Освен "Портокал с часовников механизъм" Антъни Бърджес завещава на световната литературна съкровищница още една смайваща антиутопия, която отправя предупреждение към бъдещите поколения - 59 години след публикуването си "Непокорното семе" се появява за пръв път на български език в превод на Надежда Розова.

Смущаващо актуални:

Стабилността в един близък свят е основната цел на Министерството на безплодието. Властите в него се стремят да не допуснат пренаселване на планетата чрез контрол над популацията. Тук алтернативната сексуалност и доброволната стерилизация са издигнати на пиедестал, а майчинството се измерва в квоти.

Джордж Оруел ~ Журналистика е да публикуваш това, което някой друг не иска да бъде публикувано, всичко друго е пиар

Учителят по история Тристам и неговата съпруга Биатрис-Джоана точно са изгубили своя невръстен син Роджър. Това означава, че никога повече няма да могат да станат родители. Същевременно Биатрис-Джоана поддържа любовна афера с Дерек, брата на Тристрам, сложил социална маска, за да подпомогне кариерата си. От страстта им обаче се ражда  престъпление: заченати са близнаци. 

10 книги за оцеляване през идните 4 години

Младата жена е принудена да се превърне в бегълка, за да оцелее, а невинният Тристрам e арестуван от Сивите – полиция на екстремизираното статукво, която прилага тежки репресивни мерки. Междувременно обществото е paзтърсено от протести и бунтове из цялата страна. Стари и забравени древни ритуали за плодовитост се възраждат, надига се зловещ канибализъм, позициите на правителството са разклатени, а конспиративен план за прочистване на населението е приведен в действие. 

18 антиутопични романа, които ще ви издухат ума

Сякаш Армагедон е настъпил и в тази последна война на карта е заложено бъдещето на човечеството.

https://ladyzone.bg/laifstail/artbox/18-antiutopichni-romana-koito-shte-vi-izduhat-uma.html

"Непокорното семе" е забележителна и смайващо реалистична сатира, насочена към някои от най-наболелите теми на съвремието ни. Остроумна и забавна книга, която припомня, че бъдещето на човешката цивилизация е невъзможно без любовта и вярата в доброто. Този роман предизвестява какво трябва да направим, за да бъде благоразумен бъдещият ни свят, но и предупреждава никога, при никакви обстоятелства, да не унищожаваме човешката нужда от любов и удовлетворение", пише Library Journal.

Прочетете откъс от "Непокорното семе" от Антъни Бърджес, която излиза от издателство "Сиела". >>>

 

Първа част

1.

Беше денят преди нощта, когато се забиха ножовете на официалното разочарование.

Биатрис-Джоана Фокс хлипаше, потънала в майчина скръб, докато двама служители от Министерството на земеделието (Отдел за възстановяване на фосфора) поемаха малкото трупче в жълтия пластмасов ковчег. Ведри типове с черни лица и искрящо бели протези, а единият си тананикаше нашумяла напоследък песен. Често я мрънкаха по телевизията кльощави младежи от неопределен пол, ала от басовото гърло на един карибски мъжага звучеше неуместно. И зловещо.

Фред, любими мой,

сладък, малък,

моят вкусен залък...

Невръстният покойник не се казваше Фред, а Роджър. Въпреки риданията на Биатрис-Джоана мъжът продължаваше да си тананика и да изпълнява задълженията си равнодушно, с вече привична лекота.

– Приключихме – отбеляза удовлетворено доктор Ачесън, въздебел скопец, англосаксонец. – Още една порция фосфорен пентоксид за нашата Майка Земя. Доста под половин килограм, струва ми се. Но всяка доза е от полза. 

Певецът беше станал свирец. Без да престава да си подсвирква, той кимна и подаде на Биатрис-Джоана разписката.

– Елате в кабинета ми, за да ви дам копие от смъртния акт, госпожо Фокс – усмихна ѝ се д-р Ачесън. – Занесете го в Министерството на безплодието и там ще ви изплатят съболезнователните. В брой.

– Искам само синът ми да се върне – простена тя.

– Ще ви мине – бодро я увери доктор Ачесън. – На всички им минава.

Той наблюдава благосклонно как в коридора двамата чернокожи понасят ковчега към асансьора. Микробусът ги очакваше двайсет и един етажа по-долу. 

– Мислете в национален мащаб. В световен дори. Едно гърло по-малко за изхранване. Още половин килограм фосфорен пентоксид ще обогати почвата. Знаете ли, госпожо Фокс, в известен смисъл вие скоро ще получите отново сина си. – Той я поведе към тесния си кабинет. – Госпожице Хършхорн, смъртния акт, ако обичате – обърна се той към секретарката си. 

Госпожица Хършхорн, която беше от тевтонско-
китайски произход, бързо изкряка данните в своя аудиограф и от един процеп се показа отпечатана карта, която доктор Ачесън подписа със заоблен женски почерк. 

– Заповядайте, госпожо Фокс – каза той. – И се постарайте да гледате рационално на нещата. 

– Онова, което виждам – отговори тя доста рязко, – е, че при добро желание можехте да го спасите. Само че според вас не си струваше – още едно гърло за изхранване, което ще е по-полезно за държавата във вид на фосфор. О, колко сте безсърдечен!

Биатрис-Джоана отново се разрида. Госпожица Хършхорн, невзрачно слабо девойче с кучешки очи и права черна коса, направи гримаса към доктор Ачесън. Явно бяха свикнали с подобни изблици.

– Състоянието му беше много тежко – меко увери скърбящата майка доктор Ачесън. – Направихме всичко по силите си, но такава менингеална инфекция се развива страшно бързо, направо светкавично. Освен това – додаде той укорително – вие го доведохте доста късно.

– Знам, знам и се обвинявам. – Малката ѝ носна кърпичка беше подгизнала. – Но смятам, че той можеше да бъде спасен. Съпругът ми е на същото мнение. Вие обаче явно вече не цените човешкия живот. На никого от вас. О, клетото ми момченце!

– Ценим го, разбира се – строго възрази д-р Ачесън. – Ценим стабилността. Стремим се да не допуснем пренаселването на планетата. Искаме да има достатъчно храна за всички. Според мен – додаде той по-благо – добре е незабавно да се приберете у дома и да си починете. На излизане покажете това удостоверение в амбулаторията, за да ви дадат едно-две успокоителни. Спокойно, спокойно. – Той я потупа по рамото. – Проявете здравомислие. Бъдете модерна. Интелигентна жена сте. Оставете майчинството на простолюдието, както е отредила природата. Точно това се иска от вас – усмихна се той. – Вече сте изчерпили препоръчителната норма. Приключихте с майчинството. Избавете се от майчинското чувство.

– Никога! – отсече Биатрис-Джоана. – Никога няма да ви простя. На никого не прощавам!

– Довиждане, госпожо Фокс – каза госпожица Хършхорн и изключи малкото речево устройство, което рецитираше с идиотския си механичен глас следобедните ангажименти на д-р Ачесън. Докторът безцеремонно обърна дебелия си задник към Биатрис-Джоана. Това бе краят: синът ѝ бе напът да се превърне във фосфорен пентоксид, а тя бе просто цивреща досадница. Биатрис-Джоана вирна глава, излезе в коридора и закрачи към асансьора. Беше красива жена на двайсет и девет, притежаваше старомодна хубост, която вече не се ползваше с одобрението на жените от нейния кръг. Макар и лишена от елегантност, правата черна рокля без талия не прикриваше пищния ѝ ханш и великолепната заобленост на гърдите ѝ, макар и посплескани от корсажа. Носеше косата си с цвят на ябълков сайдер според модата – дълга и с бретон, лицето ѝ беше покрито с обикновена бяла пудра, не ползваше парфюм, защото той беше само за мъжете. Ала въпреки естествената ѝ бледина, дължаща се на скръбта, тя сякаш сияеше и пращеше от здраве и заплашителна плодовитост, а това бе крайно осъдително. Имаше нещо атавистично у Биатрис-Джоана, която в този момент инстинктивно потръпна при вида на двете рентгеноложки с бели престилки, които излязоха от своето отделение в другия край на коридора и бавно поеха към асансьора, влюбено загледани една в друга и преплели пръсти. Такова поведение се насърчаваше в момента – само и само да се избегнат естествените последици от общуването между половете, – затова цялата страна беше облепена с плакати на Министерството на безплодието, на които иронично и с бебешки цветове бяха изобразени прегърнати еднополови двойки, а отдолу се мъдреше надпис: Сапиенс е да си хомо. В Института по хомосексуалност дори се провеждаха вечерни курсове.

На влизане в асансьора Биатрис-Джоана изгледа с погнуса две влюбено прегърнати кискащи се жени. И двете бяха бели и се допълваха класически: пухкаво коте и голяма американска жаба. На Биатрис-Джоана ѝ се догади, макар да загърби целувката им. На петнайсетия етаж в асансьора се качи младо конте с тлъст задник, издокарано в елегантно сако без ревери, прилепнали в прасците панталони и риза на цветчета с обла яка. Той метна отвратен поглед към двете влюбени, размърда рамене с раздразнение и също толкова погнусено се нацупи на женственото присъствие на Биатрис-Джоана. Контето започна да се гримира сръчно и опитно, зяпнал в глуповата усмивка срещу отражението си, докато устните му целуваха червилото. Влюбените жени се кискаха на мъжа или пък на Биатрис-Джоана, кой знае. Странен свят, помисли си тя. Скришом огледа мъжа и прецени, че вероятно поведението му е ловко прикритие. Може би и той като нейния зет и любовник Дерек изпълняваше роля за пред хората, защото дължеше общественото си положение и шансовете си за служебно издигане на огромна лъжа. Биатрис-Джоана обаче си помисли, и то не за пръв път, че има нещо изначално порочно в мъж с подобно поведение. Самата тя не беше способна на преструвка, не би могла да премине през блатото на извратената любов дори ако животът ѝ зависеше от това. Светът беше обезумял, как щеше да завърши всичко? На приземния етаж тя стисна чантата си под мишница, вирна глава и се приготви храбро да се потопи в света навън. По неизвестна причина вратите на асансьора не се отвориха („Стига де!“, възкликна дебелогъзото конте и опита да ги разтърси). Инстинктивният страх да не попадне в капан и болното въображение на Биатрис-Джоана мигом превърнаха кабинката на асансьора в жълт ковчег, пълен с бъдеща доза фосфорен пентоксид. 

– О, горкото ми момченце! – изхълца тя тихичко.

– Стига де! – реагира контето с цикламените устни на нейните сълзи. 

Вратите на асансьора се разблокираха и се отвориха. На плакат във фоайето се виждаха двама прегърнати младежи. „Обичай ближния си“, гласеше надписът. Влюбените рентгеноложки хихикаха срещу Биатрис-Джоана.

– Вървете по дяволите! – сопна им се тя и изтри очи. – Мръсници!

Младият мъж се олюля, изцъка с език и се отдалечи, поклащайки бедра. Лесбийката жаба обгърна закрилнически приятелката си и впери враждебен поглед в Биатрис-Джоана.

– Ще ѝ покажа аз на нея кой е мръсен! Ще ѝ натрия физиономията в калта, това ще направя.

– О, Фрида, толкова си храбра! – възкликна другата с обожание.