Стартирала като дневник на един обикновен човек, "Пътешествието"на Ричард Пол Еванс – се превръща в литературен феномен. За кратко време изданието стига до челните места на класациите и дава начало на поредица, която вълнува читатели по целия свят.

"Пътешествието" се появява и на български език, за да разкаже необикновената и вдъхновяваща история на мъж, изгубил най-ценното в живота си, но открил себе си по време на своето необичайно и целебно пътуване пеша от единия край на Америка до другия.

Някои ще нарекат историята на Алън Кристофърсън любовна. Други биха я определили като пътепис. В сърцевината си обаче тя е откровението на човек, опознал щастието и страданието и намерил сили да погледне отвъд болката. Никому неизвестен и така близък на всеки един от нас.

Защото Алън е щастлив човек. Има прекрасен дом, успешна кариера и е женен за любовта на живота си. Един ден всичко това изчезва и Алън осъзнава колко крехко може да бъде щастието. Фирмата му е ликвидирана с измама, банката отнема дома му, а съпругата му Маккейл загива след нелеп инцидент.

В най-мрачния момент, когато самоубийството изглежда като единствения изход, той избира да загърби настоящето, да напусне стария си живот и да тръгне на пътешествие към Атлантическия океан с надеждата, че тогава ще знае какво да прави.

По пътя си Алън се среща с различни хора и научава уроци, за които често се оказва неподготвен. Техните съдби се превръщат в негови спътници и му вдъхват сила, за да преоткрие красотата на света.

"Пътешествието" е въздействащ разказ, който ни напомня, че въпреки веригите, с които се самооковаваме, в човешката душа се крие нещо първично, което все още поражда у нея копнежа да се скита на воля и да продължи да живее. 


Прочетете избран откъс от "Пътешествието" от Ричард Пол Еванс, която излиза от издателство "Сиела". >>>

Първа глава

 

Най-важното е да не загубите желание да вървите. Не съществува мисъл, тягостна дотам, че човек да не може да се отдалечи от нея с вървеж. 

Киркегор

Дневникът на Алън Кристофърсън

Легендата гласи, че щом пясъкът на Кий Уест ти влезе в обувките, не можеш да се върнеш там, откъдето си дошъл. Според мен това е истина. Стоя сам на плажа и съзерцавам как кървавочервеното слънце се гмурка в Мексиканския залив. И няма да се върна към онова, което загърбих. 

Въздухът е наситен с миризмата на солена вода и водорасли и със звуците на разбиващи се вълни и крещящи чайки. Част от мен се пита дали не сънувам и се надява, че ще се събудя в леглото с откритието, че все още съм в Сиатъл и Маккейл лекичко прокарва нокти нагоре-надолу по гърба ми. Тя ще прошепне: „Буден ли си, любими?“, а аз ще се извърна към нея и ще ѝ кажа: „Изобщо няма да повярваш какво сънувах“. 

Но случилото се не е сън. Пребродих цялата страна и любимата ми жена никога няма да се върне при мен. 

***

Ширналата се пред погледа ми вода е синя като течност за чистачки. Усещам как подухващият по здрач ветрец гали небръснатото ми, опалено от слънцето лице и затварям очи. За да дойда дотук, изминах огромно разстояние – почти пет хиляди и седмстотин километра. Но в известен смисъл стигнах много по-далеч. Пътуванията невинаги могат да се измерят с физични величини. 

Смъквам раницата от раменете си и сядам на пясъка да си развържа обувките и да си сваля чорапите. Износените ми памучни чорапи, които са променили цвета си от бял на сив, залепват за ходилата ми, докато ги събувам. Сетне пристъпвам върху обсипания с мидени черупки мокър пясък и изчаквам отдръпналата се вода да се върне и да залее краката ми. Стотици часове съм размишлявал върху този миг и сега оставям всичко да премине през мен: вятърът, водата, миналото и настоящето, светът, който загърбих, хората и градовете по пътя си. Трудно ми е да повярвам, че най-сетне съм тук. 

След няколко минути тръгвам назад, сядам по турски на пясъка до раницата си и правя онова, което винаги правя в съдбоносни моменти: вадя химикалка, отварям си дневника и започвам да пиша. 

***

Навикът ми да пиша се оформи отдавна – далеч преди да имам този дневник, далеч преди да предприема настоящото пътешествие. Бях осемгодишен, когато мама ми подари за Коледа първия ми дневник. Той представляваше малка жълта тетрадка, чиято винилова корица беше щампована с дълбоко вдлъбнати завъртулки. Най-много ми харесваха месинговото му ключе и катинарче. Обстоятелството, че в живота ми има дотам важни неща, че се налага да ги пазя под ключ от околните, ме накара да се почувствам значим. Онази коледна вечер писах в дневник за първи път. Представих си, че благодарение на катинарчето и всичко останало само аз ще чета писанието, затова го адресирах до себе си и този навик ще ми остане до края на живота. 

Скъпи Алън,

Днес е Коледа. Получих игра с роботи, комплект детски радиостанции и червен дъвчащ бонбон във формата на риба, който вече изядох. Мама ми подари този дневник с катинарче и ключе и ми каза да пиша в него всеки ден. Помолих я да ми напише нещо на първата страница. 

Мое скъпо момче,

Благодаря ти, че ми позволи да пиша в специалната ти тетрадка. И Весела Коледа! Тази Коледа е много необикновена. Някой ден ще разбереш това. От време на време препрочитай тези думи и помни, че страшно много те обичам и винаги ще те обичам. 

Мама

Мама казва, че няма значение какво пиша и че ако чакам да опиша само важните нешта, веруятно никога няма да напиша ништо, защото важните нешта просто приличат на всички останали, освен когато се вгледаш в тях след време. Важното е да описваш мислите и чувствата си. Днес мама изглеждаше по-добре. Мисля, че скоро ще се оправи. 

Докосвал съм тези редове толкова често, че едва се четат. Написаното от майка ми се оказа едно от събитията, за които тя говореше, събитие, което ти се струва незначително, освен когато го погледнеш през обърнатата призма на времето. Майка ми почина от рак на гърдата четиресет и девет дни по-късно – на Свети Валентин. 

Рано сутринта, преди обичайния час, в който ставах за училище, баща ми ме въведе в стаята ѝ, за да я видя. На нощното шкафче до леглото ѝ стояха вазичка с жълта роза и измайсторената от мен валентинка, на която беше нарисувано пронизано от стрела сърце. Тялото ѝ беше там, но самата тя не присъстваше, иначе щеше да ми се усмихне, да ме извика и да ме похвали за рисунката. Вече знаех, че е другаде. 

Заради присъщия на баща ми стоицизъм никога не говорехме за смъртта ѝ. Никога не говорехме за чувствата си и за онова, което ги е породило. Онази сутрин той ми приготви закуска, а сетне седнахме на масата и се заслушахме в тишината. Служителите на погребалната агенция идваха и си отиваха, а баща ми ръководеше всичко с методичността, с която се провежда търговска операция. Не твърдя, че не му пукаше. Просто не умееше да показва чувствата си. Такъв си беше баща ми. Никога не съм го целувал. Просто си беше такъв. 

Рядко продължаваме да правим нещата по същата причина, по която сме започнали да ги правим. 

Дневникът на Алън Кристофърсън

Започнах да си водя дневник по съвет на майка ми. След смъртта ѝ продължих да го правя, понеже ако престанех, щях да скъсам нишката, която ме свързваше с нея. 

Лека-полека дори това се промени. По онова време не го осъзнавах, но причините, поради които пишех, неизбежно се променяха. С възрастта започнах да пиша, за да докажа съществуването си. Пиша, следователно съществувам. 

Съществувам. Във всички нас, за добро или лошо, се крие някакъв копнеж светът да узнае, че съществуваме. Това е моята история – моето доказателство за съществуването ми и най-важното пътуване в живота ми. То започна, когато най-малко го очаквах, по време, когато си въобразявах, че нищо не може да се обърка.