Какво е общото между Джон Д. Рокфелер, Кърк Хамет, Стив Джобс, Елинор Рузвелт и Малкълм Екс? Всички те в един или друг момент от живота си са успели да надмогнат най-големия си враг – своето собствено его. И именно тогава са постигнали най-големите си успехи.
Култовият автор на мотивиращи книги и статии и ментор Райън Холидей издава най-личната си книга досега. Холидей е световноизвестен маркетингов специалист, ръководил кампании за Google и компании от ранга на "American Apparel", една от най-големите модни вериги в света.
В "Твоето его е врагът" Райън Холидей разказва в детайли собствения си път нагоре в кариерата – през бляскавите успехи чак до моментите на отчаяние, в които за малко не се е отказал. Защо да се отказва на върха на славата си? Защото е постоянно измъчван от стария си враг, егото, вечно нашепващ, че не е достатъчно добър.
"Твоето его е врагът" мотивира читателите да се отърсят от пагубните за тях начини на мислене и вредни навици и да се фокусират върху наистина важното в живота си. Защото тайната на успеха не е това, което хиляди съвременни гурута и звезди проповядват.
Колкото и да вярваме и да желаем успеха, той може да ни подмине или пък да ни споходи за кратко и след това да ни срине напълно, ако не сме нащрек. Тайната на успеха и постигането на хармония в живота се крие в способността ни да се справяме със своя най-коварен враг, собственото ни его.
Прочетете откъс от "Твоето его е врагът" от Райън Холидей, която излиза от издателство "Сиела". >>>
В тази книга не се разказва за мен. Но тъй като нейна тема е егото, искам да попитам. Щеше да е лицемерие от моя страна да не го направя.
Кой, по дяволите, съм аз, че да пиша такава книга?
Моята лична история не е от особено значение за уроците, които следват. Но във връзка с тях искам да я разкажа още в началото. Защото във всеки етап от краткия си живот изпитах на свой гръб що е то его: преживях стремежа, успеха, провала и способността да започвам отначало.
Когато бях на деветнайсет, се изправих пред някои изумителни и променящи живота възможности, затова напуснах колежа. Менторите ми си съперничеха за моето внимание и гледаха на мен като на свое протеже. Появявах се на различни места, където ме наричаха „хлапето“. Успехът дойде бързо.
След като станах най-младият изпълнителен директор в една импресарска агенция в Бевърли Хилс, помогнах на няколко страхотни рок банди да подпишат договори за работа. Консултирах книги, които изградиха свой литературен стил и се продадоха в милиони екземпляри. Горе-долу по времето, когато навърших двайсет и една, започнах като медиен стратег за „Америкън Апарел“, по онова време една от най-търсените марки за облекло в света. Скоро станах неин маркетинг директор.
На двайсет и пет вече бях публикувал първата си книга, която моментално се превърна в будещ спорове бестселър, а на корицата є се мъдреше моето знаменито лице. Едно студио закупи правата да направи телевизионно шоу за живота ми. През следващите няколко години натрупах много от дрънкулките, с които се кичи успехът – влияние, платформа, преса, ресурси, пари, дори мъничко лоша слава. По-късно на основата на тези активи изградих успешна компания, в която работех с известни, добре плащащи клиенти, и вършех онзи вид работа, заради която те канят да говориш на конференции и на тузарски събития.
Заедно с успеха възниква и изкушението да разкажеш историята на живота си, да я оформиш, да пропуснеш ролята на късмета и да придадеш някаква митологичност на всичко. Предполагам, че знаете тоя ярък разказ, възпяващ подвизите на Херкулес: как съм спал на пода, как родителите ми са се отказали от мен, колко съм страдал, за да постигна целта си. Разказа, в който талантът на човека се схваща като негова същност, а постиженията му се идентифицират със самия него.
Обаче една такава история никога не е правдива и услужлива. Когато ви разказвам сега, пропускам много. Удобно пропуснати са стресът и изкушенията; грешките, от които ми се е обръщал стомахът, всички те са оставени в монтажното за сметка на най-добрите кадри. Това са моментите, които бих предпочел да не обсъждам: публичното ми разпердушинване от човек, когото уважавах, което така ме съсипа навремето, че стигнах до спешното. Денят, в който си изпуснах нервите, влязох в кабинета на шефа си и му казах, че съм дотук и възнамерявам да се върна в колежа – и наистина го мислех. Променливата природа на славата и колко нетрайна всъщност е тя (седмица). Книгата, даваща знак, че се е появил някой. Основаната от мен компания, която се разпадна и която трябваше да изградя отново. Два пъти. Това са само някои от добре редактираните отрязъци.
Самата тази по-пълна картина все още е само частица от живота, но поне улавя повечето важни моменти: амбицията, постижението и несгодиите.
Не съм от вярващите в прозренията. Не съществува определен момент, който променя човека. Тези моменти са много. През 2014 г. в период от около шест месеца те се редуваха последователно.
Най-напред „Америкън Апарел“ – където имах повечето от своите най-добри постижения, – залитна и се озова на ръба на банкрута със стотици милиони дългове и от нея остана само черупката. Основателят є, на когото като млад се възхищавах, беше безцеремонно уволнен от собствения си, грижливо подбран от самия него управителен съвет и трябваше да спи на дивана на приятел. По онова време импресарската агенция, където си създадох име, се озова в подобна ситуация с предявен иск от клиенти, на които дължеше много пари. Приблизително по същото време друг мой наставник излезе от строя, разрушавайки отношенията ни.
Това бяха хората, около които бях изградил живота си. Хората, от които се възхищавах и от които се учех. Тяхната стабилност – финансова, емоционална, психологическа, – не беше за мен просто даденост. Тя беше основата на моето съществуване и на чувството ми за собствено достойнство. А сега един след друг те се сриваха буквално пред очите ми.
Колата беше останала без колела, или поне такова беше моето усещане. От желанието да приличаш на някого през целия си живот да стигнеш до осъзнаването, че не искаш никога да приличаш на него: това е толкова рязък удар, за който никога не си подготвен.
И аз самият не бях изключен от този разпад. Тъкмо когато най-малко можех да си го позволя, в собствения ми живот започнаха да се появяват проблеми, които преди неглижирах.
Въпреки успехите ми се оказах обратно в точката, от която бях тръгнал, стресиран и преуморен, изгубил голяма част от трудно спечелената си свобода, защото не можех да кажа „не“ на парите и на тръпката от риска. Бях толкова уязвим, че и най-малкият разрив ме довеждаше до безутешен гняв. Работата, която винаги вършех с лекота, започна да ми тежи. Вярата ми в мен и в другите хора рухна. Качеството ми на живот – също.
Спомням си как един ден се върнах вкъщи, след като бях пътувал със седмици, и получих силен пристъп на паника, защото нямах Wi-Fi – "Ами ако не мога да пратя тези имейли. Ако не мога да пратя тези имейли. Ако не мога да пратя тези имейли. Ако не мога да пратя тези имейли..."
Човек си мисли, че прави онова, което се изисква от него, и обществото го възнаграждава. И тогава вижда как бъдещата му съпруга го напуска, защото не е човекът, който е бил преди.
Как се случва подобно нещо? Можем ли наистина един ден да изпитваме чувството, че сме стъпили на раменете на гиганти, а на следващия да се окажем сред развалините от множество експлозии, опитвай
