Радко Пенев, авторът на хитовите "Ритуалът" и "Грехът на Лилит", излиза от познатите жанрови рамки и създава болезнена притча за раните, които травмите от детството могат да оставят.
Съдбата не се нуждае от драматична обстановка, за да опустоши нечий живот. Нужен е само един облян от слънцето пазар и случаен поглед към съседната опашка. Един мъж и един поглед стигат, за да се смрази целият свят, времето да се разтегли и от процепите му да изпълзят дълбоко заровени спомени.
Няколко момчета се оказват на грешното място, в грешното време. Години по-късно един мъж се сблъсква с мрачна тайна от миналото си на съседната опашка на пазара. Тази неочаквана среща предизвиква вихрушка от емоции и възкресява спомена за непростимото. Причината се намира само на седем крачки. Разстоянието до жадувано изкупление. И вечността на една вселена, за да вземеш решение.
"Струни" е виртуозен роман, който повдига неудобната тема за сексуалното насилие и раните, които никога не зарастват. И напомня – жестокостта поражда още жестокост. И само собствените избори могат да променят пътя ни и да спасят човешкото в душата ни.
Премиерата на "Струни" ще се състои на 9 октомври от 18:30 ч. в Greenwich Book Center с вход свободен. Участие в нея ще вземат писателите Захари Карабашлиев и Георги Бърдаров. Тримата ще поемат по опасните пътища на един разговор, в който верни отговори и присъди няма.
"Група момчета, улисани в игра, се оказват на грешното място, в неподходящо време. Това, което ще се случи с едното от тях, трябва да остане завинаги в миналото. Но какво е "минало"? Радко Пенев е различен, психологически дълбок и умел в роман, който ни отвежда в една хем далечна, хем до болка позната чужбина – детството. Там, за разлика от разкървавените колене и пукнатите глави, раните на сърцето не зарастват лесно. А дали въобще зарастват?", пише Захари Карабашлиев.
"Струни" е роман за възможните ни битиета, за потъването и спасението, за възможните избори и тежестта на миналото, за загубената невинност и детската жестокост, за зрелостта на годините и неизбежната ни връзка с травмите от детството. За струните, по които сами музицираме живота си", допълва Светлозар Желев.
Прочетете откъс от "Струни" от Радко Пенев, която излиза от издателство "Сиела". >>>
Кошмар
Аз зъзна и лазят ме ледени тръпки.
Извиках – и никакъв звук!
Не дебне ли някой? – Страхливите стъпки
безшумно отекват се тук.
Огризани пръсти в коси ми се вплитат.
Кой… кой е зад мен? Глава се сковала, гърди не туптят...
Тамянени пари ме цяла облитат –
и устни сковани уста ще допрат!…
Аз гасна… Нощ непрогледна ли вече настана?
Извиках… и тежки ми клепки се вдигат от сън.
Лениво там някъде бие камбана –
опява ли някого нейният звън?
Яна Язова
Тя имаше зелени очи и сексът с нея бе страхотен. Нямам никаква представа защо се сетих за очите на Симона точно в този момент, но споменът измести контрастната, замръзнала в безвремие, ужасяваща реалност. Предполагам, че съзнанието ми се мъчеше да намери път за отстъпление, да ми предостави възможност да обърна гръб, все едно нищо не се е случило, и да се скрия в мислите си. Затова ми предлагаше спомен, за който и аз, и подсъзнанието ми бяхме наясно, че ще има безотказен ефект. Навярно в душата ми се бе активирал предпазен механизъм, своеобразна автоматична защита, която се грижеше не толкова за мен самия, колкото за нейното собствено оцеляване.
По някаква причина Симона смяташе зелените си очи за изключително красиви и обикновено ги клепаше с тонове грим, за да ги подчертае. В действителност, те бяха единственото грозно нещо в нея. Големи и изцъклени, със скучна, невзрачна форма, почти лишени от мигли, те бяха последното нещо, на което един мъж би обърнал внимание. Още по-неприятен бе начинът, по който ги използваше, когато искаше да впечатли някого. Сякаш играеше роля в средновековна мелодрама – извърташе глава встрани и пърхаше с мигли или хвърляше премрежен, изпълнен с огън според нея поглед изотдолу.
За разлика от очите є обаче, всичко останало в нея бе съвършено. Тялото є притежаваше подходящите пропорции и плавни извивки, с гладки дълги крака и прекрасни, стегнати гърди с остри връхчета. Ето това бе нещото, което трябваше да цапоти с грим, за да привлече нечие внимание, макар изобщо да не се налагаше. Така или иначе, гърдите є неизбежно повличаха и най-закоравелите мъжки души.
Не знам защо се сетих за цвета на очите є точно сега. Този, в когото се взирах, имаше кафяви. Нормални, такива, които поглеждаш и после забравяш. Предполагам, че според клиширания израз можеха да минат за приятелски или топли.
Сигурно беше заради очите на другия. Неговите очи човек едва ли можеше да забрави някога. Точно както секса със Симона и нейните зелени очи.
Хетерохромия. Така се наричаше заболяването, което бе определило особено рядката форма на оцветяване на очите му – един кафяв и един зелен ирис.
***
Осъзнавам, че нещо се е случило, но отначало не разбирам докрай какво. Замаян съм, вие ми се свят, но стоя изправен, здраво стъпил на краката си.
В момента, в който зърнах мъжа на съседната сергия, умът ми се изключи за един кратък миг. В дълбините на мозъка ми неочаквано избухна взрив от яркосиня светлина и синаптичните вериги се задръстиха от информация, спомени, толкова дълбоко скрити, никога неизваждани, те претовариха системата и тя се изключи за секунда, като пренасочи мисловните процеси по други канали, докато успее да обработи информацията.
За този кратък миг през мен прелетяха хиляди емоции, усукваха се, изграждаха се и се разпадаха, докато накрая се навързаха в ясна редица, толкова чиста и разбираема, че съм способен да се разплача от съжаление към заблудения нещастник, който бях само допреди миг.
Те са вече тук. Спомените са заредени в съзнанието ми като диапозитиви в касетката на проектор, която се върти с шеметна скорост и по незнайни причини ги изхвърля един след друг привидно без всякаква връзка, докато накрая картината не се нареди пълна, ясна и разбираема. Патрони в барабана на револвер, с който играеш на руска рулетка. Всички до един са насочени в главата ми и в барабана няма празни гнезда.
Те са тук, винаги са били. Остава само да ги подредя, изживея отново и осъзная докрай.
***
– Да взема ли и краставици?
Чувам въпроса на жена си, но не мога да се насиля да отместя очи от мъжа на съседната сергия. Висок е почти колкото мен, но годините не му се отразяват по същия начин. Изглежда по-слаб и стегнат, а е с няколко години по-голям. Късата му коса кара скулите му да изпъкват. Създава впечатление за решителен и уверен в себе си мъж. Пред него има опашка от няколко души, които оглеждат плодовете, но той, изглежда, е сам. Отмествам поглед.
