Драматичният конфликт между Жан дьо Каруж и Жак Льо Гри остава  извън учебниците по история, но става пример за истинска средновековна приказка, в която Стогодишната война на територията на Франция придобива различни измерения.

Мащабното изследване "Последният дуел" от Ерик Джагър съживява тази забравена легенда, в която двама рицари се изправят един срещу друг, а съдебните спорове се решават чрез битка.

През 1386 г., няколко дни след Коледа, огромна тълпа се събира в парижки манастир, за да наблюдава как двама мъже се бият до смърт – те трябва да докажат чия кауза е справедлива в очите на Бог. Рицар се изправя срещу своя оръженосец, а на карта са заложени честта и живота на една дама. 

Когато завърналият се от битка нормандец Жан дьо Каруж научава, че съпругата му Маргьорит обвинява оръженосеца Жак Льо Гри, стар приятел на съпруга ѝ и негов колега придворен, че я е изнасилил, не му остава нищо друго освен да заведе жалба пред още ненавършилия пълнолетие крал Шарл VI.

Льо Гри обаче твърди, че е невинен, а тълпата започва да се съмнява в думите на вече бременната Маргьорит. Съдът, озовал се в задънена улица, постановява съдебен дуел, но съгласно тогавашните закони, ако рицарят загуби от оръженосеца, съпругата му ще бъде осъдена на смърт за лъжовно обвинение. Предстои свирепа битка, при която всеки от участниците в конфликта ще се изправи пред потенциално фатален край...

Базиран на реални събития и комбиниращ любопитни исторически факти, "Последният дуел" е задълбочено и детайлно изследване на една противоречива епоха, което постепенно измества сюжета си от Западна Европа към Източна и дори достига тогавашните български земи – споменати са градовете Казанлък, Видин и Никопол.

Изчерпателен летопис и същевременно с това напрегната драма, книгата вдъхнови и американския режисьор Ридли Скот, който вече работи по филмовата адаптация на творбата на Ерик Джагър с участието на Мат Деймън, Бен Афлек и Адам Драйвър.

"Последният дуел" е в разгара си… но никой не може да предвиди края му. Прочетете откъс от книгата, която излиза от издателство "Сиела". >>>

 

Никъде не са водени по-яростни сражения за земя, отколкото в Нормандия, кървав кръстопът на войни още от Античността. Келтите са се били там с римляните, римляните – с франките, франките – с викингите, а след това французите и англичаните влезли там в сблъсък през Стогодишната война. Викингите (или северняци, Normanni) в крайна сметка се установили в Нормандия, завземайки земите и жените на франките, и се превърнали самите те във френскоезични нормани. Нормандските херцози – род, чието начало било дадено през 911 г., станали васали на кралете на Франция. 

През 1066 г. херцогът на Нормандия Гийом прекосил Ламанша с армия от рицари, сразил крал Харолд в Битката при Хейстингс, възкачил се на английския трон и останал в историята известен като Уилям Завоевателя. Като крал на Англия, херцогът на Нормандия сега бил съперник на краля на Франция. Нормандия, със своите благоденстващи градове и богати манастири, останала притежание на английската корона през следващите век и половина. 

В началото на XIII в. кралят на Франция си върнал по-голямата част от Нормандия от краля на Англия след тежка военна кампания. Но английските крале, в чиито вени течала норманска кръв, все още мечтаели за Нормандия. И много от знатните семейства в Нормандия, които били първо нормани, а след това французи, гледали опортюнистично към Англия в очакване да задуха вятърът на промяната. 

Когато избухнала Стогодишната война и англичаните започнали да отвоюват Нормандия, много местни благородници предали френския крал и се съюзили с английските нашественици.

Сред лоялните нормани, положили клетва за вярност на младия крал Шарл през 1380 г., имало едно благородническо семейство на име Каруж. Жан дьо Каруж III, по онова време на шейсет и няколко години, навършил пълнолетие около началото на Стогодишната война и се бил в много кампании срещу англичаните. Рицарят бил васал на граф Дьо Перш, който го назначил за военен капитан на Белем, стратегически важен замък, за който мнозина ламтели. Той бил също така виконт на Белем, местният представител на краля, еквивалент на английската длъжност шериф. През 1364 г. помогнал за набирането на средства за откупа на крал Жан. Уважаваният рицар бил женен за Никол дьо Бюшар, дама от добро семейство, с която имали поне три деца. Домът на предците от семейството бил Каруж, укрепен град на върха на хълм, на около 24 км северозападно от Алансон. 

Според легендата родът Каруж бил пропит с кръв и насилие. Една история разказва за предшественик, граф на име Ралф, който се влюбил в магьосница. Двамата си правели срещи край чешма на горска поляна, докато една нощ ревнивата му съпруга не изненадала двамата любовници там с нож. На следващия ден графът бил намерен с прерязано гърло. Никой не заподозрял графинята въпреки мистериозно червено петно, появило се на лицето є. Малко след това тя родила дете на име Карл, на което същото червено петно се появило, когато навършило седем. Заради това хората започнали да го наричат Карл Льо Руж. През следващите седем поколения всички деца в семейството имали същото червено петно, докато гневът на магьосницата не преминал. Името Карл Льо Руж станало впоследствие Каруж или поне така гласи легендата. Червеният цвят фигурирал и на семейния герб: кървавочервен фон със сребърни ириси.

Изпълненото с насилие минало на семейството може и да е фолклор, но от кръвта на Каруж излязло цяло потекло от свирепи воини. Един от първите феодали от рода Каруж, Робер дьо Виле, се е бил по времето на крал Филип II в началото на XIII в., за да бъде върната Нормандия на Франция. През 1287 г. един от неговите потомци – Ришард дьо Каруж, е бил гарант в съдебен дуел, обещавайки да се бие на мястото на основния участник в делото, ако той не се появи.

Най-големият син на Жан III, Жан IV, е роден воин. Неговото войнствено лице някога е гледало от стената на абатството в Кан, на която е бил изобразен до тежкия си боен кон в пълно бойно снаряжение, готов във всеки момент да използва меча и копието си. Но изображението избледняло и изчезнало в забрава, а с него и образът на воин, потомък на свирепите северняци. Израснал на седлото, по-младият Жан вероятно бил необразован, тъй като в оцелелите документи има само неговия печат, но не и подпис. През 1380 г. той бил оръженосец. Вместо „храбър младеж“, каквато асоциация създава тази дума, Жан бил вече четиресет и няколко годишен, закоравял в боя ветеран, един от тези „възрастни здрави мъже, които са рицари по всичко освен по име“. Изглежда, че е бил твърд, амбициозен и дори безмилостен мъж, предвид гневните изблици, когато нещо му осуетяло целите, склонен да изпитва злоба с години.

Към 1380 г. Жан IV командвал вече свой собствен отряд оръженосци, наброяващи от четирима до деветима души, в сраженията срещу англичаните в Нормандия. По време на война той се стремял да прослави името си и да забогатее, като плячкосвал и вземал пленници за откуп – доходоносен бизнес през XIV в. Възможно е и да се е стремял да стане рицар, което щяло да удвои заплащането му по време на военен поход. Семейното имение на Каруж вероятно изкарвало 400 или 500 ливри на година от ренти във време, когато дневната надница на рицар по време на военен поход била 1 ливра, а оръженосец получавал половин. 

Жан получил част от наследството си, включително малко земи, от които се получавали ренти, когато бил на 21 години. След смъртта на баща си той щял да получи останалото, като изключим по-малките наследства, предвидени за малкия му брат Робер и сестра му Жана. Робер, подобно на много втори синове на благородници, можел да се надява на съвсем малко наследство и затова станал духовник. Жана се омъжила за рицар и получила за зестра част от земите на баща си. Майка им Никол имала земи на свое име и щяла да запази тях и рентите от тях, ако съпругът є починел преди нея. Но останалото щяло да отиде за Жан, който трябвало да осигури оцеляването на семейното име Каруж и да предаде имението на собствения си наследник. 

Основното наследство на Жан били замъкът и земите на Каруж. Разположеният на върха на хълм град се издигал над широка равнина с плодородна почва, простираща се на североизток към Аржантан. Първият замък в Каруж бил построен през 1032 г. от Робер I, херцог на Нормандия и баща на Уилям Завоевателя. Няколко пъти е попадал под обсада. Разположен на голям кръстопът, включително от там минавал поклонническият маршрут за Мон Сен Мишел, Каруж бил също така популярен център за годишни регионални панаири. 

Към 1380 г. семейство Каруж напуснали замъка в града – нападнат и изгорен от англичаните – и се установили в друга близка крепост. Те я построили някъде след 1367 г. по нареждане на крал Шарл V, за да укрепят Нормандия срещу нашествия на англичаните – още един признак на предаността на семейството към короната. Внушителната главна кула (донжон) е оцеляла до наши дни като част от елегантния замък Каруж, по-голямата част от който е построена по-късно. 

Старият донжон е висок над 15 м, с гранитни стени, дебели 3 м в основата. Запазил е голяма част от оригиналните си укреп-ления, включително наклонена основа, която да пречи на нашественици да извършат щурм, meurtrières – удължени отвори в стените за стрелба с лък по противника, и надвиснал парапет с процепи за хвърляне на тежки предмети или заливане с врели течности на извършващите обсада войници. На по-горните етажи на тази logis-tour, или жилищна кула, е имало кухня, всекидневни, отделения за прислугата и отходно място с дупки в една от стените. Вътрешен кладенец осигурявал вода по време на атака или обсада. Други сгради от всяка страна на главната кула били предвидени за още слуги и за гарнизона. Самият донжон се състои от две слепени квадратни кули, а в масивната му основа има добре разположени врати и амбразури, които позволявали на защитниците да се оттеглят от по-голяма зала в по-малка и да стрелят със стрели по току-що освободеното помещение. Военната архитектура предоставя безмълвно, но категорично свидетелство за потресаващите условия, които феодалните благородници понасяли, когато вражески армии вилнеели из Нормандия, а банди разбойници плячкосвали селата. 

Освен замъка и земите в Каруж Жан се надявал да наследи и поста на баща си на командир в Белем и може би дори престижната му титла виконт. Белем, бастион, издигнат през XI в. на върха на хълм на около 64 км от Каруж, бил английско владение до 1229 г., когато бил отвоюван от французите при обсада през една изключително студена зима. Френската корона дала Белем на графовете на Перш, които можели да поверяват командването на тази ключова крепост на когото решат. 

Докато Жан чакал остатъка от наследството си, натрупал още богатство и укрепил социалното си положение чрез стратегически брак. Неговата булка, Жана дьо Тили, била дъщеря на богатия владетел на Шамбоа, чиято огромна квадратна крепост имала стени, дебели 4 м и високи 30. Семейството получило като зестра част от земите и парите на бащата на Жана, с което Жан се позамогнал и подобрил връзките си с нормандската аристокрация. Много преди Жан да получи пълното си наследство, Жана го дарила с наследник, син, роден вероятно в края на 70-те години на XIV в.