В началото на 2018 г. писателят Михаил Вешим се завръща с нов (не)типичен роман. Освен разпознаваемият фин хумор, с който авторът е пословичен, в "Оксиморон. Нечовешки роман" Вешим разкрива и една по-различна страна на писането си – страна, която отвъд хумора, провокира повече размисли за компромисите – малките и големите, които всеки от нас прави в ежедневието си.

Главните герои на романа са немският брак Хектор фон Кройценберг – породисто и особено скъпо куче, и езиковедът Духомир Пенев, който има нелеката задача да научи Хектор да говори български език. Как един университетски преподавател се е озовал в такава нелепа ситуация ли?

Много просто. Когато си изтеглил мастит кредит, чакаш бебе, съпругата ти е домакиня, която не може да приготви нищо друго, освен чай, но пък за сметка на това я бива в градинарството и гледането на ТВ предавания, а на всичкото отгоре на вратата ти почука съдия-изпълнител и без да четеш подпишеш документ, с който приемаш да напуснеш неизплатената си къща до 24 часа, някак идеята за говорещо куче не ти се струва чак толкова абсурдна…

Ще проговори ли (български) Хектор? Ще спасят ли дома си семейство Пеневи? Докъде стигат абсурдите в ежедневието на обикновения човек и (не)обикновеното му куче? Отговорите са на страниците на „Оксиморон. Нечовешки роман” от Михаил Вешим.

"Като верен син на моя малък, но славен народ аз също имам своя проект. От трийсет години. Нарекох го „Хектор“. В началото той беше само фейлетон. После разказ. Стана радиопиеса. Прерасна в едноактна комедия. Добавих още едно действие – превърна се в комедия в две действия. Сега комедията „Хектор“ се модифицира в романа "Оксиморон". Получи се един нечовешки роман", пише авторът в предговора на книгата, чиито илюстрации и корица са дело на Иван Газдов.

Предлагаме ви да прочетете откъс от "Оксиморон. Нечовешки роман" на Михаил Вешим, издаден от "Сиела":

Щом излязоха на улицата, езиковедът подръпна господар­ски повода и насочи кучето към полите на Витоша. Там, в ни­ските гънки на планината, имаше пътека, лека и мека за ходене. Пенсионерите я използваха за ежедневните си разходки сред природата и я наричаха помежду си Алея на здравето.

Преди до поемат по „алеята“, човекът и кучето минаха по­край скъпарски имоти, оградени с непрестъпни зидове. Отвъ­тре ги усетиха зли кучета и ги залаяха. Хектор на свой ред им отвърна – имаше висок, силен лай.

– Отпусни тоя глас! – насърчи го Пенев. – Точно така, мом­че! Не се притеснявай да се изразяваш свободно!

С такива думи целеше да го насърчи. За да постигат успехи в обучението, обучаемите трябва да бъдат насърчавани. Знае­ше го от личния си педагогически опит.

Вървяха по чер път през ливадите към боровата гора – „здравната алея“ започваше оттам. Близо до гората видяха па­сяща крава. Приличаше на швейцарска – кафява, на бели петна. Като слязла от обвивката на шоколада „Милка“. 

– Виж, Хекторе! – показа му я Духомир. – Погледни Мил­ка! Кажи сега, как прави кравата!

Хектор се спря и загледа рогатото добиче. Ноздрите му по­трепнаха – изглежда, улови мириса на говедо.

– Баф! – джафна кратко. – Джаф-джаф...

– Не „джаф“! – поправи го неговият учител. – Кравата пра­ви „Мууу!... Мууу!“.

Духомир клекна пред муцуната на кучето и гледайки го в очите, продължи да мучи като истинско говедо. Имаше някак­ва надежда, че това ще отключи езиковия център в кучешкия мозък.

Някой зад тях се изкашля – малко насила. Пенев спря да мучи и обърна глава – зад гърба му стоеше неговият колега от университета, асистентът Чаталски.

– Май се явявам в неподходящ момент...

– А, Тенчо! – изненада се Духомир. – Как се радвам да те видя! 

Макар че никак не се радваше. Напротив – най-малко ис­каше да среща Чаталски в този момент.

– Къде по тия места? – попита Пенев.

– Бягам в гората! – Чаталски бе по спортен екип, анцуг и маратонки. 

– Бягане за здраве?

– Не, от кредитори! – обясни колегата. – Гледам по-малко да съм си вкъщи, че са ме налазили съдия-изпълнители... Ами вие?

– Ние...

Пенев погледна към Хектор. Хектор пък гледаше кравата.

– Не си се мяркал в университета от месец...

– В неплатен съм. Работя вкъщи...

– Доктората ли пишеш?

– Пиша... – смънка Духомир. – Но не остава време... Зани­мавам се с него по цял ден.

Как се изпусна! Тенчо си падаше клюкарка – ще раздрънка из факултета: „Пенев си е взел отпуск, за да си гледа кучето...“ Само една такава реплика може да предизвика завист у колеги­те: „Тоя пък хем си гледа живота, хем гледа и куче!“ Току-виж слухът стигнал и до ръководството на катедрата. 

Опита се да замаже, като представи кучето за обикновен домашен любимец:

– Между другото, това е Хектор – скромен домашен люби­мец, порода германски брак.

Асистент Чаталски похвали германците – щом колите им са най-добри, сигурно и кучешките им породи си ги бива. Даже посегна и погали Хектор по кафяво-черния гръб. Но най се впе­чатли от каишката с инкрустираните камъни.

– Скъпоценни ли са?

– Ами – отвърна Пенев. – Менте... То и Хектор изглежда скъп, ама е помияр. Взех го, защото жена ми настояваше – да й прави компания... 

– Аха – кимна Тенчо с разбиране. – Сега се сещам, Духо­мире, че говорихме за кучета при последната ни среща. Когато ти разказах за ризеншнауцера, оня, дето пееше „Пъстървата“ от Шуберт.

– И за хъркащия папагал...

– Остави папагала. Тогава ти ме попита дали има говорещо куче – припомни разговора им асистентът Чаталски, който бе достатъчно умен, за да събере две и две. – Сега разбирам защо: ти учиш твоя Хектор да говори... 

– Ами... Това не е възможно. Говорещи кучета няма.

– Видях те. Видях те как мучеше. Караше го да каже „Мууу!“... Ей! Гявол такъв! – Тенчо му се усмихна и му раз­маха пръст: – Намислил си нещо! Какво, за „България търси талант“ ли го готвиш? Или за Гинес?

– Нещо такова! – смънка Пенев. Изведнъж му светна как да задоволи нездравото любопитство на колегата: – Насочвам го към рекламата!

– Към рекламата? – изненада се Чаталски.

– Поканиха го за снимки в рекламен клип. Нещо за шокола­дите „Милка“. Куче яде шоколад и мучи като крава. Репетираме ролята... Хайде, Хекторе, кажи: Мууу!

– Мууу! – обади се кравата откъм ливадата и ги изгледа с кравешки поглед.

А пък Хектор остана безмълвен, но в кучешкия му поглед сякаш проблясна искрица интелект.

– Умно гледа! – отбеляза асистент Чаталски. – Има някакъв разум...

– Така казаха и на кастинга. Ако дебютът му е добър, ще го снимат и във втори клип. За котешка храна. Слоганът е: „Тол­кова вкусна, че и кучета я предпочитат“. От Хектор не се иска много – само да яде от консервата и да мяучи като котка...

– Куче ще мяучи?

– Хектор ще успее, вярвам му. Кравешкият език ще му е като първи език. После ще усвои котешки: да казва „мяу!“... Говори ли два езика, ще му е по-лесно да научи и някоя мар­ка прах за пране... Или бира. А пък като влезем в рекламния бранш, късам с университета! С нашите заплати, колега, не се живее!

Чаталски го слушаше – в началото с иронична усмивка, но накрая стана сериозен:

– Няма да ти е лесно! – каза. – Сам знаеш, че говорещо куче няма – това е оксиморон! Но и добре платен учен също е окси­морон. Така че правилно си се насочил към други източници на финансиране... Трябва и аз да се замисля...

След тези думи асистентът Чаталски наистина се замисли, а после се и затича – може би към града, може би към универ­ситета или към други източници на финансиране...