В рядко интервю, в което обсъжда музиката си, звездата Барбaра Стрейзънд разказва за възходите и паденията в началото на кариерата си, за трудния преход към поп музиката и за това как е преодоляла подигравките с външния ѝ вид.
В същия период от време, в който изпълнители като „Бийтълс“ и Боб Дилън правят революция в света със стряскащо ново звучене, Стрейзънд се превръща в техен съперник в класациите с албуми, които по някакъв начин карат десетилетни песни да звучат като своеобразна революция. Две години след старта на работата ѝ в "Бон Соар", "Колумбия Рекърдс", същата компания, която наскоро е подписала договор с Дилън, поема пълния контрол над артисатичната ѝ кариера.
Мениджърите ѝ предлагат дебютният ѝ албум да бъде запис на живо от клуба, който я е лансирал. Като се има предвид силата на концертите, които записват, тя очаква да бъде развълнувана от записите. Но "когато ги чух, бях много разочарована", казва тя. "Качеството не ми хареса. Тази стая не беше предназначена за звукозаписно студио."В почти двучасово интервю, проведено по телефона, певицата разказа за мотивите зад ранните си записи - нещо, което тя рядко прави, отчасти защото рядко я питат. Споменът на Стрейзънд за ранните ѝ дни в Бруклин, както и за формиращите я музикални вдъхновения, се изостря през последните няколко години, които тя прекарва в писане на мемоарите си. "Никога преди не ми се е налагало да анализирам музиката си", казва тя.
Спомените ѝ за музиката датират от петгодишна възраст. "Винаги съм била детето в квартала, което нямаше баща, но имаше добър глас", казва тя. (Бащата на Стрейзънд умира от епилептичен пристъп, когато тя е едва на една година). "Обичах да пея в коридора си в Бруклин, защото той беше с висок таван и когато пеех, ехото отекваше".Въпреки това, тя не е имала никакъв интерес да стане звукозаписен артист, а се е фокусирала върху това да стане актриса. След като на 14-годишна възраст гледа "Дневникът на Ане Франк" - тя е на същата възраст и с религия като героинята - Стрейзънд започва да посещава професионални курсове по актьорско майсторство и да работи в летни трупи.
"Да играя герои беше моят живот, моята амбиция, моята мечта", казва тя.В същото време приятелите ѝ започват да забелязват размера, дълбочината и красотата на гласа ѝ.
В началото на записа на "Бон Соар" чуваме как един от мениджърите на „Колумбия Рекърдс“ Дейвид Капралик неправилно произнася името ѝ в анонса. "Най-смешното нещо за мен е, че хората все още не могат да произнасят името ми правилно", казва тя. "Дори днес се наложи да поправям новата си асистентка."
Материалите, които следват въведението на Капралик, демонстрират таланта на Стрейзънд да открива редки музикални куриози, включително песента на Роджърс и Харт от 1938 г. „I'll Tell the Man in The Street“ и от същата година - детската песничка на Дисни “Who's Afraid of the Big Bad Wolf?“ Някои от песните, с които се справя в шоуто, като „Lover, Come Back to Me“ от 1928 г., изискват от нея да пее с нещо, което може да се нарече спиращо дъха темпо - ранна отличителна черта. "Никога не съм мислила за контрола на дишането", казва Стрейзънд. "Никога не съм мислила за нищо! Не знаех технически как да пея от диафрагмата или каквото там се наричаше." Основно фокусът ѝ е върху героя, представен в песента. "Винаги си мислех: "През какво преминава този човек?", казва тя.
В този етап от кариерата си Стрейзънд не само се противопоставя на тенденциите в музиката, но и оспорва общоприетите представи за женска красота в епоха, в която малцина го правят. Нейният приятел, илюстраторът и гримьор Боб Шуленберг, я кара да осъзнае какво е красивото в лицето ѝ, което изобщо не осъзнава дотогава.Шуленбърг не е бил единственият, забелязал очарованието ѝ. Когато модната легенда Даяна Вриланд поставя Стрейзънд на корицата на „Вог“, тя избира снимка, която се фокусира върху изпъкналия нос на певицата - преломен момент за самооценката на много жени. "Бях развълнувана от това!", споделя певицата. Преди това "ме наричаха със смущаващи имена". Един критик сравнил профила ѝ с този на мравояд. "Друг критик каза, че приличам на египетската кралица Нефертити", казва Стрейзънд, смеейки се. "Помислих си: наистина ли? Може би съм и двете!"
Стрейзънд е също толкова смела в подхода си към жанра. През 1973 г. за специалния си телевизионен филм "Барбара Стрейзънд и други музикални инструменти" тя свири с музиканти от Африка, Турция и Испания, като по този начин помага за създаването на "world music" години преди Пол Саймън. По това време обаче популярността на новия рок и поп е станала твърде силна, за да бъде пренебрегната, така че шефът на лейбъла ѝ Клайв Дейвис я подтиква да започне да записва песни, написани от изпълнители като Ленън и Макартни и Пол Саймън.Но тя мечтае да се върне към класиката, както прави през 1985 г. с „The Broadway Album“. Според певицата звукозаписната ѝ компания е сметнала концепцията за Бродуей за толкова некомерсиална, че дори не е искала да я зачете в договора ѝ. В крайна сметка албумът се продава в над 4 милиона копия само в САЩ. Тези ранни албуми остават може би най-смелите в кариерата ѝ.
Нещо повече, в творбите, датиращи от записа на „Бон Соар“, можем да чуем формирането на нейния процес. Не че самата Стрейзънд може да ви каже точно какъв е този процес. "Голяма част от това, което правя, е просто нещо, което чувам в главата си", казва тя, сякаш за извинение. "Стремя се да изкарам това, което чувам. Не мога да обясня как и защо. То излиза от главата ми или от гърлото ми, а после изведнъж е просто... навън."
Вижте повече за Барбaра Стрейзънд в следващото видео: