В новия роман на Л. Дж. Шен („Крадецът на целувки”), „В случай на чудо”, една млада жена захвърля всичко под звездното ирландско небе и се врича във вечна вярност на един уличен музикант. Но казват, че обещанията се правят само за да бъдат нарушени. Нали?...
Рори има кариера, която обича, красив приятел, когото обожава, самостоятелност, която е извоювала с дълги години труд. Да, работата ѝ е за продажен и егоистичен музикален продуцент, на когото му пука повече за акциите му, отколкото за неговите артисти. И да, Рори е пълната противоположност на жените, към които обикновено се стремят мъжете като нейния приятел – изискани, богати, на малко име с хората от висшето общество. Но въпреки това животът ѝ е що-годе на прав път. Тя вече не е онова сломено момиче, отишло в Ирландия преди девет години, за да събере парчетата от себе си.
Мал мрази разточителните събития, светските издания, звукозаписните компании и фалшивите обноски на изисканото общество. Музиката му – тази, която го е превърнала в недостъпния ирландски бард, по когото цял свят бленува – е единственото, което има значение. Музиката, която пише, докато лежи на двора си под съвършеното нощно небе. Тогава какво прави в Манхатън, в компанията на най-големите собственици на звукозаписни компании и техните пластмасови асистентки?
Рори е сигурна. Мал не би се преместил да живее в Америка. Дори заради момиче. Особено заради момиче. И най-вече заради нея. Певецът, който оглавява класациите. Кралят, който пленява света. Вероятно дори не помни онази вечер, в която за един дъх време ѝ е отнел невинността, откраднал е сърцето ѝ и я е разсъблякъл.
Но чудото се е случило. Пътищата им са се пресекли. И той иска от нея да изпълни обещаното. Да зареже всичко и да бъде с него.
Казват, че обещанията се правят само за да бъдат нарушени… Освен в случай на чудо.
Следва откъс от романа.
Л. Дж. Шен
1
Сега
Рори
Такъв си беше моят брокер, същински Вълк от Уолстрийт. С цялото му образование от „Итън“ и Оксфорд. С всичките му безукорни обноски и мръсна уста.
Мъжът, чийто единствен недостатък беше, че е олицетворение на идеалния според майка ми мъж за мен.
Богат. С положение. От добро семейство.
Стабилен. Сладък. Досаден.
Калън Брукс със своите изпънати бели чорапи, пясъчноруса коса, впечатляващ ръст и тяло на атлет притежаваше привлекателността на къща в Нантъкет през лятото, придружена от две цяло и пет деца, поло ризи и турнири по голф. Самър, най-добрата ми приятелка, обичаше да се шегува, че изглеждал като лелеяния избраник на група войнстващи руси, атлетични расисти.
Погледна ме.
– Аз съм трийсет и две годишен почитател на серийната моногамност и излизам с теб повече от година. Обвързването не ме плаши, Рори. Ако зависеше от мен, още утре да си се преместила при мен.
Разкопчах сакото му и разхлабих вратовръзката само и само ръцете ми да са заети. И аз харесвах Калън, но да сме заедно от година не стигаше.
Трябваха ти двайсет и четири часа да се обещаеш завинаги на Мал, каза един глас в главата ми.
Освен това бях боса по отношение на несамопредизвиканите оргазми и потенциала на мъжкия атрибут. Продължих да търся извинения за своето осемнайсетгодишно аз.
Калън ме поведе към нашата маса. Седнахме до група костюмари от отдела по счетоводство и маркетинг, които преживяха първото си ястие от приготвени като перуански специалитет морски дарове и обсъждаха хедж фондове и излизащите на мода крайбрежни градове, които отнемаха туристи от Хемптънс. Калън се вписа с лекота в разговора, уловил в ръка содата си, без да е близнал и капка алкохол. Съсредоточих се върху своите колеги, опитах се да открия онзи мъж в зоната за специални гости зад мен.
Споменах вече, че не беше Мал. А и да беше! Можехме да се позабавляваме с най-откачената част от мозъка ми и да кажем, че това беше той – и какво? Не ме беше видял. И нямаше да го потърся. Вероятно се намираше в града за няколко дни. Мал беше изключително посветен на семейството си, стопанството и страната си. Разбрах го, когато се запознах с него. Този човек не би се преместил да живее в Америка. Дори заради момиче.
Особено заради момиче.
И най-вече заради това момиче.
Дали би го направил за пари ли? Не му пукаше за тях. И беше така открай време.
Отхапах малко от една гризина, пресуших две чаши вино и се оказах потънала в разгорещен разговор, който от темата за къщите на плажа беше свърнал към въпроса кои са най-добрите обществени тоалетни в Манхатън („Крейт и Баръл“ на ъгъла на „Хюстън“ и „Бродуей“ оглави списъка), когато онази кучка, излязла направо от ада и работеща като асистентка на Райнър, Уитни, намахано се насочи към нас. Бедрата ѝ се полюшваха като махало. Носеше платиненорусата си коса на късо френско каре, чието безукорно оформление се обясняваше само с използването на линия от страна на фризьорката. Одеянието върху нея – минаващо за рокля и подходящо за разумни садо-мазо практики – се състоеше от кожени ленти, които покриваха зърната на гърдите ѝ и корема, нищо друго. Уитни наклони глава и нацупи кървавочервените си устни.
Всички млъкнаха, защото Уитни можеше да пази тайна толкова, колкото аз да стоя настрана от въглехидрати. Веществено доказателство по делото: гризини и вино.
– Аурора – измърка тя и паркира на талията ръката си с добре оформен маникюр.
Всички ме наричаха Рори, Уитни обаче се обръщаше към мен с Аурора. Допуснах грешка веднъж да призная, че не харесвам името си. Случи се по време на снимки, на които тя придружаваше Райнър. Оттогава за нея станах Аурора. Ако ѝ кажех, че съм алергична към пари, тя щеше да има грижата целият бюджет на компанията веднага да се прехвърли в моята сметка.
Това си беше идея.
– Уит – пъхнах последното парче гризина в устата си, без да си направя труда да я погледна.
– Господин Райнър иска да си поговори с теб на балкона. – Изгледа ме изпод оскубаните си вежди. Заклевам се, Уитни изпита върховен екстаз, когато се прокашля и добави подканващо: – Сама.
Изправих рамене и вирнах брадичка, тръгнах към терасата, където беше зоната за специални гости, за течен кураж метнах наведнъж и третата си чаша вино. Райнър беше олицетворение на деветдесет килограма сексуален тормоз, особено когато беше надрусан и пиян. И точно в такова състояние се намираше в момента. Напъхах салфетката с логото на хотела в джоба на роклята си. Погледнах назад, видях как Уитни плавно се намърда на мястото ми, вкопчи лакираните си в червено хищнически нокти в рамото на Калън и изстреля към него захаросана усмивка. Уитни не искаше нищо друго така, както да докаже, че е по-добра от мен. И несъмнено беше, щом се търсеше най-добрата имитаторка на „Отчаяни съпруги“ от някое пластмасово предградие.
Последно видях как шепне свойски на Калън. Той се намръщи и поклати глава, не. Каквото и да му говореше, предложението ѝ не му допадна.
Минах през двойните врати, на балкона нямаше никого. Тук беше по-студено, отколкото в сърцето на майка ми. Потрих ръце, проклех се, че си оставих палтото в залата, и отидох до парапета. Гледката ме изпълни с възхищение.
Навън беше кучешки студ, но на мен винаги ми беше студено. Откакто се бях родила, откакто се помнех, постоянно се разкарвах с пуловери и дебели якета. На моменти все едно невидим слой лед покриваше кожата ми.
Вдигнах поглед, примигнах към звездите, поразена от красотата им дори в това време.
Зад гърба ми се чуха стъпки. Усетих тежест на раменете си. Дебело вълнено палто, все още носещо топлината от тялото на притежателя му. Скъпото му мъжко ухание представляваше смесица от мирис на чиста пръст, бор, дим и одеколон с твърде висока цена, за да е в масова продажба. От едната ми страна се извиси сянка. Постави чаша уиски на широкия мраморен парапет, опря лакът до моя. Почти ме докосваше, но само почти.
Извърнах глава, очаквах да видя Райнър, а се изправих лице в лице с… Мал.
Моят Мал. В крайна сметка се беше оказал той.
Малакий Дохърти с виолетовите очи. С омайваща усмивка. С договора, който подписах на салфетката.
С част от сърцето ми, което така и не ми върна.
Само дето вече не се усмихваше. И май не се радваше да ме види.
Казал ми беше, че ако някой ден отново се срещнем, той ще се ожени за мен независимо от всичко. Но това беше преди почти десет години и бяхме под влиянието на алкохола, страстта и младостта. На възможността.
Мал отвори уста.
– Здравей, скъпа.
От силния му ирландски акцент коленете ми омекнаха и разбрах, че съм се вкопчила в парапета.
Върху нас се посипаха първите снежинки. По носа ми. Клепачите. Раменете. В моето снежно кълбо се завихри фъртуна.
