Момчил Николов ни пренася в невероятния свят на младия тарикат с "Чекмо"

Повечето хора минават през живота си без нито едно приключение, приятелю. Раждат се, живеят и умират, без да им се случи нищо запомнящо се. Избягват риска, залагат на сигурното. Пропускат възможностите, осигуряват си съществуването. Всеки ден прилича на предишния. Знаеш как е: въртят се в кръг, както се въртят твоите светещи стрелки. Разликата е, че ти нямаш избор, това е твоята работа, така са те направили, такова е твоето устройство и предназначение – да измерваш времето. Хората обаче имат друго устройство и предназначение, имат избор и възможности. Те примерно могат да вземат един чук и да те направят на парчета, напълно във възможностите им е. Баба ми разправяше, че факирът Чандо, на факира Мити първият учител – много преди Мадам дьо Теп да го отведе в Букурещ и да го посвети в изкуството на хипнозата и левитацията – така правел по панаирите, това му бил коронният номер. Вземал на хората часовниците, увивал ги в една кърпа и ги налагал здраво – с камък, с чук, с налъм, каквото му е подръка. Ама това все пак е било номер, наужким, колкото да ги докара до прединфарктно състояние; после, ако междувременно не са го пребили от бой, факирът Чандо връщал часовниците цели. Разказвам ти тая история не за да те плаша, не да ти внушавам, че видиш ли, във всеки един момент бих могъл да скоча и да се саморазправя с тебе по бързата процедура. Няма да го направя, това е невъзможно. Едно, че както виждаш, аз съм напълно и трайно парализиран от шията надолу; пръста си не мога да мръдна, камо ли на бой да налитам. И второ, хората, като изключим факирите, не обичат да трошат часовници. Предпочитат да ги носят на ръцете си, да ги окачват на стените си, да се взират в тях, да ги почитат като божества и да им се подчиняват. Да го кажем така: часовниците са роботите на Времето, а пък хората – живите роби на часовниците. Нищо лично, приятелю, но аз не обичам началници, не ви обичам и вас, часовниците.

Макар че дадох сто и пет долара в корекома за оня твой колега, сейкото – това беше по идея на Еро, де – не ви обичам. И ти, въпреки че свикнах с тебе и ми се водиш даже приятел, не си ми особено мил и драг. Не оставай обаче с впечатлението, че ти имам зъб заради това, дето за нула време обра на комар всичките години от живота ми. И не само годините, ами и месеците, и часовете, и минутите даже. Това беше просто игра, така че спокойно, не ти се сърдя, няма да тръгна да ти отмъщавам, да си го връщам или нещо подобно. Каквото било – било, такава е тая игра – балъкът губи, тарикатът прибира. И ако ти говоря всички тия глупости в момента, то е просто защото нямам избор, а не защото съм някакъв досадник по характер. На мене, брат, възможностите ми се изчерпаха, ти много добре знаеш какво се случи преди дванайсет часа, видя как Майната ми даде отровата на португалеца, как ме принуди да я изпия. Не успя да се спазари той с ония, затова така направи, разбирам го. И на него му е тежко, сигурен съм, мъчи го съвестта, обвинява се. Мисли си горкият, че ако не беше послушал Роб, ако не се беше поддал на изкушението, ако не беше зарязал Зина – принцесата воин, това нещо с мене не би се случило. Много подценяваш ти ролята на Съдбата, Майна: това, което му е писано на човека, това ще стане – така му казах аз, свидетел си, знаеш го. Знаеш и че тази нощ ще умра, сигурно и точния час, в който ще се случи това, знаеш. Както и че бих предпочел да има някой човек до мене, непознат дори, но виждаш – само двамата сме. Знаеш: в тая проклета болница накрай света нощем хората изчезват. Мракът е непрогледен, единственият звук, който понякога достига през открехнатия прозорец, е далечният и смразяващ кръвта кикот на кукабарата. Душите на пациентите изпълзяват от телата им, присядат на коремите им, натискат ги по гърдите и се втренчват в очите им. И питат, ако не знаеш, в последния час душите ни питат: как живя ти, бе? Какво направи в тоя живот? Използва ли си времето както трябва, или го пропиля? В природата на човек е да мами, да хитрее дори когато вече няма смисъл, така че повечето от нас, като си тръгнат от тоя свят, ще кажат така на душите си, ще ги послъжат: да бе, как, изживях си го аз идеално живота от – до. Всичко, което ми беше по силите, направих, старах се, добър човек бях.

Само че аз достатъчно съм мамил в тоя живот, стига ми на мене толкова, стига ми тая радост. Затова ще бъда честен. Ще ти разкажа всичко, както си беше, пък ти прецени как съм живял. Става ли?

Мълчиш. Да, така е: тая история не те интересува – не съм ти нито първият, нито последният съквартирант, не може на всички пък историите да слушаш. Тая история трябва не на тебе да я разказвам, на сина си трябва да я разкажа, да научи той какъв човек е бил баща му. Някакъв спомен все пак да му остане, защото няма да му е леко без баща да расте. Да, май френд, съгласен съм, бих дал всичко, за да е тука синът ми, но няма как, той е далече. Всички са далече, това ми е на мене съдбата – сам да свърша тука, на тоя креват, пробит от железа. Но разбери ме, пак ще ти го кажа: нямам избор аз. Изтърпи ме, моля те, само няколко часа, утре освобождавам кревата. Майната ще ме прибере, ще си ме вземе, така каза, помниш го, той все това повтаряше: вземам те, брат ми, вземам те. Чуй ме, а? Няма да е скучно, обещавам, моят живот не е като на повечето.

***

В началото ти предлагам да се пренесем от другата страна на земното кълбо. В една държава, която вече не съществува: На­родна република България. Там, на север от Балкана, в китния, но прилично индустриализиран град Ловеч, където някъде през осемдесетте години съм тръгнал по пътеката, довела ме дотук. Сега, отдалече и отвисоко, виждам много и различни пътеки, тези пътеки са ясни, добре очертани, преливат в хубави и поддържани, широки и гладки пътища, които водят към сигурни места: места мечти. В началото на пътешествието обаче пътеките са ти в кра­ката и тогава те са съвсем незабележими. Вият се, преплитат се, подмамват те, объркват те; тръгваш нанякъде, но стигаш другаде или никъде. Вървиш дълго и когато разбереш, че си по грешната пътека, вече е късно за връщане.

Имаше момент, в който мислех, че знам къде отивам. Кога­то бях на тринайсет, виждах много ясно бъдещето си: след де­сет години щях да бъда европейски, световен и дори олимпийски шампион. Тренирах джудо, бях силен и бърз, умен и амбициозен. Между другото, това с джудото малко случайно се получи – пър­во исках борец да ставам, обаче в спортното в Плевен, където отидох да уча от шести клас, нямаше места за борци. Борбата беше напълнена, имаше места само за плувци. Обещаха ми, направо ме накараха да повярвам, че на следващата година ще ме прехвърлят при борците. Значи, вика директорът, ще те пишем плувец, ама ти ще си ходиш на тренировки по борба. Само в на­чалото иди там, мерни се на басейна да поплуваш малко. Отидох аз, плувах два месеца като делфин и ми писна, не ми е на мене това мечтата. Казвам на треньора: тренер, не ми се плува вече, аз съм дошъл тука борец да ставам. Оня, като се наостри, целият почервеня: толкова ли искаш, вика, да ти начупят ушите ония говеда? Я виж, вика, плуването какъв хубав спорт е, елегантен, красив, ще те оформи хармонично, ще станеш като манекен. Не ща, казвам му, да ставам манекен. Искам борец. Искам, ама оня се запъна – не ме пуска да ходя на тренировки по борба. Отишъл при директора, стойки чупил, щял да напуска, с кого да го развива това плуване, като никой не ще; циркове, чудесии и край, замина ми борбата. На басейна по пет часа. Научих се поне да плувам, ама знам, че силата ми е на друго място; ние нали с борчетата в едно спално спим и мога да ги преценя колко струват и за какво стават. Като ги хвана, и за половин минута ги правя Митко Бом­бата, ако ме разбирате. Само един имаше по-корав, Цено Бизона, той беше републикански, много добър, но и него щях да го сгъна, ако тренирах като хората. Само че тренировки няма. Не издържам аз, отивам при директора, казвам му: така и така, другарю дирек­тор, обещахте. Догодина, вика, сега е много сложна ситуацията, постискай още малко. Стискам, годината свърши, лятото мина, а на есента – аз пак плувец. Побеснях, щото усещам как се повтаря историята с брат ми – той беше по-голям от мен, искаше футбо­лист да става, но нямаше места за футболист, та почна като борец в ловешкото спортно с обещанието да го прехвърлят по-нататък. Така и не го прехвърлиха, остана си в борбата, начупиха му уши­те. Единственото положително от тая минавка беше, че покрай него и приятелите му и аз се запалих по борбата; беше в един клас с Братан Ценов, голяма работа беше той, родèн шампион. Като 11 направи години, и го пуснаха при големите – почна да печели ме­дал след медал. Осемдесет и втора взе бронза на Световното, а на следващата година ги подпука яко – стана първо европейски, а после и световен на първенството в Киев. Та той, ако може така да се каже, ми беше пример в живота. И то не някакъв измислен пример, ами съвсем истински – в краката му отраснах, пред очи­те ми беше още като ученик, преди да почне да става какъвто и да е шампион. А и не е само той. Покрай него, покрай брат ми, познавах кажи-речи целия национален от ония години. Идваха в Ловеч, вкъщи, купони, майтапи. Можех да ги пипна, да говоря с тях, да чуя някоя история, да се поразмечтая – как и аз някой ден ще стана шампион.