Излезе третата книга на британката П. Д. Джеймс („Убийството на прислужницата“, „Загадката на клиника „Стийн“) – „Смъртта на писателя“, където инспектор Адам Далглиш се сблъсква с нов хитроумен убиец и заплетената му примка. Нови парчета от пъзела изскачат с отгръщането на страниците, а духът на класическия британски детективски роман предизвиква читателя да разреши загадката заедно с инспектора.
Главен инспектор Адам Далглиш се подготвя за отдавна заслужен отдих на брега на морето. Той си представя дълги разходки по брулените от вятъра плажове и уюта на стария семеен котидж, където може да се наслади на чаша чай пред припукващата камина.
За съжаление, всякаква надежда за спокойствие е разбита на парчета от жестоко убийство. Авторът на криминални загадки Морис Ситън, често прекарвал времето си в уединение в местността, е намерен брутално убит при необичайни обстоятелства и това поставя началото на бясна надпревара с истината.
Далглиш е завлечен на дъното на ново и зловещо разследване. А ключът към мистерията може би се корени в самите романи на убития писател.
Първият роман на П. Д. Джеймс – „Убийството на прислужницата“ (ИК „Сиела“), променя пейзажа на британската криминална литература и веднага нарежда Джеймс до други класици в жанра като Агата Кристи. Кариерата ѝ на автор на детективски загадки ѝ носи Ордена на Британската империя за постижения в литературата и най-високата награда на Асоциацията на писателите криминалисти – Диамантен кинжал.
„Смъртта на писателя“ поднася на читателите съвършената мистерия в духа на Луиз Пени, Агата Кристи и Лий Чайлд, в която границите между литература и действителност се размиват, а истината може да възтържествува само в ръцете на неповторимия инспектор Адам Далглиш.
Следва откъс от романа.
Из „Смъртта на писателя“
П. Д. Джеймс
ЧАСТ ПЪРВА
ГЛАВА 1
Трупът, с отсечени от китките ръце лежеше на дъното на малка платноходка, понесла се без управление край едва видимия бряг на графство Съфък. Тялото беше на мъж на средна възраст, спретнат дребен мъртвец с тъмен костюм на тънки райета – погребален покров, който приживе и сега стоеше все така елегантно на дребното тяло. Ръчно изработените обувки още лъщяха с изключение на тук– там ожулените бомбета, копринената вратовръзка беше стегната на възел под изпъкналата адамова ябълка. Този злочест мореплавател беше грижливо облечен в общоприетия градски стил, неподходящ нито за това самотно море, нито за такава смърт.
Беше ранен следобед в средата на октомври и изцъклените очи на трупа бяха обърнати нагоре към удивително синьото небе, където лекият югозападен вятър гонеше няколко разпокъсани парцаливи облака. Дървената черупка, без мачта и ключове за гребла, се полюшваше. върху вълните на Северно море, при което главата се местеше и въртеше като в неспокоен сън.
Дори и приживе в лицето не беше имало нищо забележително, а смъртта не му бе придала нищо друго освен жалка безизразност. Над високото неравно чело беше покълнала рядка руса коса, а носът беше толкова тесен, сякаш бялата изпъкнала кост всеки момент щеше да прониже плътта; устата, малка, с тънки устни, беше зейнала и откриваше два издадени предни зъба, които придаваха на цялото лице надменния вид на мъртъв заек.
Краката, сковани в предсмъртния гърч, бяха заклинени от двете страни на сандъка с подвижния кил, ръцете бяха положени на гребната банка. И на двете бяха отрязани китките. Не беше кървяло много. Все пак струйки кръв бяха изплели черна паяжина между коравите руси косми, а банката беше толкова зацапана, сякаш бе използвана вместо месарски дръвник. Но това беше всичко, до другите части на тялото и по дъските на лодката нямаше кръв.
Дясната ръка беше отрязана чисто и закривеният край на лъчевата кост се белееше на светлината, но с лявата работата беше зле изпипана и от отмиращата плът стърчаха остри като игли назъбени костици. Преди да стане касапница, ръкавите на сакото и ризата бяха дръпнати нагоре и чифт златни копчета за ръкавели с гравирани инициали се поклащаха свободно, бавно се въртяха и проблясваха от уловените лъчи на есенното слънце.
Платноходката – боята беше избледняла и се лющеше – се носеше като захвърлена играчка по почти пустото море. На хоризонта раздвоените очертания на някакъв каботажен кораб се движеха по маршрута за Ярмът, не се виждаше нищо друго.
Някъде в два часа следобед през небето профуча черна точка по посока към сушата, повлачила след себе си пернатата си опашка, и въздухът се разцепи от воя на двигателите. После ревът утихна и отново не се чуваше и звук освен всмукването на вода към бордовете на лодката и от време на време крясък на чайка.
Неочаквано платноходката бурно се заклати, после се стабилизира и бавно се завъртя. Сякаш усетила силното дърпане на течението към брега, тя започна да се движи по-целенасочено.
Една кацнала леко на носа черноглава чайка, стояла там неподвижно като корабна статуя, литна с диви крясъци и закръжи над тялото. Бавно и неумолимо, разплисквайки водата с носа си, лодката носеше ужасния си товар към брега.