Това е една история за фокуси и илюзии, за сложни шифри и тайни съобщения, за страшни призраци и една щура маймунка, но преди всичко е книга, която държи ключа към истинското приятелство.

Лейла може да отвори всяка врата и няма ключалка, която да застане на пътя й. Дарбата да се измъква от невъзможни ситуации и магически да отключва най-здравите катинари неведнъж й е помагала да се справи с различни изпитания в сиропиталището, където е отраснала. Там момичето дълго време се е чувствало самотно и различно, докато не става част от клуб „Особняците“, където заедно с още пет деца със специални таланти разгадават и най-заплетените мистерии.

Именно пред такава мистерия са изправени в момента! Когато известна гадателка пристига в Минерал Уелс, започват да се случват странни неща, а безопасността на градчето е застрашена. Изникват въпроси, чиито отговори се намират зад врата към миналото, която от години стои залостена, а зад всеки ъгъл се крият тайни за някогашния таен клуб на ментора им. Сега ключът е в Лейла и заедно с приятелите й трябва да намерят начин да предпазят любимите си хора, както и градчето, което толкова обичат.

„Магични мистерии 2“ е втората книга от магическата поредица за деца на Нийл Патрик Харис. Тя отвежда малките читатели на незабравимо приключение, което им разкрива тайните зад някои от най-популярните фокуси, а междувременно им демонстрира силата на доброто и магията на приятелството. Увлекателната, вълнуваща и забавна история на Лейла насочва вниманието към връзката със семейството и приятелите и напомня, че дълбоко в нас всеки е специален, а чарът ни е именно в това, че сме различни!

За автора:

Нийл Патрик Харис е световноизвестен актьор, продуцент, режисьор, телевизионен водещ и писател. От 2011 до 2014 г. оглавява Академията по магически изкуства в качеството си на неин президент. Живее в Харлем, Ню Йорк, със семейството и двете си прекрасни кучета. „Магични мистерии“ е първият му роман за деца.

Следва откъс от книгата.

Лейла Върнън невинаги бе живяла в Минерал Уелс.
Всъщност дори името ѝ невинаги е било Лейла Върнън.
Докато пребиваваше в Дома за деца на майка Маргарет,
фамилното ѝ име беше „Доу“.
Не беше получила името Доу от близките си – казваше
се така, защото никой не познаваше близките ѝ. Когато
майка Маргарет открила Лейла, в плетения кош имало
картичка, на която били изписани само първото ѝ име
и рожденият ѝ ден. Лейла обаче не допускаше това да ѝ
пречи. Напротив, стараеше се далеч повече от останалите

2
момичета от Дома на майка Маргарет да гледа оптимистично на нещата – дори когато те се отнасяха с нея като
със стар, скъсан чорап.
Така направи и следобеда, когато няколко от момичетата я повлякоха по коридора към кабинета на госпожата.
Лейла Доу взе да се смее звучно и необуздано, докато те я
щипеха по ръцете.
– Ха-ха-ха! Не ме гъделичкайте!
Разбира се, онова, което ѝ правеха гаменките, хич не
беше гъдел, но тя реши, че някой възрастен може да чуе
виковете ѝ и да се намеси. Не ѝ бяха нужни медиумски
умения, за да се досети какво са намислили момичетата,
тъй като поне веднъж седмично я затваряха в най-тъмния килер в цялото сиропиталище. И всичко това просто
защото най-високата от групичката в определен момент
бе решила, че неизменната усмивка и жизнерадостното
отношение на Лейла я дразнят.
Високото момиче искаше Лейла да е толкова нещастна,
колкото беше самото то. Затова заедно с приятелките му
измисляха какво ли не, за да мъчат Лейла при всеки удобен случай. Тя пък непрестанно полагаше усилия да не
им показва колко болка ѝ причиняват, особено през онзи
следобед, тъй като група истински фокусници от град
Минерал Уелс щеше да изнесе представление пред децата.
Лейла от седмици очакваше събитието с нетърпение.

3
– Стига, момичета! – рече тя и се насили да се усмихне. –
Какво ще кажете да слезем в залата за игри? Останалите
сигурно вече ни чакат. Може да има и бисквити!
В отговор получи единствено преиграно повторение
на последното си изречение.
– „Може да има и бисквити“ – рече високото момиче с
насмешка.
Останалите се закискаха злобно. Продължиха да влачат
Лейла към кабинета на майка Маргарет, но тя заби пети в
балатума. Онези обаче бяха много и бяха по-силни. Подметките ѝ оставиха черни следи по сивия под. Високото
момиче отвори вратата на кабинета със замах, а останалите задърпаха Лейла през стаята до познатия ѝ килер.
Блъснаха я вътре и затръшнаха вратата. Всичко около нея
потъна в тъмнина. Чу се как ключалката изщрака от външната страна.
– Добре, стига с шегите, пуснете ме! – примоли се тя и
заблъска по вратата. – Не искате ли да видите фокусниците?
– Много ясно, че искаме! – викна едно от момичетата
през дебелото дърво. – Точно натам сме се запътили.
– И ти ела… ако можеш! – каза друго момиче.
Смехът им екна като крясъците на враните, които често
грачеха из двора на сиропиталището. Стъпките им се
отдалечиха бързо и всичко утихна.

4
Лейла знаеше какъв ще е резултатът, ако завърти дръжката, но все пак опита – вярна на неизменната си надежда.
Беше заключено. А тя беше сама. Пак.
Завъртя глава наляво-надясно, но мракът беше толкова
плътен, че очите ѝ не различиха нищо. Сърцето ѝ думкаше силно – както обикновено, когато бандата момичета
я тикнеше тук. В ноздрите ѝ нахлу киселата миризма на
влажна ламперия.
На възрастните им отнемаше час, че и повече, докато
я открият свита и уплашена в ъгъла на килера. А щом я

5
откриеха, я мъмреха, сякаш се беше заключила в килера
на директорката собственоръчно.
За да се успокои, Лейла взе да си представя, че е красиво момиче, което участва в магическото представление
долу: затворена нарочно в кутията на сцената, тя щеше да
шашне публиката, изчезвайки безследно с трясък в кълбо
ослепителна светлина. Вжжжът!
Безсилието скова тялото ѝ. Представлението на фокусниците беше единственото, което очакваше с нетърпение
в последно време. Мечтаеше си да види как от смокингите на магьосниците излитат бели гълъби, букети цветя
се материализират от нищото, тестета карти танцуват във
въздуха…
Реши, че няма да допусне момичетата да ѝ отнемат това
удоволствие. За пръв път щеше да им се опълчи, наистина
да им се опълчи. Преди да го направи обаче, трябваше да
намери начин да се измъкне.
Заопипва наоколо в мрака и долепи пръст до ключалката. Дали нямаше някакъв начин да я отключи отвътре?
Никога не беше човъркала ключалка, но героите в книгите, които четеше, понякога го правеха. Първо, бяха ѝ
нужни инструменти. Тя извади фибата от косата си и я
мушна в дупчицата. Взе да я мести напред-назад. Инструментът докосваше щифтчетата в ключалката, Лейла

6
чуваше щракането им. Без втора фиба обаче нямаше как
да ги задържи и да завърти заключващия механизъм.
А втора фиба тя нямаше. Обаче се намираше не другаде,
а в килера към кабинета на майка Маргарет. Прокара пръсти по пода и сърцето ѝ ускори ударите си: беше напипала
самотен кламер. Късметът беше на нейна страна!
Тя разгъна кламера. Пъхна върха му в ключалката и
го размърда, като натисна щифта, за да провери доколко
ще поддаде. Чуваше се изщракване, но щифтовете все се
изплъзваха.
От долния етаж долетяха приглушени овации. Представлението беше започнало.
– Не, не, не! – прошепна си Лейла.
Въображението ѝ извика образа на групата фокусници
на сцената: вадеха зайци от цилиндри, превръщаха стъклени топчета в перли, караха столове да левитират и замятаха черните си копринени наметала през рамо. Беше се
надявала да събере няколко магически спомена, които
да ѝ помогнат да изкара следващите месеци с усмивка на
лице.
Колкото по-трескава ставаше, толкова по-непохватно
местеше фибата и кламера в ключалката. Минутите
течаха и накрая я обзе усещането, че никога няма да се
измъкне. Притесни се, че представлението ще приключи,
преди да излезе от килера.