Първият ден на октомври е Ден на поезията в България и Световен ден на музиката според ЮНЕСКО. А от 1980 г. се чества и като празник на българските певци и музиканти.
„Поезията е много трудна работа. Опитваш се да доловиш и назовеш някакви неясни неща. Неща, които даже не смееш да произнесеш, да продумаш. Някакви словесни догаждания… Трябва да има много голяма сила в самия теб, за да предизвика, нека така да го кажем, поетическото у теб. Имам чувството, че словото ни дава нещо не оттук. Това е нещо отвъдно. Ти трябва да се бориш и да търсиш цялата тази неизказаност, недоизказаност. Доста са неприветливи тези пространства“.
Натюрморт
Виолончело на леглото -
като тяло очакващо, голо.
(Пред пианото, купено на безценица,
ти със лъка в ръка бе мадоната с младенеца си
между свещите, дишащи над клавишите,
и помисли, че пак ще се сърдят комшиите,
аз все още стоях прокълнат, несъвзел се,
вън шумяха от час декемврийските рейсове,
а печалното "ла" пропълзя между двама ни
и се сгуши до снимката на Рахманинов,
гардеробът изпъшка, стените застенаха
инфразвукова меса за всички спасени,
заранта се навря по съседски през щорите,
аз все още не бях си облякъл пуловера,
май че пушех и мислех за музика и тъй нататъка
и отпуснато слушах и зяпах краката ти,
кафеника, часовника и димящите чаши,
а една музикантка по нощница
ме изпращаше.)
Отдалечаване на въздуха
Отзвъняваше лятото с бавни лилави камбани -
звук след звук от невидими църкви
и вървяхме из дългия град запотени, замаяни,
нито живи, ни мъртви.
Бяхме гладни, по прашната улица страшно кънтеше
предвечерния въздух, заблъскан от тебе,
и се спряхме на моста, и право насреща ни
се задаваше погребение.
Те се точеха с празни лица, свити в трескава жега,
преминаваха, после изчезваха тихо в завоя
и оставахме ние, и дишахме сухо и стегнато
непознати отново.
А небето пилееше точни чугунени удари
върху нас, върху нашите евтини ереси
и стояхме объркани там, уморени от чудото,
неповярвали в него и в себе си.
Стиховете са от книгата „Уморени от чудото“ (1982).
