„Това, което името ти крие“ ни запознава със Сандра, бременна 30-годишна жена, която се уединява в малко село на брега на морето. Там среща Фредрик и Карин Кристенсен, семейство осемдесетгодишни норвежци, привидно добронамерени и мили, повярвали в еликсира на вечната младост. Когато на сцената на разказа излиза Хулиан, испански републиканец, оцелял от концлагера „Маутхаузен“, напрежението ескалира до краен предел, а Сандра разкрива истинската същност на своите съседи.
Предлагаме ви да надникнете в книгата:
Приготвях куфара си, а дъщеря ми ме наблюдаваше с проницателните си черни очи, леко уплашени. Бяха същите като на майка й, а тънките й устни – като моите, но докато растеше и тялото й се издължаваше, тя все повече заприличваше на майка си. Като я сравнявах със снимките на Ракел, когато беше на петдесет, майка и дъщеря си приличаха, сякаш бяха две капки вода. За дъщеря си бях влуден старец, безвъзвратно обзет от миналото. То вече никого не интересуваше, но аз не можех да забравя нито един ден от него, нито една подробност, нито едно лице или име, даже и да беше дълго и трудно немско име, затова пък често ми костваше големи усилия да си спомня заглавието на някой филм.
Стараех се да показвам нехайство, ала добре знаех, че й причинявах болка, защото, освен че бях стар и луд, имах запушена артерия. Кардиологът не искаше да ме плаши и ми каза, че кръвта ще си намери алтернативен път, избягвайки запушената артерия, но аз не си правех илюзии, че ще се върна отново тук. Целунах дъщеря си като за последно, надявайки се тя да не си даде сметка за това. Все някога трябваше да настъпи последната ни раздяла, а аз предпочитах да ме запомни жив, как стягам куфара си.
Всъщност истината е, че никога не би ми хрумнало да върша подобна лудост, ако не бях получил писмото на приятеля ми Салвадор Кастро – Салва, когото не бях виждал, откакто ни пенсионираха от Центъра за залавяне на нацистки офицери, пръснати по света. Предстоеше закриване и на самия Център поради това, че обектите на дейността му вече достигаха дълбока старост и измираха, а по този начин чудовищата пак се отърваваха. В повечето случаи именно страхът ги държеше нащрек и им помагаше да се скрият. Те се бояха от нас, защото ги мразехме. Достатъчно беше да помиришат нашата омраза, за да побягнат.
Когато докоснах плика на писмото в дома си в Буенос Айрес и видях името на Салва, първо изпитах парализиращ страх, а после ме обзе безкрайно вълнение. Салвадор беше един от моите, единственият останал жив на земята, дето знаеше кой съм аз всъщност, откъде идвах и на какво бях способен, за да оживея, както и за да умра. Запознахме се много млади в тесния коридор между живота и смъртта, който вярващите наричат ад, също така го наричат и невярващите, а и самият аз. Името му беше „Маутхаузен“ и не можех да си представя, че адът би могъл да бъде по-зловещ. И докато главата ми отново се бореше как да излезe от ада, самолетът пресичаше небето, стюардесите, минавайки покрай мен, оставяха приятен аромат на парфюм, а аз се изпъвах приятно в креслото на повече от двадесет хиляди стъпки височина, понесен от вятъра.
Салва ми пишеше, че от няколко години живее в пансион за възрастни хора в Аликанте. Пансионът бил удобен и слънчев, сред градина от портокалови дървета и на няколко километра от брега на морето. В началото влизал и излизал когато си поискал, условията били като в хотел – индивидуална стая с баня и меню по желание. После здравето му се влошило, не обясняваше подробности, и се налагало да му помагат, за да отива до селището. Но въпреки препятствията не престанал да работи по свой си начин и без чужда помощ. „Има неща, които човек не може да изостави просто ей така, нали, Хулиан? И това е единственото, което мога да правя, ако не мисля за предстоящото. Помниш ли? Когато влязох там, бях едно от многото момчета.“
Безкрайно добре го разбирах и не исках да го загубя, така както човек не иска да загуби крак или ръка. „ТАМ“. Прекрасно знаехме какво означава това – лагерът за изтребление, в който двамата работехме на каменната кариера. Салва знаеше какво аз бях видял и изстрадал и аз знаех какво бе видял той. Чувствахме се прокълнати. Шест месеца след освобождаването ни, все още с вид, който предизвикваше отвращение и който се стараехме да скрием с костюм и шапка, Салва вече бе научил, че съществуват няколко организации за откриване и залавяне на нацисти. И ние щяхме да се посветим именно на това. Когато ни освободиха, се включихме в Центъра „Памет и действие“. Двамата със Салва бяхме едни от хилядите испански републиканци, попаднали в лагерите, и не искахме да се отнасят към нас със съжаление. Не се чувствахме герои, по-скоро изпитвахме усещането, че сме чумави. Бяхме жертви, а никой не обича жертвите и победените. Някои от нас нямаха друг изход, освен да си мълчат и да изстрадват страха, позора и вината на останалите живи, но ние се превърнахме в ловци – той повече от мен. Аз се оставях да ме води неговата ярост и чувството му за мъст.
Идеята беше негова. Когато излязохме оттам, аз исках само да бъда един нормален човек, да се включа в живота на нормалното човечество. Но той ми каза, че това е невъзможно и че трябва да продължим да спасяваме живота си. И се оказа прав. Повече не можех да затварям вратата на банята, докато се къпя, нито да понасям мириса на урина, даже и на собствената си. В лагера Салва беше на двадесет и три години, аз – на осемнадесет, и физически бях по-силен от него. Когато ни освободиха, той тежеше тридесет и осем килограма. Беше слаб, блед и меланхоличен, но много умен. Понякога се налагаше да му давам малко от онова, което там се наричаше храна – обелки от картофи, накиснати в гореща вода, парче корав хляб. Правех го не от съчувствие, а защото Салва ми беше нужен, за да продължа напред.
----------
Клара Санчес е родена през 1955 г. в Гуадалахара, Испания. Завършва испанска филология в Университета Комплутенсе в Мадрид. Тя е сред най-ярките представители на съвременната испанска проза, университетски преподавател и журналист във водещи печатни и електронни медии. Титуляр е на две престижни литературни отличия - през 2010 г. за „Това, което името ти крие“ получава Надал в надпревара с 261 номинирани творци, а десетилетие по-рано е удостоена с наградата Алфагара за друг феноменален роман - „Последни новини от рая“.
На пазара от 17 юни.
Colibri, цена: 15 лв.
