да ме гадае. Обичам предизвикателствата и провокациите. Не се боя от новото. Преди години отидох в Коста Рика, отворих ресторант и се преместих там, а не знаех една дума на испански. Буквално за шест месеца с учител, работейки, имайки 27 души, които работеха за мен - успях.
Изглежда изобщо не се притеснявате да напускате комфортната си зона.
Обичам да го правя – за това живея. Така намирам всичко. Затова и напуснах България. Проблемът у нас е, че болшинството от артистите не са в комфортна зона, но не творчески, а социално и финансово. Това е бич, смърт за културата. И сякаш блъскаш главата и нищо не става. Кауза пердута.
Мислили ли сте къде щяхте да бъдете, ако не бяхте избягали? Ако бяхте станал влаков диспечер, за какъвто имате диплома?
Никога не мисля какво щеше да бъде, а какво ще бъде. Преминаването ми през едно, трето, десето е било по пътя натам, накъдето съм тръгнал. И всички тези малки отклонения - добри, лоши, удобни и неудобни... Явно трябваше да се случат, за да ме изградят като това, което съм днес.
Не съм си и помислял, че можех да остана. Просто не мога да се примиря с нещата. Не ме е страх от нищо. Не искам да ми е сигурно. Колегите у нас си мислят, че им трябва сигурност и това си е техен избор. Трябва да има раздвижване у нас, да се мисли какво се предлага. От бизнес гледна точка, ако аз трябваше да влагам пари, ако бях продуцент или спонсор, определено не бих дал нито лев за 80% от проектите у нас. Има и интересни неща, има частични попадения, но като цяло няма масовото конвенционално, конкурентноспособно, рядкост е нещо УАУ. Някой обаче има страхотна идея! Ама ние всички имаме страхотни идеи. И какво правим с тях... Една идея е страхотна, когато се превърне в страхотна реалност.
Някога тежало ли ви е това, че сте осиновен?
Не. Моето осиновяване бе проформа. За съжаление, чух коментар по мой адрес в тв ефир, че съм бил осиновен от богата жена, бивша буржоа и че съм имал хубаво детство и живот. Едва ли не съм тънел в богатство и разкош. Това е абсолютно невярно. Сградата, в която съм живял, е една руина. Нашият апартамент бе разчленен на три. Израснах в кухня. Легло, маса и всичко бе натъпкано в кухнята. Живеехме с 42 лева наследствена пенсия. Ядях месо един път в месеца. Повечето от дрехите ми бяха на износване от други деца. Получавахме дарения от църквата "Света Петка". Слава богу, ходех често при родната ми майка ми и нейния втори съпруг, живееха до зала "Фестивална". И там хапвах луканка и т.н. Но от чутото в ефир ме заболя.
В Америка сте приет като син от семейство Шърли. Чувствате ли се късметлия, че сте попаднали на такива страхотни хора?
Имам усещане, че страданието рано или късно се заплаща. Може би има някаква висша сила, която следи за тези неща. Настрадал съм се. В началото, живеейки с Шърли, не говорех изобщо английски. Те ме взеха от улицата и имах много страхове. Какви са? Защо го правят? Да не са членове на секта? Учех езика като луд, за да можем да комуникираме. Но в никакъв случай не беше - някакви богаташи са го взели и са му отворили пътя напред. Бачках през цялото време. Шест месеца след като отидох при тях, заживяхме в тяхната лятна вила, където аз плащах всички сметки. Работех в този град година и половина. Бях съвсем независим. От първия ден при тях си водех записки в тефтер за всички похарчени от тях пари за мен в началото. И когато тръгнах за Калифорния, сложих всичко в един плик и им го оставих. Преди три години им бях на гости в Тенеси и този плик още си седеше над камината.
Каква е тайната на хармоничния ви брак със съпругата ви Дженифър?
Всеки си носи собствената отговорност и не се бърка в тази на другия. С нея се запознахме случайно, тя дойде при мен като мой студент. Искаше да се пробва за актриса. Казах й, че не става. След което тя участва в един аматьорски спектакъл с други мои студенти и отидох да ги гледам. Искрата се появи от само себе си. За мен тя бе уникален човек - чист, откровен, директен, чаровен. Не беше дивата луда любов, а един респект и уважение като към приятел и партньор. Повярвахме, че можем да разчитаме един на друг. Излязохме два-три пъти. На четвъртия й казах: "Не искам да сме гаджета. Смятам, че си човекът, с който искам да прекарам живота си. И ако и ти смяташ така, събирай си багажа и идвай при мен. Трябва да живеем заедно." Иначе е лесно - тя се наконти вкъщи, аз се наконтя в нас, излезем навън, говорим си глупости. Друго е, когато се събуждате, лягате, готвите, дишате заедно. Така се разбира дали това е правилният човек. Живяхме близо 8 месеца в един апартамент. Потръгна ми кариерата в театъра, продадох всички бизнеси, които имах, и си купихме наш апартамент, който аз реконструирах. През 2003-а се оженихме.
Голяма сватба ли беше?
Направихме я в двора на къщата на нейната леля. Темата беше - "Цирк". Присъстваха 50 души. Най-близките ни роднини и приятели. Дойдоха брат ми с жена си, родната ми майка и съпругът й. Цялото готвене го направихме аз и брат ми. Родителите на Дженифър купиха пиенето – такава е традицията тук. Забавлението бях аз. С моето трио. Всички се смяха и шегуваха: "Този на собствената си сватба сготви, забавлява гостите и нямаше време дори да се целуне с жена си."
На следващата година си купихме къща в Сан Диего, реконструирах я и я направих като тези от Копривщица. Целият квартал, който се води Бевърли Хилс на Сан Диего, беше полудял, гледайки какви идиотщини правя. Там се роди първият ни син Йордан. През 2006-а се преместихме в Коста Рика. Просто се обадих на Дженифър и й казах: "Купих ресторант, без да искам. Местим се в Коста Рика". А тя: "Ами добре". Имаме си някакво безумно доверие, не знам как е възможно.
Никога не ме е питала къде отивам, с кого и кога ще се върна. Жена, която преди всичко е майка, после съпруга. Тя е един човек, който никога нищо не иска. Дори подаръци не желае. Няма афинитет към парфюми, дрънкулки, няма идея за марки. Не е материалист, а абсолютен минималист. Най-важното за нея са домът и децата. След оскарите я питах как се чувства, а тя ми отвърна, че чака да й кажа, че може да спре да работи и да си гледа децата. Тренира, тича, ходи на фитнес. Вкъщи обаче ядем всичко - кюфтета, салати, пържоли, дебело, тънко. Живеем, както ни е кеф.
Какво ви предстои в професионален план?
Одобрен съм за сериал, но в момента за него нещата са в застой. Изглежда "Нетфликс" имат интерес към него и се водят преговори. Затова не мога да кажа нищо повече. Вчера бях на кастинг. Имам предложение за филм с Долф Лундгрен, който ще се снима лятото, живот и здраве. Засега не давам категорични заявки за каквото и да било.
Какво му трябва на човек, за да сбъдне мечтите си?
Да си вярва, да не се компрометира и да е много здраво стъпил на земята. Да е наясно, да е готов на компромиси в името на идеята си. Куражът, бачкането и дисциплината няма да помогнат при положение, че човек не е абсолютно наясно дали става за дадена професия или не. Има млади хора с амбиция и желание, но не знаят, че не стават. Това важи особено за актьорството. Не всеки притежава тази заклетост в професията. Актьорлъкът е начин на живот. Хората трябва да са наясно със своя талант и да се стремят - не да бъдат средно ниво в нещо готино, а да са най-високото ниво в своето нещо.
Вие не се прибрахте у нас като голямата и недостижима звезда. Това ли е вашата тайна, с която печелите хората?
Не. Това е въпрос на стойности. Успехът - радвам му се, но това не ме прави по-различен. Научил съм се да разделям професионалното от персоналното. Утре мога да държа моя си "Оскар", но Димитър Маринов ще си е винаги Димитър Маринов. Забавлявах се от добронамерените съвети към мен от типа на: "Брато, дръж се като звезда. Ти си номер 1!" Стига бе, това ме обижда (смее се). Аз съм си аз. И с Цецо от квартал "Враждебна" мога да седна и да си цокаме бира в най-гадната кръчма в София.
Кога да ви очакваме отново у нас?
Ще видим. Има някои идеи, които засега не мога да споделям. Няма нищо черно на бяло. Като да водя класове в театър "Азарян" за професионалисти и аматьори, тв сериал, страшно интересен, дори на маса се спомена идея за филм, културни проекти с общината. Всичко е още само на думи. С удоволствие бих се връщал за работа, но за кратък период, защото в крайна сметка животът ми е в Америка. Всичко трябва да е съобразено с ангажиментите ми тук. Разбира се, ще дам на България приоритет във всяко отношение, но трябва да е разумно и за двете страни. Цялата любов и уважение, с което съм обграждан в България, трябва да оправдавам особено оттук насетне. Имам още по-силно чувство за отговорност и не трябва да разочаровам никого. Не мога да легна на стара слава, тепърва трябва да се надскачам.
